Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 52

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51.

52.

В нашата областна редакция, която се премести тогава от центъра на града зад железопътната линия, дойде един път непознат човек и като хвърли проницателен поглед на тези, които седяха в кабинета, каза, че трябва да поговори с Бикау. Когато всички се изнесоха набързо, той ми показа удостоверение с големи букви КГБ на СССР и се представи: подполковник Дубавинкин. Разговорът започна с общо опознаване: на колко съм години, откъде съм родом. И по-нататък: "Може би сте наясно за какво става дума? За вашето произведение, напечатано в "Новый мир". Вероятно по недоглеждане, защото нито едно уважаващо себе си издание не може да напечата подобно съчинение".

Този разговор обаче имаше всичките белези на разпит. Подполковникът се интересуваше много от моите отговори на неговите в общи линии наивни или дори глупави въпроси. Отговарях доста сдържано, никак не ми се искаше нито да разговарям, нито да споря. Тогава обаче разбрах, че горадненските служби не знаят нищо за мене, трябваше им първоначален материал и те се бяха заели да го съберат именно по този примитивен за тях начин. Може би бяха на зор. Вечерта на същия ден, без предварително да позвъни, дойде в жилището ми Павел. Той изглеждаше много угрижен и не попита нищо, нищо не каза. Само унилият му вид свидетелстваше, че работите отиват на зле. Впрочем, отиваха на зле преди всичко за него. В скоро време, може би за да го изолират от Бикау, го преместиха на работа в най-отдалечения горадненски район - Карелицки. (Не за да го оправдавам, а в името на истината трябва да кажа, че моят баджанак не ми направи никога нищо лошо и изобщо съм му благодарен да това).

В Беларус дойде българския писател Найден Вълчев. Както винаги, след кратко гостуване в столицата го изпратиха в провинцията - този път в Наваградак. Вълчев беше за първи път в Беларус и може би не е очаквал подобно внимание към себе си. През първата нощ в наваградския хотел го окрали, но той даже не казал за това на администраторите. След това го заведоха в Бярозаука в стъкларския завод, където трябваше да има четения с участието на местни писатели.

Аз и Карпюк отидохме на срещата. Четенията минаха, както винаги, при препълнена зала, всички бяха любопитни не толкова да слушат стихотворения, колкото да видят един поет от далечна братска страна. На обяда, който уредиха на живописния ньомански бряг, се събра цялото бярозавско и наваградско началство, че и городненското също. Ядене и пиене докараха с пълна догоре линейка. Покрай Ньоман разстлаха покривки и зазвучаха тостове - в чест на партията, на първенците в производството, за разцвета на социализма и за дружбата между народите. Гостът седеше мълчалив, за него като че ли бяха забравили, особено когато се разбра, че не пие. Това малко смути беларусите, но не за дълго. До вечерта две бутилки опустяха, а над ньоманските вълни се разнасяше надалече "Подмосковные вечера" ("Подмосковски вечери", популярна руска песен - бел. прев.). Найден ме попита тихо: "Какво, нямате ли свои песни?".

В страшните гръмотевици, които се разнасяха поради повестта на Бикау, Съюзът на писателите дълго време не участваше изобщо и аз вече си мислех, че ръководството му е на моя страна. Но къде ти! Оказа се, че по време на партийни събрания също протичали бурни дебати, някои комунисти поискали да се вземат мерки. Особено се възмущавал Иван Ноивкау, с когото бяхме воювали заедно в Унгария. Другият Иван, който ме поздравяваше, когато ме срещнеше, приветливо и доброжелателно, подлагаше на жестока критика в университетските си лекции отстъпника от соцреализма. Само младите негодуваха от това, което ставаше около мене. Като ме срещна в Менск, младият, но сериозен критик Виктар Каваленка, ми стисна силно ръката и каза, че момчетата от Академията [на науките] са на моя страна. И не само от Академията. Алес Адамович, който тогава беше уволнен от Московския университет, защото отказа да подпише професорското писмо срещу Синявски и Даниел, ми телефонираше не един път от Менск да се държа и да не се отчайвам. Наистина, той вече беше защитил докторска дисертация, мисля, че в Киев, с помощта на почтения Леонид Новиченко. Същият Новиченко дойде веднъж в Горадня, за да се срещне с мене и да ме подкрепи. За съжаление не си бях у дома. Но затова пък останалите украински писатели, сред които и мои доскорошни приятели, бяха готови да ме бойкотират. Като се срещнахме на един московски пленум, Олес Гончар ме попита кой е дал името Сахно на негодника смершовец. Казах му, че това е авторът. Тогава той се възмути: "А ние чухме, че е някакво еврейче от "Новый мир"... Не сме очаквали такова нещо от тебе..." След много години, когато в Киев се обсъждаше възможността повестта да бъде напечатана на украински език, същият Гончар каза: само през трупа ми! И аз си помислих: нима всичко е само в тази омразна фамилия? А може би е в нещо по-дълбоко, за което обаче не говорят? Срамуват ли се или какво? Но благодарение на принципната позиция на моите приятели, украинските писатели Вл. Яворивски, Д. Павлички и Ив. Драч, повестта излезе на украински език в превод на нашата мила Таня Кабржицка.

Скоро след идването на Найден Вълчув у нас, дойде друг Вълчев - Георги, учен, университетски преподавател. Той се оказа много подходящ за компания, говореше добре руски. Ригор Барадулин го заведе заедно с художника Барис Заборау във Вушачи, на гости у майка си. Навестих ги, когато отивах от село за Менск. Родната къща на Ригор се криеше в сянката на посадения от баща му бряст, зад нея имаше градинка. А на верандата стоеше милата Акулина Иванауна - майката на Гришка, типична вушацка овдовяла през мойната нещастна жена, чиято единствена утеха в живота беше синът ѝ. Гениален начинаещ поет, което за майката обаче значеше малко. За майката беше от значение само това, че той е неин син. И живееше тя с това огромно поднебесно чувство, по-възвишено от което на този свят няма. Помня, че там или може би по-късно се спречках с Барис Заборау, който за разлика от някои от нас нямаше много добро мнение за колегата Михас Савицки, който тогава бързо и уверено изкачваше беларуския художествен олимп. Времето обаче показа, че Заборау е бил прав, а аз съм сбъркал - за голямо мое съжаление.

В Горадня от Менск дойде Васил Буран, който се готвеше да защити кандидатска дисертация за творчеството на Бикау. Не приемаха дисертацията, защото в нея не се даваха очакваните оценки за моето творчество. Васил се блъскаше над нея вече няколко месеца и все напразно. Казах му: "Напиши това, което искат". Но Васил, който се оказа славен украинец, на моите години, се инатеше. Така че седяхме заедно и аз му помагах да формулира собствените ми творчески недостатъци. Това като че ли помогна, приеха дисертацията.