Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части:
1,
2,
3,
4,
5,
6,
7,
8,
9,
10,
11,
12,
13,
14,
15,
16,
17,
18,
19,
20,
21,
22,
23,
24,
25,
26,
27,
28,
29,
30,
31,
32,
33,
34,
35,
36,
37,
38,
39,
40,
41,
42,
43,
44,
45,
46,
47,
48,
49,
50,
51,
52,
53,
54,
55.
56. „НОВЫЙ МИР“
Този път срещата беше с цялата редакция. В едно широко кресло седеше едрият, официално облечен Александр Трифонович Твардовский, дойдоха сдържаният Алексей Кондратович, очилатият Игор Виноградов, словоохотливият Владимир Лакшин, моята редакторка Аня Берзер и нейната колежка Ина Борисова. По-късно пристигна сивокосият все усмихнат Игор Сац, а секретарят Хитров беше там от самото начало. Започна обсъждането, което продължи кратко, сдържано и задълбочено. Помня, че Кондратович говореше за известна скованост в конструкцията на повестта, Лакшин - за характерите. Твардовский отбеляза известен нов нюанс в разработката на старата тема, но каза, че да напечата повестта е негов дълг. Само че преводът... Кой ще направи превода? Лакшин каза, че превода може да го направи Дудинцев, неотдавна са го разкритикували за романа му и сега седи без работа. Твардовский го погледна с укор: "Аха, така значи: автор Биков, редактор Твардовский, преводач Дудинцев? И вие искате с това трио да напечатам повестта?" Всички се засмяха, разбирайки колко е неприемливо предложението на Лакшин. Тогава, като помисли малко, Александър Трифонович каза: "Ами нека Васил сам да поработи над руския текст, да го прегледа добре, Анна Самойловна ще му помогне. А ние ще видим." Това и решиха. И за много години направиха Бикау преводач на собствената си проза. Макар че този хляб се оказа необикновено горчив, поне за мене, и аз не един път се опитвах да се откажа от него. Но се захващах отново, защото иначе нямаше как.
В заключение Твардовский обяви, че заглавието на автора няма да е подходящо, за заглавието трябва да се помисли. Може би това не ми хареса най-много, но вече знаех, че тук се отнасят много взискателно към заглавията. Това го изисква политиката. А там, където има политика, там няма място нито за вкус, нито за логика. Цялата ми по-нататъшна практика на отношенията ми с изданията и издателствата потвърди този непоколебим принцип.
В "Маладосць" повестта излезе, както се полагаше, по-рано от новомирската публикация. Но не успях да получа поредния брой на "Маладосць", когато в Менск се появи голяма статия на един партиен журналист, някой си Агеев, който не остави камък върху камък от нея. Не остана пощаден, разбира се, и авторът. Макар че не очаквах друга оценка, беше ми малко обидно - колко още може! Този път беларуското ръководство не остана назад - изпревари каквато и да е московска оценка. Ако преди се беше оказало "догонващо", сега можеха да го догонват руснаците. Инициативата беше на Беларус.
В Москва, разбира се, не спяха, подхванаха веднага. Едва ли не по всички вестници премина вълна от критики и порицания. Не притъпяваше своята политическа бдителност ГЛАВПУР (Главно политическо управление на Съветската армия - бел. прев.). На всевъзможни политически съвещания неговият началник генерал Епишев сочеше като отрицателен пример "клеветническата" повест на Бикау. Оценките му влязоха даже във военните учебници и пособия за политически занятия на войниците от Съветската армия. Точно тук се обади и "Новый мир" с повестта, наречена там "Атака от движение". Това "от движение" трябваше да оправдае някак си неуспеха на атаката - така ми обясниха после в "Новый мир". Но не оправда нищо. Цялата съветска преса, разправяйки се с автора на порочната повест, громеше и списанието, особено не един път вече позорения Твардовский. Като четях как го хулят, чувствах известна неловкост, че "подхлъзнах" списанието и неговия уважаван редактор. Той обаче не се разкайваше, а ми изпрати поредното писмо с подкрепа, в което сочеше за пример протопоп Авакум, който с последни сили вървял по пътя със своята протопопадия (след заточение в Сибир старообрядецът Авакум - 1620-1682 година - извървява пеш с цялото си семейство обратния път до Москва; пътуването продължило три години - бел. прев.). Но към каква цел, мислех си аз. Към своето последно огнище в една изоставена къщичка. Наистина, "Литературката" (вестник "Литературная газета" - бел. прев.) помести положителна рецензия за повестта, единствена по това време, и за мене беше много важно, че неин автор е Юрий Бондарев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.