Анджей Вайда: Строителят и унищожителят на полски национални митове

Автор: Ян Максимюк (публикувано на сайта на Радыё Свабода)

Превод от беларуски: Павел Николов

Днес (6 март – бел. прев.) полският режисьор Анджей Вайда навърши 90 години.

Никой в Полша не се съмнява, че Вайда е най-големият полски кинематографист. В чужбина за него мислят най-вероятно същото. През 1981 година той получава „Златна палма“ в Кан за филма „Човекът от желязо“. За цялостно кинематографично творчество е награден със „Златен лъв“ на Филмовия фестивал във Венеция (1998 година), с „Оскар“ от Американската филмова академия (2000 година) и със „Златна мечка“ на Берлинския кинофестивал (2006 година).

Въпросът обаче е в това, че Анджей Вайда се смяташе за най-добрия полски режисьор още много по-рано, когато нито в чужбина, нито дори в Полша не мислеха да го кичат с награди, ордени или медали.

Спомням си как в средата на 70-те години организирахме киноклуб в нашата гимназия в Хайнувка (град в Източна Полша – бел. прев.). Веднъж на две седмици поръчвахме от филмовия архив в Бялисток филм, който се смяташе, че е или „класически“ във световен мащаб, или е прекалено „тежък“, за да бъде прожектиран за ежедневна, „поточна“ употреба. Именно тогава, в нашия киноклуб, изгледах повечето филми на Вайда, които още преди 40 години имаха статута на класически полски филмови произведения.

Вайда дебютира още през сталинската епоха със соцреалистически филмови етюди, които никой днес не помни и не си припомня. Но името на голям режисьор си спечелва вече през 50-те години с три игрални филма, които критиците обвързват в своеобразна военна трилогия: „Поколение“ (1955 година), „Канал“ (1956 година) и „Пепел и диамант“ (1958 година). Филмите „Канал“ (за трагичната съдба на Варшавското въстание приз 1944 година) и „Пепел и диамант“ (разказ за политическите и моралните пътища на войниците от Армия крайова след войната) както полските, така и чуждите критици поставят еднозначно сред шедьоврите на полското и световното кино. В тях Анджей Вайда поставя остри въпроси от морален характер и оспорва твърдо общоприетите полски възгледи и митове за смисъла на най-новата история на страната. Едновременно с това тези филми създават своеобразния „вайдовски мит“ за полската история, в който дълбокият романтизъм и символизъм на борбата за свобода се съчетава с безжалостния политически реализъм.

Още един филм, който „деконструира“ безмилостно полските исторически митове, е филмът „Пепелища“ (1965 година) – екранизация по известния в Полша едноименен роман на Стефан Жеромски. Вайда показва полските кавалеристи, които се сражават на страната на Наполеон в Испания и на остров Сан Доминго в началото на XIX век от една страна като жертви на политиката на френския император, а от друга – като жестоки нашественици и окупатори.

През 1970 година се появяват два последователни шедьовъра на Вайда – филмът „Пейзаж след битката“ (по разкази на Тадеуш Боровски) и „Брезова горичка“ (по разказа на Ярослав Ивашкевич). Ако след тях Анджей Вайда беше престанал да снима филми, мястото му в историята на полското кино нямаше да остане по-малко почетно, отколкото е сега, когато е заснел още двадесетина пълнометражни игрални филма. От най-добрите си струва тук да припомним „Сватба“ (1972 година), „Обетована земя“ (1974 година), „Човекът от мрамор“ (1976 година), „Без наркоза“ (1978 година), „Човекът от желязо“ (1981 година), „Пан Тадеуш“ (1998 година).

Отделни думи трябва да се кажат за филма „Катин“ от 2007 година, с който Анджей Вайда почете паметта на своя баща, офицер от полската армия, който е взет в плен от съветските войски през 1939 година и е разстрелян в Харков през 1940 година. „Катин“ е забележителен филм, от който кадрите с разстрела на полските офицери от енкаведистите принадлежат към най-запомнящите се сцени в цялото световно кино.

Безусловно, в повече от 60-годишната кинематографична кариера на Анджей Вайда има и творчески грешки, и повече или по-малко неуспешни филми. Но най-съществените филми на 90-годишния режисьор са оставили неизличима следа в полската култура.

Полският критик Тадеуш Любелски написа някога паметно, че съвременните поляци гледат своята национална история с очите на Вайда: „От полското участие във военните кампании на Наполеоновата армия, през трагедията на Варшавското въстание до августовската стачка на корабостроителите в 1980 година – всичките съществени сюжети от националната история през последните 200 години са получили изобразителни форми, оживени от неговите филми“.

За колко режисьори по света може да се каже подобно нещо?