Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 64

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63.

64. ЮБИЛЕЯТ НА ЛЕНИН

В тази атмосфера наближи 100-годишният юбилей на Ленин, за който се готвеха все едно за окончателната победа на комунизма. В градове и села се провеждаха събрания, пленуми, ленински симпозиуми. В Съюза на писателите по този повод организираха тържествен пленум, отидохме с Карпюк. Аз поседях малко и си тръгнах - безпартийни приятели ме поканиха на угощение. Карпюк се записа за изказване. Току-що преди това в страната беше проведен ленински съботник, репортажи за който се печатаха по всички вестници и Карпюк направи от това тема на своето изказване. Накрая той каза: "Ние знаем как Владимир Илич е участвал в съботниците, с кого е носил трупи. Но с кого е носил трупи Леонид Илич (Брежнев, генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на СССР, фактически ръководител на Съветския съюз - бел. прев.), това "Правда" не ни каза. Или може би Брежнев не е участвал в ленинския съботник - нека ни отговорят". Марцалеу, който стоеше в президиума, чак се разтресе от тези думи и в края на пленума каза, уж между другото: "Що се отнася до изказването на Карпюк, този човек започва да ни лази по нервите".

След известно време същият Марцалеу и неговият помощник Гниламьодау дойдоха в Горадня да въвеждат ред в местния отдел на писателите. След основен разговор в обкома започнаха да ни викат един по един в Дома на Ажешка. Първа извикаха Данута, която излезе след доста време оттам с разплакани очи. Дори не искаше да каже какво са я питали. Следващият бях аз. Разговорът беше обичаен - питаха какви са причините за конфликта ми с местните власти и четяха морал. Когато разказах за машинациите на КГБ, Марцалеу чак се уплаши: "А това на всички ли го казахте?" Не съм, отговорих, но на някои го казах. На кореспондентите от Москва и Варшава също. Карпюк го питали какви са причините за отношението му към обкома, на което Аляксей отговорил: "Както те към нас, така и ние към тях. Наградиха Улянович с юбилеен ленински медал за изкуствено осеменяване на кравите, а да наградят мене и Бикау за войната - не се сетиха".

В края на учебната година се случи конфликтна ситуация с по-малкия ми син. Обади ми се по телефона директорката на училището, много принципна дама с характерната фамилия Сукачова (на беларуски и руски "сука" означава "кучка" - бел. прев.) и поиска да отида веднага там. Не отидох, най-напред попитах моя Васил какво е забъркал. Той, естествено, се противеше, нищо, казваше. Но постепенно всичко се изясни. На ленински урок в 4 клас, когато говорили за Илич, синът ми си промърморил една рима: Илич - стари хрич (Илич е старчок - бел. прев.). Чула това неговата бдителна съседка и веднага вдигнала ръка, за да го каже на учителката. Ужасена, учителката вдигнала сина ми, който, разбира се, не си признал. Нещата стигнали до директорката, доложили в горкома и още някъде. Раздухаха политически скандал, поискаха ми писмено обяснение. Като жалех сина си, който беше заплашен от изключване, написах нещо, оправдавах себе си и оправдавах него. Всичко това в общи линии беше противно и позорно.

Стана така, че вече другарувах малко с някого от Горадня. Всичките ми познати бяха заети с лични дела, а най-вече - бояха се да контактуват прекалено много с изпадналите в немилост писатели. Понякога се срещах с Барис Клейн, когато нямаше работа в института. Клейн имаше доста проницателен аналитичен ум, разбираше от политика. И от култура също. (Разказваше как някога учил в един клас с Ролан Биков, а сега съдбата го събрала с друг Биков.) Не се интересуваше много от беларуска литература, но това е на когото както му е дадено.

Една вечер той дойде в жилището ми, поседяхме малко и аз тръгнах да го изпратя до дома му. Най-важната част от разговора, разбира се, запазихме за това време. Клейн живееше наблизо, в центъра на града, до затвора. Стигнахме до единия край, след това до другия. Беше вече тъмно, на улицата срещахме малко хора. До самия му вход изведнъж пред нас изникнаха трима, заградиха ни минаването. Отначало даже не разбрахме защо застанаха на нашия тесен път и тогава получихме по един удар в лицето - аз и Барис. Очилата на Барис паднаха на земята, а аз извиках сдавено: "Какво има?". И отново ни удариха - втори път. Тогава започнахме да викаме - по цялата улица. Единият бързо мина на другата страна, където вече стоеше третият от групата. Последният се приближи изведнъж плътно до нас, каза тихо "Извинете, момчета!" и се отправи към другите двама.

Помогнах на Барис да намери в тъмното очилата си. Ядосани, постояхме още малко, като гледахме как тримата тръгнаха бавно по посока на затвора. Какво да правим по-нататък? Наблизо имаше управление на милицията, срещу него беше управлението на КГБ. Но не отидохме там. Изобщо не отидохме никъде, нито тогава, нито на другия ден. Разбрахме чие дело е това и че е напразно да се оплакваме. А и не бяха ни били много силно - не останаха синини. Барис смени стъклата на очилата си, а аз изобщо минах без загуби. Оставаше само да благодарим на Бог и да чакаме нови приключения.

След един ден позвъних в Менск на Матукоуски, разказах му какво става при нас. Микалай Ягоравич повъздиша в слушалката и каза, че трябва да се преместя в Менск. В Горадня ще те изядат. Или ще те убият, което също не е за предпочитане... Но в Менск, където съвсем скоро бях ходил, не беше по-добре. Кислик и Тарас разказваха как в Академията [на науките] разгромили групата на националиста Прашкович, за политика изключили и изгонили от вестника Винаградау, съпруг на писателката Вакулоуска. В Съюза на писателите, където наминавах, можеше да се размени някоя дума май само с приветливия Толя Вярцински, който отдавна се отнасяше към мене дружелюбно.

Адамович живееше в Москва, където караше курсове аз сценарист. (Притрябвали му бяха тези курсове. Колкото да избяга от Менск.) Не беше лошо да намина към "Маладосць", но от известно време напъхаха редакцията в зданието на ЦК на ЛКСМБ (Ленинския комунистически съюз на младежта на Беларус - бел. прев.) с неговия строг пропускателен режим, който не можех да понасям. Позвъних на Нил Гилевич. Този човек и поет уважавах отдавна най-напред за неговата твърда национална позиция, която обаче му се отдаваше все по-трудно. Особено след като най-сетне стана партиен член. На чашка с него в уютната му кухня човек можеше да си отпусне душата, да се наговори на родния език. Което и правех напоследък, когато се намирах в Менск.

(Следва)