Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 62

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61.

62. КАРПЮК И ГЕНЕРАЛ ГОРБАТОВ

Седейки в Дома на Ажешка, Карпюк прочел в "Новый мир" спомените на генерал Горбатов, където вниманието му привлякъл не разказът на генерала за кариерата му и за фронтовите му подвизи, а пестеливото съобщение, че генералът не пие. И никога не е пил. Поразен от това чудо, Карпюк пъхнал списанието в джоба си и се понесъл към гарата. Там, като не успял да каже даже на жена си, седнал в московския влак и на сутринта бил вече в Москва. След дълги преговори с полковниците от Генералния щаб получил адреса на Горбатов, който живеел до Никитские ворота (площад в Москва - бел. прев.). Карпюк позвънил на вратата и предупреденият от генщаба генерал го пуснал. Карпюк се представил вежливо - беларуски писател, ветеран от войната. Генералът сложил госта да седне на една малка маса и извадил от шкафа многостенна малка гарафа. Карпюк понечил да се възмути и казал, че генералът е написал в списанието, че не пие Оказало се, че наистина не пие, а гарафата е за госта. Тогава Карпюк стиснал горещо ръката на генерала, като го уведомил радостно, че също не пие. И му разкрил причината да дойде в Москва. Във всички страни по света има дружества на трезвениците, у нас няма. А между другото от пиянството има само вреда... И т. н. Затова трябва да се направи писмено обръщение към обществото, подписано от авторитетни хора, такива като вие и аз, и да се основе дружество. Текстът на обръщението вече е готов, ето - прочетете го...

Леко смутеният генерал прочел текста и въздъхнал тежко. Добро дело, казал той. Но кой ще подпише? Сред своите познати генерали не знае да има трезвеник. Може би сред писателите?..

Карпюк се замислил. Било му ясно, разбира се, че два подписа са малко за подобно обръщение, трябва да има трети. Но да бъде намерен сред писателите е също проблем. И изведнъж си спомнил за Адамович, който по това време беше в Москва на някакви курсове. (Стана доктор на науките, но продължаваше да учи.) Карпюк хукнал по Москва да търси Адамович. Търсил го цял ден до вечерта, обходил всички известни му редакции, звънил на всички познати. И разбрал, че Адамович заминава на същия ден за Менск. Тогава Карпюк си купил билет за вечерния влак и когато влакът тръгнал от Белоруската гара, започнал да обхожда вагоните. Обходил ги всичките, надникнал във всяко купе и близо до Смоленск наистина открил сънния Адамович. Той изслушал неговото предложение и казал: "Готов съм да вляза в дружеството. Но само с уговорката да го разваля отвътре". И легнал да спи. Карпюк наругал Алес и слязъл от влака. Сутринта пристигнал на Никитские ворота и обявил на генерала, че не е успял да намери трети трезвеник в Русия. Така високоблагородното дружество не беше създадено. Нито тогава, нито никога повече.

По-късно Карпюк разказваше, че се е свързал напразно с военните, па били те и генерали. Във своя живот се беше убедил, че с този народ е по-добре да си нямаш работа. По време на войната Карпюк командвал партизански отряд, после воювал на фронта, бил два пъти тежко ранен, но така и не получил офицерско звание. В същото време момченцата, които идваха от университета, така да се каже, бяха авансово лейтенанти. А някои и с награди, заслужени и не чак толкова. На Карпюк не му позволиха да получи дори заслужения от него военен медал.

Като намерил веднъж свободно време, той се заел да пише писма. Едното било до министъра на отбраната - да му дадат заслужения медал за превземането на Берлин, второто - до чичо му в Урал. Чичото отдавна пишеше, че живее зле, с продуктите е трудно, молеше за помощ. Така че племенникът му написал: махни го този руски живот, ела в Беларус, тук има достатъчно картофи. После още същия ден занесъл писмата на пощата.

И ето че след известно време тича от военкомата куриер, носи призовка. Карпюк се зарадвал - дали не е дошъл от министъра медал? Отишъл при полковника военком (военен комисар, началник на военкомата - бел. прев.). Той неизвестно защо гледа на кръв, а след това му подава лист хартия и казва: "На, чети". Карпюк чете на ум. "Не, на глас чети" - казва военкомът. А там върху бланка на Министерството на отбраната на Съюза на ССР е написано: "Заповядвам. Параграф първи. Да се извика гражданина А. Н. Карпюк и да му се обясни, че нямам с него родствени връзки и не съм негов чичо. Параграф втори. На гродзенския облвоенком (областен военен комисар - бел. прев.) полковник този и този за ниското равнище на политмасовата работа с личния състав обявявам порицание. Министър на отбраната: маршал на Съветския съюз Г. Жуков". "Разбра ли?" - пита военкомът. - След половин година се пенсионирам, кой сега ще ми свали това порицание? Или да ходя в оставка без пенсия? Ето какви ги забърка, мърляч такъв!"

Потиснат, с развалено настроение се върнал Аляксей у дома, където го чакало писмо от чичо му. Той му пишел с химически молив на лист от ученическа тетрадка: "Драги племеннико, ти там побърка ли се в тази твоя Горадня - какъв маршал съм ти аз на тебе и откъде да ти го взема този медал? Аз и в армията нито един ден не съм служил..." С чичото, разбира се, отношенията се изгладиха, а представянето на Карпюк за офицерско звание пропадна. Карпюк недоумяваше: какво толкова съм написал! Не съм го ругал маршала. И заради това до петдесет години да си остана редник? А тези, които по време на войната нито един път по жив немец не са стреляли, вече са майори от запаса. Като онзи там Гаурушка, който вареше в хутора самогон (долнокачествена ракия, изготвяна предимно от картофи и хляб - бел. прев.) за комбрига. Сега е член на бюрото на горкома (градския комитет на партията - бел. прев.) - възмущаваше се Карпюк. Тогава той все още не знаеше, че този бригаден самогоншчик ще му напомни за себе си...

(Следва)