Нобелови лауреати – Иван Бунин

Иван Алексеевич Бунин, 22 октомври 1870 г. – 8 ноември 1953 г..

Нобелова награда за литература, 1933 г.

(За строгото майсторство, с което развива традициите на руската класическа проза.)

Иван Алексеевич Бунин, руски писател и поет, е роден в имението на своите родители край Воронеж, в централната част на Русия. Бащата на писателя, Алексей Николаевич Бунин, произлиза от старинен дворянски род, водещ началото си от литовските рицари от XV век. Майка му, Людмила Александровна Бунина, с моминска фамилия Чубарова, е също от дворянски род. Стопанството на Бунин и Чубарова, заради отмяната на крепостното право през 1861 г. и доста неопитното му водене, се намира в извънредно запуснато състояние и към началото на ХХ век семейството е на ръба на разорението.

До единадесетата му година възпитанието на Бунин протича в домашна обстановка, а през 1881 г. бъдещият писател постъпва в Елецката уездна гимназия, но след четири години заради финансови затруднения на семейството се връща вкъщи, където продължава образованието си под ръководството на своя по-голям брат Юлий, необикновено способен човек и привърженик на крайно радикални възгледи. Аристократ по дух, Бунин не споделя страстите на брат си към политическия радикализъм. Като долавя литературните способности на по-малкия си брат, Юлий го запознава с руската класическа литература, съветва го да пише. Бунин чете с увлечение Пушкин, Гогол и Лермонтов, а на 17 години започва сам да пише стихотворения.

Като няма средства за съществуване, Бунин започва през 1889 г. работа като коректор в местния "Орловский вестник" и скоро се влюбва в сътрудничката на редакцията Варвара Пашченко, с която въпреки волята на родителите си заминава през 1892 г. в Полтава, Украйна. Отношенията им продължават до 1894 г., когато Пашченко се омъжва за писателя А. Н. Бибиков, приятел на Бунин.

Първият том със стихове на Бунин излиза през 1891 г. като приложение към едно литературно списание. Класически по стил, стихотворенията на Бунин са наситени с образи от природата - черта, характерна за цялото поетическо творчество на писателя. По това време той започва да пише и разкази, които се появяват в различни литературни списания, поставя начало на кореспонденцията си с Антон Чехов. След четири години, през 1895 г., писателите се срещат и стават близки приятели. Въпреки определеното сходство, тематиката и стилът на техните произведения са напълно различни. Характерният за Бунин традиционен маниер в повествованието с акцент върху сюжета и описанията се отличава коренно от новаторската краткост на Чехов. Като своите консервативно настроени приятели, композитора Сергей Рахманинов и певеца Фьодор Шаляпин, Бунин се придържа към традиционните възгледи за изкуството.

През 90-те години Бунин се намира под влиянието на философските идеи на Лев Толстой, такива като близост до природата, практикуване с ръчен труд и несъпротивление на насилието. Въпреки това, когато двамата се срещат през 1894 г., Бунин е разочарован от утопичните възгледи на своя кумир. Това, между другото, не му пречи да се възхищава на реализма на Толстой и да го смята за най-големия руски писател.

От 1895 г. Бунин живее в Москва и в Петербург. Литературно признание писателят получава, когато излизат такива негови разкази като "На хуторе" ("На чифлика"), "Вести с родины" ("Вести от родината") и "На краю света" ("На края на света"), посветени на глада през 1987 г., на епидемията от холера през 1892 г., на преселването на селяните в Сибир, а също така и на обедняването и упадъка на дребното селско дворянство. Своя първи сборник с разкази Бунин нарича "На краю света" (1897 година). През 1898 г. той издава поетическия сборник "Под откритым небом" ("Под открито небе"), а също така превода на "Песен за Хайавата" на Лонгфелоу, получил много висока оценка и удостоен с Пушкинова награда втора степен. Една година след това Бунин се жени за Анна Николаевна Какни, дъщеря на гръцки революционер, с която се запознава в Одеса. Бракът е краткотраен и нещастен: единственият им син, родил се през 1900 г., умира на петгодишна възраст от скарлатина.

В началото на 1899 г. Бунин се запознава с Максим Горкий, който го привлича за сътрудник в радикалното издателство "Знание". Макар че възвишеният реализъм и прогресистките възгледи на Горкий не се харесват на Бунин, той му посвещава сборника си със стихотворения "Листопад" (1901 г.) и продължава да сътрудничи на "Знание" до революцията през 1917 г.

През първите години на ХХ век Бунин превежда активно на руски език английски и френски поети. Той превежда поемата "Лейди Годайва" на Тенисън и "Манфред" на Байрон, а също така произведения на Алфред дьо Мюсе и Франсоа Копе. От 1900 до 1909 г. са издадени много известни разкази на писателя - "Антоновские яблоки" ("Антоновските ябълки"), "Сосны" ("Боровете"), - в които звучи загрижеността на Бунин, свързана с разоряването на дворянските гнезда и миграцията на градското и селското население.

В края на 1906 г. Бунин се влюбва във Вера Николаевна Муромцева, дъщеря на член на Московската градска дума, и сключва с нея граждански брак. В годините преди революцията Бунин и Муромцева пътешестват много заедно. През този период Бунин пише своите най-добри книги, например поемата в проза "Деревня" ("Село", 1910 г.), първото голямо произведение на писателя, в което е нарисувана доста мрачната картина на живота на руските селяни след революцията през 1905 г. Макар че либералните писатели не харесват "Деревня", литературната репутация на Бунин продължава да расте, и през 1911 г. Горкий го нарича "най-добрия съвременен писател". След "Деревня" през 1912 г. се появява повестта "Суходол" , в която с безпощадна сила се описва дегенерирането на едно помешчическо семейство и неговите слуги. В прозаическия сборник на Бунин, излязъл през 1917 г., авторът включва като че ли най-известния си разказ "Господин из Сан-Франциско" ("Господинът от Сан Франциско"), многозначителна притча за смъртта на един американски милионер на Капри.

Макар че Октомврийската революция през 1917 г. не е неочаквана за Бунин, той се опасява, че победата на болшевиките ще доведе Русия до катастрофа. Като напуска Москва през 1918 г., той се преселва за две години в Одеса, където по това време се намира бялата армия, а после, след дълго скитане, пристига с Муромцева през 1920 г. във Франция. Отначало двамата живеят в Париж, а след това се преместват в Грас, на Ривиерата. През 1922 г. Муромцева и Бунин най-сетне сключват законен брак. Омразата си към болшевишкия режим Бунин изразява в своя дневник "Окаянные дни" ("Окаяните дни", 1925...1926 г.). От произведенията му, създадени през 20-те години, най-запомнящи са повестта "Митина любовь" ("Митината любов", 1925 г.), в която се засяга темата за любовта, заточението и смъртта, а също така разказите "Роза Иерихона" ("Розата на Ерихон", 1924 г.) и "Солнечный удар" ("Слънчев удар", 1927 г.). Много висока оценка на критиката получава и автобиографичната повест на Бунин "Жизнь Арсеньева" ("Животът на Арсенев", 1933 г.), в която е представена цяла галерия от дореволюционни типажи - реални и измислени.

Отговаряйки на желанието на своите многобройни читатели, Бунин подготвя 11 тома събрани съчинения, които излизат от 1934 до 1936 г. в берлинското издателство "Петрополис". Въпреки че Бунин има не малко почитатели и в Съветския съюз, писателят не допуска мисълта да се върне в родината си по времето на Сталин. Макар че творчеството му е получило широко международно признание, животът на Бунин в чужбина не е лесен. Последният му сборник "Темные алеи" ("Тъмните алеи"), написан в мрачните дни на нацистката окупация на Франция, остава незабелязан. В края на живота си Бунин пише още редица разкази, а също така рядко язвителните "Воспоминания" ("Спомени", 1950 г.), в които съветската култура е подложена на остра критика. Година след появата на книгата Бунин е избран за първи почетен член на Пен клуба, представляващ писателите в изгнание. През последните си години той започва да работи и над спомени за Чехов, които е имал намерение да напише още през 1904 г., веднага след кончината на своя приятел. Но поради смъртта на Бунин литературният портрет на Чехов така и остава незавършен.

Бунин е известен преди всичко като прозаик, макар някои критици да смятат, че е успял да постигне повече в поезията си. Например знаменитият руски писател емигрант Владимир Набоков поставя поезията му над прозата. Италианският литературовед Ренато Поджиоли обяснява гледната точка на Набоков с тава, че стиховете на Бунин са "по-ясни и по-лаконични от неговата проза".

Въпреки че през 30-те години има репутацията на водещ руски писател емигрант, Бунин никога не успява да застане в една редица с Толстой и Чехов. Макар да е малко известен днес на широкия читател на Запад, съвременните критици го поставят достатъчно високо. За водещо негово произведение се смята "Жизнь Арсеньева". Независимо от това американският критик Марк Ван Дорен смята, че в това него "Бунин се е увлякъл прекалено много от автобиографията като литературна форма". Други специалисти, например Поджиоли, са на мнение, че въпреки всичките достойнства на "Жизнь Арсеньева", за връх в творчеството на Бунин трябва да се признае по-кратката повест "Суходол", а също така и разказа "Господин из Сан-Франциско".

Превод от руски: Павел Б. Николов