Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 58

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57.

58. ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ДИВЕРСАНТИ

След малко веселата история с публикуването на "Проклетата височина" намеренията ми за военно-фронтова тема започнаха да се изпаряват. Макар че виждах там не малко възможности и в главата ми се редяха някакви планове, като си представих как това ще бъде посрещнато от началството и критиката, реших да се въздържа. Още повече, че и партизанското минало ми изглеждаше не по-малко интересно, може би най-напред със своята морална проблематика. Трябва да кажа, че и с тази, както и с другата тема се заемах след всички останали. След като другите бяха написали много и за фронта, и за партизаните. За да не преча на другите, се стараех да вървя скромно след тях и да обирам оставеното.

В страната като че ли махнаха с ръководна ръка на икономиката, промишлеността и по-нататъшния възход на селското стопанство и се заеха с любимата си тема - възхода на идеологията. По повод на идеологията се провеждаха пленуми на всички равнища, на творческите съюзи; редакциите и издателствата се подсилваха със завършили ВПШ (Висша партийна школа - бел. прев.) и АОН (Академия за обществени науки - бел. прев.). Невероятни размери достигнаха Главлит (Главно управление за литература и издателска дейност - бел. прев.) и облитите (областни управления за литература и издателска дейност - бел. прев.), списъците със забранени теми и сведения достигнаха дебелината на телефонен указател. В редакциите и издателствата главен човек стана цензорът, който опипваше придирчиво всеки ред и при нарушение докладваше нагоре, за да се направят оперативно съответните организационни изводи. Пропагандният апарат намери обемисто и универсално определение: идеологическа диверсия. За нейното разкриване към всеки партком (партиен комитет - бел. прев.) работеха идеологически комисии, които също произнасяха своите присъди. Като начало по всички инстанции проведоха кампания за откриване на абстракционистите и борбата с тях.

Веднъж ме извикаха в обкома (областния комитет на комунистическата партия - бел. прев.), където първият секретар Уладзимир Мицкевич, човек два метра на ръст и с квадратни скули, ме попита зная ли какво е това абстракционизъм. Доколкото знаех и разбирах, се опитах да му обясня какво е това и казах, че в литературата няма абстракционизъм. "А Евтушенко?" - ми беше зададен въпрос. "Ама какъв абстракционист е Евтушенко, той е съвсем истински социалистически реалист" - казах аз. "А вашият Карпюк?" Това вече съвсем ме учуди. "Карпюк - абстракционист?" Но, както бързо се изясни, обкомовският бос съвсем не ме беше извикал, за да слуша моите обяснения. Когато скоро беше свикано областното събрание на партийния актив, Мицкевич громял на него московските абстракционисти Евтушенко и Вознесенский, към които присъедини и нашия Карпюк. Събранието поискало от члена на КПСС Карпюк да си признае и той отговорил в смисъл, че изобщо не знае какво е това. Тогава Мицкевич заявил в заключителното си слово, че другарят Карпюк, както всички са се убедили, е прикрит абстракционист, макар и да не си признава.

Трябва да отбележа, че у първия секретар на обкома имаше не малко претенции към Карпюк и по друг повод. Стар борец за правда и справедливост, Аляксей ходеше по всякакъв повод в обкома и по цели часове се караше със секретарите, включително и с първия. Ядосваше го отношението на ръководителите към състоянието на културните учреждения в областта, към снабдяването на гражданите с продукти, даже това, че израслите в парка дървета закриват бюста на Елиза Ажешка. Сега като че ли беше настъпил моментът да злепоставят публично писателя. Но Карпюк реши да не се предава, отиде в Менск при Машеров. Когато с приема при Машеров не се получи нищо, хукна към Съюза на писателите при Танк. Но Танк само разперил ръце - какво да правиш с глупаци. Може би Яуген Иванавич имаше право, той отдавна не се месеше в никакви конфликти с властите. В най-добрия случай можеше да те изпрати при своя вечен заместник Шамякин. Но Шамякин да се застъпи за някого пред партийните органи, такова нещо не се случваше. Самият той се страхуваше от тях; говореше се, че когато в СП звъни ръководещата дама Синелникова, той заема с лулата в ръка стойка "мирно".

След конгреса на мястото на Синелникова в ЦК дойде Савицкий и първата му командировка по периферията беше идването му в Горадня.

Карпюк ме извика в Дома на Ажешка, където обикновено седеше зад пишещата машина, и каза: "Слушай, идва със самолет Савицкий, ще го посрещнеш на летището, а тук ще го приема аз. Както трябва по протокола".

Така и направих. Посрещнах важния гост при стълбата на самолета, отведох го с обкомовската "волга" при Карпюк. Карпюк се надигна иззад масата. Савицкий, който учил някога заедно с Карпюк във Висшите литературни курсове, му протегна дружески ръка - здравей, Аляксей. Аляксей обаче скри ръцете си зад гърба си и каза: "Виж какво, Алес. Ти си доносник и ръка няма да ти подам. Но ако си дошъл от името на ЦК, сядай, ще говорим по същество".

Савицкий явно имаше здрави нерви и без даже да мигне, седна на масата. Започна официален разговор - изпълнение на плановете, отношения и взаимоотношения. Карпюк изгуби бързо интерес към госта и каза, че пред този ден има много работа, завършва една повест. Разделиха се студено. Този студен прием съвсем скоро отзвуча доста горещо в съдбата на Карпюк.