Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 53

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52.

53.

Получи се така, че мои литературни приятели в Менск станаха младите писатели, родени през 30-те години. Приятели сред връстниците си (освен може би Алес Адамович, с 3 години по-малък от мене) почти нямах. Това е в общи линии разбираемо. Моето поколение едва ли не цялото беше отнето от войната, а малцината от него, които оцеляха, научиха много неща на фронта и след това. "Филологическото поколение" на писателите може би не беше изгубило още своите младежки стремежи към истината и справедливостта и понякога, може би дори пряко волята си, реагираше конфликтно на негативните прояви в литературния живот.

Преди поредния конгрес на Съюза на беларуските писатели Генадз Бураукин и Анатол Вярцински организираха подписка на писмо в защита на Бикау. Както разказваха по-късно, любопитно им било да видят как ще реагират много от писателите, когато им предложат да подпишат писмото. Едни отказвали веднага, други обещавали да помислят (иначе казано - да се посъветват с някого). Повечето обаче, без да се замислят, подписаха писмото и аз бях доволен, че сред тях имаше не малко стари, много уважавани писатели: Михас Линкоу, Иван Мележ, Янка Брил, Аркадз Куляшоу. (Между другото, Куляшоу, който беше стар приятел на Твардовский, беше един от първите, които ме поздравиха за напечатаната в "Новый мир" повест). Но нито Шамякин, нито Броука, нито Танк подписа писмото. Разбира се, то помогна малко на изпадналия в немилост автор (а и нямаше как да помогне), но предизвика доста шум. Това, което ставаше около него, накара партийното ръководство да разбере, че в бдително контролирания колектив на писателите няма предишното циментирано единство. Че писателите, колкото и да е чудно и въпреки многогодишния натиск и репресиите, са способни да протестират. Писмото, разбира се, не беше напечатано никъде, а неговите организатори бяха викани не един път на разпит и изслушване в различни инстанции (включително и КГБ). Но делото беше факт, писателите за първи път показаха, че могат и да не се подчинят на суровата партийна воля. Това беше вече опасност, вестта за която стигна до Москва и която трябваше да бъде предотвратена.

Съвсем неочаквано в Горадня се появи моят преводач Михас Гарбачоу. Притича сутринта право от влака при мене на "Олег Кошевой", каза, че е дошъл инкогнито, защото има много спешна работа. Заради публикуването на моята повест, към която и той имаше отношение, в ЦК на КПСС се разразил голям скандал, готви се закрито постановление за нея, което дявол знае какво може да направи. Затова трябва да се изпревари - като се съглася с критиката и се разкая. Най-добре тайно, с лично писмо до ЦК. Аз, разбира се, не се съгласих, Михас започна да натиска. Захванахме се да спорим, да се караме и, естествено, да пием. Спорихме и пихме едва ли не цяло денонощие, но така и не стигнахме до съгласие. Казани бяха всякакви пиянски глупости, но не малко и принципни неща, които разделиха с непреодолима граница мене и моя преводач. Накрая той каза: какво пък, повестта, разбира се, няма да я напечатат, ще лежи като резервен капитал в сейфа. Може би някога... Освен всичко друго, той като преводач, не ще и дума, жалеше за собствения си труд, който пропадаше напразно, и се надяваше на някога. За съжаление неговите надежди не се осъществиха, Гарбачоу умря, като така и не дочака издаването на омразното произведение.

Като изпратих Гарбачоу на московския влак, седнах да пиша реч. Не се изказвах често по писателски конгреси, но сега се реших. (После някои от моите много информирани опоненти стовариха съвсем напразно това върху невинния Гарбачоу). А и Алес Адамович каза по телефона: нямаш право да мълчиш, особено когато заради тебе могат да пострадат други хора. Нахвърлих за един ден изказването с моите възгледи и несъгласия.

Когато отидох в Менск, дадох да го прочетат някои от московските гости - Оскоцки и Лазарев, те са съгласиха. Само Лазарев, като познаваше малко моя не много практичен начин да се изказвам, каза: не бързай. И беше прав: аз се стараех да чета написаното колкото се може по-бързо, от което впечатлението не беше добро. Четох със силно нервно напрежение, при пълна тишина в залата, а като свърших, залата неочаквано гръмна от ръкопляскания. Някои от задните редове дори станаха. Началството в президиума, разбира се, седеше с каменни физиономии. Но началството знаеше това, което не знаеха другите - не напразно беше готвило конгреса дълго и старателно. След почивката веднага взе думата Алес Савицки, който малко преди това беше дошъл след завършена аспирантура в Литературния институт и също започваше своята кариера. С твърд, размерен глас на убеден ортодокс той прикова за един миг към стълба на позора ренегата и антисъветчика Бикау за това, че клевети Съветската армия и нейния авангард - партията на комунистите. На Савицки също ръкопляскаха, а аз още там в залата му написах бележка: "Далече ще стигнеш, Алес!". И познах. Не мина месец и моят земляк и връстник се озова на удобен и почетен пост в ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.). Правилно казват: "Основната истина на нашия век е: изял си приятел - по-дебел си станал".

Врагове с тази реч си спечелих, разбира се, не малко (цялото ръководство, което дълго след това избягваше да ме поздравява), но се увеличиха и приятелите ми. При срещи и на маса в ресторанта много дружелюбно се отнесоха към факта Ригор Бярозкин и неговите млади приятели - Валя Тарас, Навум Кислик, Хведар Яфимау. С тях често биваше и Алес Адамович, който не пиеше, но това не му пречеше да бъде едва ли не най-активният инициатор на срещите на маса. Докато ние се опивахме, той говореше умно и съдържателно за тоталния натиск върху литературата и за несломимостта на личната воля. В условията на обичайна липса на свобода това не беше лесно. Но беше необходимо. Иначе литературното дело се превръщаше в банално полицейско разследване и преследване. Казвах, че е много важно тава да се знае от нашето ръководство на СП, а Адамович само изсумтя иронично - те го знаят по-добре от нас. Защото участват непосредствено в това. Какво пък, както винаги, Саша беше прав, защото вече имаше опит от скандалната история в Московския университет.

Текстът на моето изказване на конгреса попадна в Москва, оттам на Запад. Радио "Свобода" го предаде в ефира. А скоро след това получих от Берлин прекрасно издание на книгата "Мъртвите не ги боли" на немски език. Директорът на западноберлинското издателство "Propileen" питаше по какъв начин може да ми изплати хонорара. Дълго се съвещавах с Аляксей Карпюк за отговора и решихме да оставим въпроса нерешен. Иначе можеше да се случи нещо лошо. И вероятно постъпихме правилно, защото всички задгранични хонорари минаваха тогава през специална държавна структура, чието заобикаляне не беше безопасно. Съвсем неотдавна съобщиха, че съдят наследниците на Борис Пастернак - уж за нарушаване на правилата за валутни операции.

Скоро след конгреса получих първото писмо от Твардовский. След това той ми изпращаше не малко писма и пощенски картички, но това най-първо писмо стана за мене най-важно във всяко едно отношение. Най-напред Александр Трифонович обосноваваше своето виждане за съвременната литература и изразяваше пълната си подкрепа за моето изказване на конгреса. Беше му харесало, че не се оправдавам, не се разкайвам, а по-скоро настъпвам и обвинявам. Похвалните думи на редактора и майстора на руската литература бяха за мене по-важни от всички заплашителни нападки на "цивилните литературоведи". Почувствах се още по-уверен, когато веднъж в навечерието на есента получих ялтенска телеграма от Виктор Некрасов, известния автор на "В окопите на Сталинград", също атакуван от критиката (заради пътните му бележки от Запада). "Пием за ваше здраве, чакаме нови книги с истината за нашата велика война" - се казваше в телеграмата...

В резултат от широката кампания за дискредитиране на произведението на Бикау авторът започна да получава много писма от негови читатели. Пишеха от Беларус, от Москва, от Петербург и дори от Сибир и Далечния Изток. Авторите бяха най-различни - от ветерани от отминалата война до младежи и студенти. Авторите на значително мнозинство от писмата подкрепяха позицията на автора, благодаряха за истината за войната. Тогава чрез писма се запознах с някои писатели, които бяха, така да се каже, "ухапани от войната", инвалиди, които пишеха за нея. Като известния руски писател Вл. Тендряков, а също така С. Крутилин, В. Гончаров, [нечетимо вмъкване], Д. Гусаров от Петрозаводск. Те ми благодаряха и ми стискаха ръката писмовно. Тогава и и по-късно събрах такива писма в не един куфар. Част от писмата изгорих след това на вилата, когато видях, че могат да ги откраднат, защото определени хора се интересуват много от тях. Но още по онова време забелязах, че всички писма са отваряни, което отварящите не криеха много. Известно е, че хартията на съветските пликове беше лоша и следите от държането им на пара личаха явно от другата страна. При това някои от писмата бяха отваряни няколко пъти, в различни инстанции. Особено измачкани изглеждаха писмата ми до моите родители на село. Вероятно ги отваряха и в Горадня, където ги пусках в пощенската кутия, след това в Менск и, разбира се, в селото на адресата - всички трябваше да знаят какво пише Бикау. Но аз отдавна вече не пишех нищо подозрително, още повече на родителите си. Както, впрочем, и те на мене, а техните писма не бяха по-добри на вид. Когато се случеше някакъв пакет - книга или ръкопис, той изглеждаше безмилостно раздърпан (все едно го е гризало куче) и имаше черен пощенски печат: "Повреден при получаването".

Някои писма изобщо не идваха - може би веднага отиваха "към дело". Тогава още нямаше ксерокси, а за препечатване органите щадяха труда на "квалифицираните машинописки".