Автор: Виктор Шендерович
Превод от руски: Павел Николов
Когато нашите победиха, всички въздъхнаха с облекчение.
Никой в действителност така и не разбра кого именно са победили, но след шест месеца мятане на бомби това вече не беше важно.
Главното е, че болният най-сетне се успокои и приклекна до голямата саксия с фикуса. Изпадна в депресия, слава на небесата, след маниакалната фаза. Обиди се на мирозданието, седна и гледа изпод вежди.
Но нищо, че гледа изпод вежди. Важното е, че не бяга по етажа с острата си фаза, безпрецедентните си размери и инфантилния си военно-промишлен комплекс. И това бива.
Разбира се, би трябвало да вържат пациента за всеки случай право за леглото, но такива санитари във вселената не се виждат. Така че кажете благодаря на текущия момент.
- Как е там?
- Седи, идва на себе си.
- Е, слава богу.
А пациентът наистина се е изтощил не на шега. Половин бюджет шитна за истерията. И какви вътрешни усещания изпитва сега, си е негова лична работа, нали?
О! Заговори.
- Чичо Сам, мога ли да кажа, че съм победил?
- Победи, победи, седи си.
- А можем ли да го отпразнуваме?
- Много ли сте?
- Много! Шойгу, Рогозин, няколко Иванови…
- Разбира се, малки мои. Разбира се, празнувайте. В болничната стая – празнувайте на воля. Да ви пратя ли храна?
- Няма нужда!
- Добре, празнувайте така.
- Но ние победихме, разбрахте ли?
- Естествено, естествено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.