Пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ЮРИЯ МАРКОВСКА - завършила Право в пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Не мога да продължа да работя или вече не мога да работя както преди и да изкарвам същата заплата. Това е така, защото болестното ми състояние не ми го позволява. Трябва да се пенсионирам преди да съм навършил пенсионна възраст и преди да съм достигнал минималния работен стаж. И в този случай имам право да получавам пенсия.

Кога имам право на пенсия по болест?

Мога да се пенсионирам по болест, когато:

1. Съм се разболял от някаква болест, която няма общо с полагането на труд от моя страна. Тогава имам право на инвалидна пенсия поради общо заболяване. По-подробно относно този вид пенсия и условията за пенсиониране при нея вижте тук.

2. Заболяването ми е възникнало в резултат на полагането на труд от моя страна (професионална болест) и е довело до невъзможност да работя (неработоспособност). Ако заболяването ми е временно, то тогава имам право на обезщетение (т.нар. краткосрочно осигуряване.) Ако обаче болестта е постоянна, имам право на пенсия професионална болест (т.нар. дългосрочно или пенсионно осигуряване.)

3. Болестта ми се е появила внезапно вследствие на трудова злополука и е довела до невъзможност да работя. И тук има значение дали неработоспособността ми е изгубена временно, или за постоянно. В първия случай имам право на обезщетение, а във втория – на пенсия трудова злополука.

4. Съм военен, пострадал съм по повод военната ми служба и това е довело до инвалидност. За мен се отваря възможността да получавам пенсия за военна инвалидност. Такава пенсия мога да получавам и ако не съм военен, но инвалидността ми е настъпила, докато съм съдействал на военните за извършване на военна работа. Ако съм загинал или безследно изчезнал при извършване на военните ми задължения или при съдействие за такива, то моите наследници имат право да получат пенсия за военна инвалидност.

5. Докато съм помагал по време на бедствие или съм пострадал при акция на органите на властта, съм останал инвалид. Мога да получавам т.нар. пенсия за гражданска инвалидност.

6. Болен съм и не мога да работя, а и не отговарям на условията за получаване на каквото и да е обезщетение от общественото осигуряване. Тогава имам право на социална пенсия за инвалидност. Всичко за този вид пенсия и как да я получавам мога да разбера тук.

Какви са изискванията, за да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

Законът приравнява двата вида пенсии поради общия между тях критерий – възникване по повод работа (професионални). Условията, на които трябва да отговарям, за да получавам такава пенсия, са следните:

1. Наличието на инвалидност. Това означава, че неработоспособността ми трябва да е определена на 50% или повече с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

2. Да съм бил в трудови взаимоотношения – работник или служител или държавен служител, член-кооператор в производствена кооперация, управител или прокурист на търговско дружество или др.

3. Болестта ми да е определена като професионална или злополуката да е определена като трудова. Това означава, че трябва да са възникнали в резултат на или по повод на извършваната от мен работа.

NB! Няма изискване да съм натрупал осигурителен стаж. Също така, мога едновременно да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука и трудово възнаграждение. Как да започна да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука?

Подавам следните документи в териториалното поделение на НОИ:

1. писмено заявление за отпускане на пенсия.

2. документи за осигурителен стаж. NB! При поискване работодателят е длъжен да ми издаде такива безплатно.

3. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по мой избор за период от преди 1 януари 1997 г.

4. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след 1 януари 1997 г. до датата на пенсионирането. NB! За времето от 1 януари 2000 г. се вписва годишното ми брутно трудово възнаграждение или доходът ми, върху който са внесени осигурителните вноски. NB! Когато за времето след 31 декември 1996г. или за част от него нямам документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните, които работодателят ми или аз като самоосигуряващо се лице съм предоставил на НАП.

В 4-месечен срок от подаване на документите НОИ се произнася с разпореждане да ми се отпусне пенсия или не. Ако ми отпуска такава, разпореждането включва информация също в какъв размер и какъв е начинът за получаването й. Отказът за отпускане на пенсия или разпореждането за отпускане на пения в частта относно размера или начина на получаване мога да обжалвам в 14-дневен срок от получаването му пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ.

Как се определя размерът на пенсията за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

При изчисляването на размера на пенсията НОИ взема предвид:

- степента на намалената ми работоспособност – в зависимост от нея числото, с което се умножава индивидуалния ми коефицент, варира (над 90% – 0,4; 71-90% – 0,35; 50 – 70,99% – 0,30).

- средномесечния осигурителен доход за страната през последните 12 календарни месеца преди пенсионирането ми – обявява се от НОИ всяка година;

- средномесечния ми осигурителен доход за 3 последователни години, през които съм работел преди 1 януари 1997г. (по мой избор);

- средномесечния ми осигурителен доход за периода от 1 януари 1997г. до момента на пенсиониране.

NB! Разликата между формулата за изчисляване на обикновената пенсия за осигурителен стаж и възраст и тази за инвалидност поради трудова злопоука и професионална болест е именно в числото (също коефициент), отговарящо на степента на намалената ми работоспособност. След като с това число се умножи индивидуалния ми коефициент, се компенсира липсата на стаж. Така размерът на пенсията ми няма да е по-малък в сравнение с обикновената пенсия за стаж и възраст заради това, че числото на стажа ми е по-малко.

Изкуството да оскърбяваш - 9

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

Скорошният конфуз [1], случил се с притежателя на „Сребърния галош“ [2], доказа една стара истина: патриархът може да бъде какъвто и да е, само не гол. Той може да бъде мрачен развратник като Феофил, или, напротив, весел кастрат като Стефан I, станал „светейш“ на 18 години. Може да е покрит с брадавици като тайния еретик Кирил Лукарий или да се прослави с невероятната си сила и с гърмежа на изпусканите газове като Йоан Граматик – „свещи гасящ и хорове заглушаващ“.

Константинополският, Ерусалимският, Антиохийският и другите патриаршески престоли пазят отпечатъците на най-благочестивите задници на света. Често техните притежатели са били глухи, куци, плешиви и кривогледи. Понякога имали припадъци, а понякога страдали от диария, подагра или напикаване. Но, както станало ясно в продължение на две хиляди години, всяка специфика на външността, поведението или здравето нямала и няма никакво значение за изпълнението на задължението на „светейшия“.

Но едно строго табу е съществувало винаги: никога и при никакви условия патриархът не можел да бъде гол. Още повече не можел да дефилира в такъв вид, търсейки дребни курортни удоволствия. И въпросът съвсем не е в старческото „обвисване на телесата“, и не е в забавните обикновени „гащи“, а в това, че патриархът, като всеки друг актьор от историческия театър, „е направен“ точно 100 % от своя костюм, грим и роля. „Тъй като брокатът е кожата му, а параманът – тялото му“. Патриархът не трябва да бъде разсъбличан, защото даже в руски език думата разсъбличам има отчетливо двоен смисъл [3], включително и крайно неприятен за разсъбличания. Лишен от облеклото и аксесоарите, преоблечен в просто „тяло“, всеки патриарх се лишава от своята ролева магия, „десакрализира се“ и се превръща в най-обикновено старче, чието място е на опашката за бира.

Но въпросът съвсем не е в многострадалния Кирюша [4], който успя да се набута в поредния скандал. В дадения случай той служи само за нагледно пособие, с помощта на което можем да илюстрираме мисълта за крехкостта на всеки „височайш“ образ и чрез това да се доближим до неестествеността на такива понятия като „личност“, „харизма“ и „пасионарност“ [5].

Както виждаме, голотата е почти смъртоносна. В една или в друга степен това засяга всеки персонаж както от църковната, така и от светската история. Понятието „голота“, разбира се, не трябва да се приема само в прекия смисъл на думата. Позлатена кора на всеки сакрален „плод“ са не само монашеската качулка, панагията, доспехите, мундира или перата. Това са и украсените героични фантазии, и „навлечените“ на персонажа нужни факти, които се щамповат лесно от летописците и се коригират от историците. Като махнем кората, почти гарантирано получаваме нещо доста жалко. Трябва да помним, че всяка „историческа фигура“ прилича на реалния човек, от който „е направена“, долу-горе толкова, колкото Мики Маус прилича на истинска мишка.

Ще поясним.

Има многомилиардна търговска марка: блестящият Мики е герой на световен култ. Тази мишка заема пиедесталите в Дисниленд и е там обект на своеобразно поклонение. Милиони хора се красят с изображенията на Мики и с неговата символика (ушичките), участват в шествия, посветени на него, във фойерверки, празници и изобщо по всякакви начини „се умиляват от неговото име“. Но има и реален прототип на милия Мики - Mus musculus: гризач със специфична миризма на пикня и способността да опропасти всичко, до което се докосне.

Като поучастват в диснилендовския култ на мишката и свалят „ушичките“ , поклонниците на неотразиимя Мики обикновено тровят своите „мауси“ с цинков фосфид и трошат гръбнаците им в капаните за мишки. Те могат да бъдат разбрани. Прототипите на героите, по правило, заслужават именно фосфид. И това се отнася не само за мишките.

Ако разрежем позлатените телеса на историята или културата, непременно ще открием, че те гъмжат от прототипи и техните деривати (производни). По правило връзката между тях е напълно обусловена от „закона на Мики Маус“. Законът действа както в едната, така и в другата посока: реални персонажи се окичват с красиви митологеми, а на митически герои „се прикачат“ свойствата на реални хора.

Даже вълшебното дървено момче Пинокио, както разбираме, е „прекопирано“ от възрастния инвалид алкохолик Пинокио Санчес, който се прехранвал с демонстриране на своите протези по панаирите на Тоскана. Санчес имал дървени крака, дървена лява ръка и дървена част от носа. Неговите спектакли не се отличавали с режисьорски деликатности: със сгъващата се протеза на крака си Санчес удрял своя асистент под задника. Той падал с вопли, а вечно пияният Пинокио „козирувал“ с дървената си ръка и се покланял кокетливо.

Между другото. „Законът на Мики Маус“ поставя точка на дискусията за историчността на И. Христос. Като го използваме в една толкова деликатна тема, няма да оставим в нея никаква интрига. Напълно е възможно някакъв екзалтиран равин с тежка съдба и именно с такова име да е живял действително и да е умрял в Юдея през I век, а конструкторите на християнството просто са го използвали като „закачалка“, на която са увесили паранормални способности и други подобни „дреболии“ на антично божество (непорочно зачатие, чудеса, възкресение и т. н.).

Да си спомним също и за Маугли. В легендата на Киплинг той е обсипан с блясъка на древноиндийското злато разговорлив красавец, а също така приятел на кобри, слонове и селянки. Но! Ние знаем от кого е копирал Киплинг своя Маугли. И можем да оценим контраста между знаменития образ и действителността.

В мисионерските приюти на Султанопур и Агра писателят имал възможността да побутне с края на бастуна си истинските „диви“ деца. Отличителна черта на „горските“ момчета били кървящите мазолести подутини на лактите и коленете с размер на „кекс за двама души“, тъй като те се движели само на четири крайника. Истинските „мауглита“ се отличавали с пълно отсъствие на реч и на какъвто и да е проблясък на интелект. Изследващият ги доктор Д. Уишау свидетелства, че „индуските дивачета са пълни идиоти, каквато и да е причината за техния идиотизъм“. Те замърсявал всичко със своите фекалии, хапели до кръв краката на обслужващия ги персонал и постоянно мастурбирали. Впрочем, в условията на приюта те по принцип умирали много преди у добрите индуси да узрее окончателното решение да ги удушат.

Понякога наличието на прототип е очевидно, но самият той остава скрит за потомците и изследователите. Това позволява на романтиците да се надяват, че например „Малкият принц“ е бил само плод на педофилските халюцинации на френския летец, но не е съществувал in carne (в действителност).

Култът към богове, пророци, герои, пълководци и други „пасионарии“ [6] е един от най-любимите култове на homo. Човечеството примира от пера, мундири и „харизми“, а с имената на своите любимци маркира цели епохи. На този култ се основават религиите, историята и културата. Уви, за неговото разрушаване не е достатъчен един, та дори и химически чист цинизъм с най-висока концентрация. Необходимо е нещо по-съществено.

Илюзията, че в човешките стада съществуват личности, надарени с извънредни свойства, отличаващи ги качествено от другите хора, е много устойчива. Има даже дял от историята, която изучава сериозно „пасонариите“. Хората обичат да приписват глобални събития на особеностите на една или друга „личност“.

Тази забавна заблуда има много корени. Един от тях е липсата на разбиране, че практически всички „харизматични личности“ са 100 % оформени от случайни обстоятелства, а също така от изискванията на политическата мода и от спецификата на своето време. В малко по-друга реалност те щяха да са нищо, а техните „удивителни“ качества не биха оказали никакво влияние нито на историята, нито на културата. (Представете си Моцарт в ранния неолит, Ръдърфорд по време на кръстоносните походи или Хитлер като жител на блокирания Ленинград.)

Когато оценяваме „великите имена“, не трябва да забравяме, че зад всеки Мики Маус се крие една най-обикновена мишка. Особено добре се вижда това по още „топлите“ примери с Наполеон, Хитлер Сталин, Мао или подобни на тях фигури. На тях се стоварва всичката кръв и всичките глупости, макар че дадените фигури са били само „черешката на тортата“ на своите епохи и народи. Цяла Германия е била Хитлер, целият СССР е бил Сталин. За станалите трагедии личните качества на вождовете не са имали никакво особено значение.

Разбира се, всички те са можели да влияят отчасти на процесите, но не поради наличието на някаква „харизма“, а защото са имали чисто механичната възможност да го правят. Но да напомним, че те не са изобретатели на тази възможност, а само използват властовия механизъм, който се е оформил по времето на фараоните и не е претърпял съществени промени.

Обаче! Сред тях не се намира хипнотизаторът Саурон, който може по вълшебен начин да внуши на добрия и наивен народ идеята за райха или за „руския свят“. Диктаторите и президентите са само ръководители на полкови оркестър, които с помощна на „жезъла на властта“ определят ритъма на злобата и възторга, възникващи в масите по естествен начин. Ако жезълът бъде спуснат или издигнат, „оркестърът“ няма да престане да свири.

По всяка вероятност която и да е роля на личността в историята е поредна самоизмама, а нечия интелектуална и поведенческа уникалност е мит, несъществуващ в реалността и нямащ влияние върху нищо.

Поне дотогава, докато оставаме в така нареченото културно-историческо поле, където всичко е оценъчно и неустойчиво, твърденията си остават само декларации. За да ги докажем, трябва да се прехвърлим в качествено други сфери.

За щастие, освен с военните, пророците и вождовете, чийто образ сам по себе си е подчинен на „закона на Мики Маус“, ние разполагаме и с образи от друго качество. Тези, които наистина са променяли реалността на света или са повишавали шансовете на нашия вид да оживее. Имаме предвид творците на науката. Като ги сочим за пример, ще се опитаме да докажем недоказуемото: колко е глупава и изсмукана от пръсти представата за уникалността на личността.

Ще напомним, че взаимната връзка на учения с неговите открития е несъмнена и общоприета догма (толкова несъмнена, колкото е връзката на особените качества на Сталин с репресиите). А може би същественият принос в науката е наистина резултат от съвършено особени, неповторими свойства, присъщи само на конкретен учен и на никого другиго? Пълната сигурност в това, че нещата стоят именно така, е била еднозначно изказана от множество творци на съвременното знание. По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда Джон Карю Еклз, виждащ именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за „великия фактор на личността“.

Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“.

Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“, така че теорията за относителността на Айнщайн, според Дьо Дюв, носи „отпечатъка на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна. Но само на пръв поглед. А при докосване с фактите от това красиво предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения, а също така открития на природни закони и свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Вероятно тук трябва да установим и конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

А какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако до него са достигнали учени, нямащи възможност да заимстват мисли и идеи един от друг. Ще приложим кратък подбор от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди; Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък; Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск; Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия; Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията; Адамс и Леверие откриват планетата Нептун; Маркони и Попов изобретяват радиото; Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата; Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете; Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Скалигер и Арецио осъзнават съществуването на кинестезията; Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите; фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума; Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък; Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената; Борели и Жюрен откриват капилярните явления; Херц и Лодж фиксират елетктромагнитните вълни; Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните; Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало; Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка; Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината; Бенет и Еанди моделират електроскопа; Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода; Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява ня хемиплегията; Майел и Джоул разбират принципа за еквивалентността; Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето; Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете; Далтон и Волта описват поведението на парите; Менделеев и Мейр откриват периодичния закон; Вайнбирг и Харди доказват закона за генетичното равновесие; Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите; Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг пишат квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките); Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“; Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и немарливци, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени. В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности. Но ние знаем, че всеки homo има много живописна обратна страна.

Подозирайки това, ние можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни: между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те, независимо един от друг, в едно и също време са стигнали до едни и същи съдбоносни изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически разлики не са играли никаква роля.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения? Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел. Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“. Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел засега даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Абиогенетичната била независимо разработена от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, различието на научните школи и най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР). Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Нееднозначен произход имат и следните теории: квантовата, за генетичния код, за относителността и за условните рефлекси. При цялото ни (условно) благоговение пред имената на Айнщайн, на Павлов, на Крик и на Планк нито един от тях не може да бъде наречен техен „автор“ (в примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател. Всичките компоненти на личността нямат никакво значение. Както впрочем и самата личност. Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор. За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му. Или цветът на очите му.

Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли. Но и всичко това също не означава нищо. В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки. Впрочем, както става ясно, нещата не се ограничават само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставят и своите имена.

Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристики на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена. Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина. Като направим това, ще намерим ли в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен? Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин? Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа. Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, прехвърлящ в ръцете си стъклени топчета (с тяхна помощ в магазините проверявали качеството на плата)? Отначало той просто се забавлявал. А след това, като комбинирал ту топчетата, ту техните половинки, търговецът на платове видял през тях движението на сперматозоидите в „лепкавата течност, събрана след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли в окуляра на микроскопа поне някакво указание каква форма е имала шапката на този търговец на платове или на какво божество се е кланял в неделните дни? Разбира се, не. Няма.

Както виждаме, всичко личностно отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение. Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка.

И така. Виждаме с каква лекота може да се разруши един от основните митове на културата. Митът за личността и нейното „извънредно значение“.

Но какво получаваме в замяна на това?

Почти нищо, само образа на науката като реалност, живееща по своите закони. Най-великите имена в нея се оказват почти слепи изпълнители на закона за неизбежното развитие на интелекта. Същият този интелект, който винаги ще постави на истинските им места и палавия Кирюша, и Бонапарт, и самия Мики Маус.

------------------------------------

1. Фотографирането на патриарх Максим по плувки на луксозна яхта.

2. На руски: „Серебряная калоша“ – подигравателна награда, учредена от радио „Серебряный дождь“ („Сребърен дъжд“), която се дава за съмнителни постижения в шоу бизнеса. Патриарх Кирил е един от лауреатите на наградата.

3. Руската дума „разоблачать“ означава „разсъбличам“ и „разобличавам“.

4. Патриарх Кирил.

5. Пасионарност – характеристика на пасионариите (виж следващата бележка); вътрешна жажда за дейност, която да доведе до осъществяването на някаква цел.

6. Пасионарии - според лъженаучната теория на Лев Гумильов: хора, които могат да абсорбират енергия от външната среда в по-голямо количество от останалите и да я насочват към изпълнението на определена задача.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

Бунтът на грузинските хипстъри

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Подобно нещо като че ли става за първи път в постсъветското пространство – срещу властта въстанаха хипстърите. Това стана практически веднага след провеждането на „спецоперация“ на МВР на Грузия в нощните клубове на Тбилиси. Хората бяха потресени от жестоките методи на спецназа [1], който нахлу в нощните клубове с бойна екипировка и с готови за стрелба автомати – и тогава хипстърите излязоха на улицата.

Официалното обяснение беше просто – спецоперацията е насочена срещу наркотърговците, които, оказва се, били следени няколко месеца и били заснети на видео. Но спецназът нахлу в нощните клубове все едно имаше намерение да обезоръжи най-малко един батальон на ИДИЛ. Хората бяха хващани наред, събаряни на земята или влачени в полицейските коли, липсваха само овчарките и високоговорителите, напомнящи за безполезността на съпротивата и за необходимостта всички да се предадат.

В действителност Грузия има и без това много проблеми с наркополитиката: депутатите в парламента през предишния мандат обсъждаха, но така и не приеха либерални поправки в Наказателния кодекс, които биха смекчили наказанието за употреба на леки наркотици, преди всичко на марихуана. Грузинският парламент пристъпи към разглеждане на пакет от законопроекти, които предвиждат освобождаване от наказателна отговорност на наркоманите и премахване на най-строгото наказание – доживотен затвор – за престъпления, свързани с наркотиците, едва след 2015 година. Приетите поправки в Наказателния кодекс на Грузия смекчиха наказанията за всички престъпления, свързани с наркотиците: премахнато беше наказанието лишаване от свобода за незаконно приготвяне, производство, придобиване, съхранение, пренасяне, препращане или продажба на наркотични средства, техни аналози, прекурсори или нови психоактивни вещества.

Но в действителност полицията използва все още репресивния закон срещу гражданите. През януари тази година международната правозащитна организация Human Rights Watch (HRW) нарече грузинските закони в областта на наркотиците „крайно сурови“, грузинските граждански активисти и експерти ги наричат репресивни. През 1915 година Конституционният съд на Грузия призна, че нормата лишаване от свобода за притежаване на марихуана е противоконституционна. След две години парламентът предприе законодателни промени и премахна лишаването от свобода като наказание за притежаване на марихуана до 70 грама, но запази наказателната отговорност за притежаването ѝ в големи количества. Както се казва в доклада на HRW, въпреки нововъведенията, „криминалните престъпления, свързани с наркотиците, често водят до непропорционални срокове затвор, глоби и други санкции, предвиждащи лишаване от права“.

Грузия е много малка страна, чиито жители знаят един за друг достатъчно, за да говорят, че държавата използва репресивни закони за потискане на правата и свободите: вече са установени достатъчно много случаи, когато полицията подхвърля наркотици, за да утежни вината на заподозрените. Затова много обществени организации предполагат, че борбата с наркотиците често става повод за репресии или за създаване на илюзия, че правозащитните органи вършат някаква работа. Част от активистите и пострадалите се обединиха в движението White Noise („Бял шум“), което се опитва да обърне внимание на положението в страната. Самото движение започна от историята на един от неговите създатели, художника Беки Цикаришвили, когото преди пет години полицията залови с 65 грама марихуана и го заплашваха 6 години лишаване от свобода. Именно заявление на Цикаришвили накара Конституционния съд да разгледа проблема – активистите победиха, държавата призна репресивността на законодателството.

В действителност това, което стана на 12 май, се превърна не толкова в повод за искания да се преразгледа законодателството, колкото привлече вниманието към жестокото превишаване на полицейската сила по време на проведената спецоперация в нощните клубове на Тбилиси – Bassiani, който според версията на онлайн сървъра Hostelworld се нарежда в двадесетицата на най-добрите нощни клубове в света, и още четири клуба, сред които и популярния Cafe Gallery. В началото на май активистите на White Noise обърнаха вниманието на властите върху това, че в Грузия се е появил нов опасен наркотик, довел до гибелта на двама млади хора. Като резултат от спецоперацията в нощта на 12 май бяха задържани осем души, заподозрени, че търгуват с наркотици, а също така над 70 души, които са се намирали в клубовете или около тях. Самата операция беше проведена така, че да създаде впечатлението за неутрализиране на голяма престъпна група – по това време в клубовете е имало повече от хиляда души. Сред задържаните се оказаха кандидатът за президент на Грузия от партия „Гирчи“ Зураб Джапаридзе и гражданинът на Великобритания Майло Травес.

Превишаването на силата и нарушаването на правата на човека при задържането са основната причина, която накара младите хора да излязат в центъра на Тбилиси на централния проспект „Руставели“ и да спрат движението. Полицията изкара и там спецназа и две водни оръдия, но младежите се увеличаваха и МВР реши да отстъпи. В социалните мрежи обаче започна да се разпространява информация, че в центъра на града са се събрали „наркомани и проститутки“. А в действителност младежите се организираха бързо – докараха апаратура и направиха малка сцена, лидерите на протеста обявиха, че смятат действията на полицията за прекомерни, а наркополитиката на правителството за репресивна. Малко преди нощта на 13 май протестиращите обявиха в ултиматум към министър-председателя и министъра на вътрешните работи, че искат тяхната оставка, а ако това не стане, ще разпънат палатки, каквито наистина се появиха още в полунощ. Акцията започна да се превръща от обществена в политическа. През нощта тя беше прекратена, за да не се нарушава закона за тишината, с обещание протестът да бъда подновен на сутринта.

В първите часове след спецоперацията правителството предпочиташе да мълчи. МВР пускаше бодри рапорти за задържаните, опозиционните политици започнаха да коментират случилото се. Бившият кмет на Тбилиси и един от лидерите на партия „Европейска Грузия“ Гиги Угулава: „Това беше най-долно, некачествено шоу с една-единствена цел – да се накажат младите хора, които обичат клубните развлечения“. Бившият премиер на Грузия, лидер на партията „Единно национално движение“ Михеил Саакашвили: „Нападението на клубовете в най-натовареното и многолюдно време няма нищо общо с борбата с наркотиците, личността и адресите на всички едри нарокотърговци са известни, както и каналите за доставка“. За провеждането на свой мониторинг на случилото се заявиха апаратът на омбудсмана на Грузия и администрацията на президента на Грузия.

Сутринта на 13 май към мястото на акцията започнаха да прииждат активисти от националистическите организации „Национално единство на Грузия“ и „Младежки национален алианс на Грузия“, с червени ленти на ръцете и нацистки поздрави. Тези организации се активизираха преди шест години, след като дойде на власт „Грузинска мечта“, когато журналистът Малхаз Гулашвили, избягал в Москва и по-късно съден за незаконно преминаване на границата, създаде народно православно движение, полувоенна организация, чиито активисти носеха черни ризи с бели ленти на ръцете. Сега подобни организации има повече и властите използват периодично техните услуги, когато е необходимо да се изостри обстановката в страната, като да се проведе например „Грузински марш“ по подобие на „Руския марш“. Или да се набият африканските студенти само защото имат друг цвят на кожата.

Както и в Русия, националистическите организации в Грузия са идеологически съюзници на властта, особено на тази радикална част от правителството, която мечтае за по-добри отношения с Русия. В Грузия има силно гражданско общество, което се отнася много болезнено към всички случаи на задържани от окупационните руски власти хора край административните граници с „Южна Осетия“, но радикалните организации винаги заобикалят въпроса за окупацията и руската политика по отношение на Грузия. Те обаче се появяват навреме там, където властта чувства слабост, както в нощта на 13 май в центъра на Тбилиси.

Към средата на неделния ден стана първият сблъсък на протестиращите с радикалите, по площада плъзнаха слухове, че идва тълпа от няколкостотин души, патриаршията на Грузинската православна църква беше принудена да направи изявление за прекратяване на насилието. Думата взе и министър-председателят Гиорги Квирикашвили: „Аз лично съм гарант за това, че днес никой няма да заплаши вашата свобода на словото и на действието“. Но протестиращите сметнаха тези думи за неадекватни. В нощта на 14 май огромно количество полиция, включително и спецназът, който громеше нощните клубове, успя да изведе протестиращите от площада и да задържи няколко десетки радикали.

На пръв поглед събитията в Тбилиси нямаха никакво пряко отношение към политиката (всичко стана спонтанно, веднага след полицейската спецоперация), ако не се смятат исканията за оставка на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи. На площада бяха забелязани няколко политици, но те не се изказаха, само коментираха ставащото за телевизионните канали. Протестиращите даже нарекоха своята акция „Танц за свобода“, в паузите между изказванията на активистите те танцуваха под звуците на клубна музика. Незабелязано властите се озоваха пред още една сериозна сила, която може да стане основа за една либерална опозиция, защото протести имаше през тези дни не само в Тбилиси, но и в други големи градове – Батуми и Кутаиси. Ако не бяха притеклите се да помогнат на властите радикали, акцията би могла да се разшири и да стане безсрочна, към Тбилиси бяха готови да тръгнат колони симпатизанти от цяла Грузия.

Два дена Грузия наблюдава качествено нов протест. Понякога се създаваше впечатлението, че центърът на Тбилиси се е превърнал в подобие на Уудсток, американския рок фестивал, не само заради гръмката музика и факлите, но и заради младите хора с необичайни прически и необичайно облекло, все едно са хипита, дошли от миналото. Сред тях се срещаха и хипита, но вече с побелели коси и гледащи с уважение младежите, които скандират постоянно: „тависпулеба-тависуплеба-свобода-свобода“. Грузия отново става такава, каквато е била преди няколко десетилетия - докарваща до свирепа ярост съветската власт с борбата си за свобода и независимост. Но засега това беше само протест на хипстърите.

---------------------------------------

1. Спецназ – полицейско подразделение със специално предназначение; специални сили.

Микро и макро лъжи

Вероятно мнозина са видели това съобщение, което се появи в интернет пространството, по специално - във Фейсбук.

Връзката от него обаче не отвежда до никаква новина, а до следната задънена страница.

Оставяме настрани цялата гнусотия на всичко това.

Защото все пак сме обявили, че тук ще става дума не за гнусотията, а за лъжата.

А в случая имаме само една микро лъжа.

На която изобщо не трябва да се учудваме.

Защото как няма да има микро лъжи, когато поголовно се лъже на високо държавно (макро) равнище.

Бойко например ни проглуши ушите, че е дупе и гащи със западните лидери, а Георги Марков добави към това как Макрон му викал „мон шери“.

Вярно, вика му и наскоро му каза (перифразирам дипломатическия език на Макрон на обикновен): „Мон шери, ние вървим напред, а вие, като искате да гниете в блатото, гнийте си!“

И, при вида на този явно спукан балон за всеобхватната любов на западните лидери към него, Бойко реши да прекрачи цял океан и започна да разправя как Доналд Тръмп му изпратил „топло и мило писмо“ (точен цитат!), с което го канел да обсъдят проблемите на Западните Балкани.

Ако някой прави класация за най-тлъста лъжа на годината, тази направо да я слага отсега на първо място.

Защото само пълен дебил може да повярва, че Тръмп си няма други играчки, та се е засилил да си играе на Западни Балкани заедно с Бойко!

Ergo:

Лъже се най-безобразно на макро равнище, ето защо не трябва изобщо да се чудим, че ни лъже някакво си мършоядно сайтче, което е решило да натрупа малко повече посещения на гърба на една човешка трагедия…

Изкуството да оскърбяваш - 8

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ [1]

Всички загинали „за родината“ са дали живота си за глупости, грешки или капризи на режима.

За ветераните от Великата отечествена война, а също така за всички останали реалии на СССР или на Руската федерация този текст изобщо не се отнася. Всички съвпадения са случайни.

През 70-те години на 19 век дагеротипите (първите фотографии) престанали да бъдат нещо екзотично и започнали да се разпространяват в Европа. Именно това обстоятелство позволило на съдържателките на публични домове в Хамбург да повишат многократно доходите на своите заведения. При това без каквито и да е разходи за обновления или подобряване на щата.

По какъв начин?

Много просто. На попийналите моряци показвали снимки на девици с неописуема съблазнителност. Съдържателката се кълняла, че именно това същество ще се падне на щедрия клиент.

Моряците се разпалвали, обръщали джобовете си и заставали на опашката. А стопанката, използвайки сложните системи от врати на бардака, изчезвала някъде.

След известно време се чувал глас на звънче, вратата се отваряла и морякът получавал възможността да се качи върху „гения на чистата красота“. Разбира се, всичко ставало в пълна тъмнина. По правило ролята на „съвършенството от дагеротипа“ играела самата съдържателка, която успявала да притича, да свали вмирисаните си гащи и да се разположи в удобна поза. Тъмнината и краткотрайността на контакта я спасявали от разобличението, а морякът до края на годините си оставал с убеждението, че животът му не е минал напразно.

Както вероятно вече се досетихте, сценката в лупанария [2] илюстрира схемата на отношението на човека с режима и „родината“. Илюстрацията е коректна. Защото и на „родината“ по-голямата част е скрита в тъмнината на историята, което дава на властта възможност да пробута на клиента каквото ѝ е изгодно.

Режимът може да бъде колкото си иска глупав, злобен и пагубен. Той може да се къпе в „кръвта и гнойта на народа“, да насилва, да унижава и да убива милион свои поданици. Но ако умее да покаже един-единствен фокус, убиваното и насилваното население ще му бъде винаги благодарно.

От режима се иска само да успее да се престори на „родина“. Да се направи това не е просто, а много просто. Работата е в това, че понятието „родина“ е толкова абстрактно и илюзорно, че лесно се трансформира във всяка една политическа материя. Образува се забавен конструкт, в който илюзията и реалността са слети без всякакви видими шевове и преходи. Къде свършва едното и къде започва другото, е почти невъзможно да се различи.

Разбира се, 99,9 процента в този конструкт са чист режим. Но не трябва да се преумалява и ролята на илюзията. Тя има важна наркотична функция, която позволява на властта да реже жива плът, творейки „в името на отечеството“ всякакви пакости.

Практически всеки режим преодолява лесно тази подмяна. Разбира се, това е чиста проба мошеничество, но народът жадува да бъде баламосван. Той си иска родината. Да му я откажеш е още по-голяма жестокост от това да го мачкаш в лагерите и да го разстрелваш.

Направо казано, прекрасното понятие „родина“ е чисто мошеничество. Никаква „родина“ никой никога не е имал. Имало е само поредица от режими, които са се разпореждали с населението за свое собствено благо. За да живеят „дълго и щастливо“, режимите тъчели своята митология и я напоявали с отровата на патриотичната романтика. С тази паяжина омотавали поколение след поколение.

Разбира се, понякога подобни паяжини са изтъкани виртуозно, макар че най-често се срещат по-обикновени образци. Най-добрата суровина за тяхното изготвяне са приказките за подвизите на предците. Както е известно, подобни приказки могат да се генерират в неограничени количества. В пределите на своя език и на своята култура никоя нация не се ограничава в тези фантазии. Илюзията „родина“, съставена от такива инградиенти, осигурява прекрасно послушание и длъжната енергичност на баламосаните.

Естествено, от режима се изискват известни усилия, за да бъде патриотичната паяжина здрава, лепкава и отровна. Защото всички загинали „за родината“ са давали всъщност живота си за режима. За неговите глупости, грешки и капризи. (Те, разбира се, са мислели иначе.)

Ще отбележим, че „родините“ не водят войни и не организират репресии. Те са безплътни и съществуват само във въображението. Войните и репресиите са винаги забава на режимите.

Във всичко това няма нищо страшно. Това е обикновен, приемлив за всички ред на нещата. Загиналите по правило са доволни, а осакатените са минимум удовлетворени. Нещо повече, трикът с подмяната действа безотказно, а сама по себе си войната е рядка и приятна възможност за населението да се докосне до величието на историческите процеси, до подвига, до светостта, до жертвеността и до всяка една друга безсмислица.

Дълго време режимите са концентрирали паметта за своето военно величие в парадни портрети и в паметници на властителите. Оживялото в сраженията малцинство било хвърляно да гние в нищета и забрава. След това дошло осъзнаването, че култът към накачени с дрънкулки старички войничета, дали за режима очи и крака, може да работи за него по-продуктивно от всякакви портрети и триумфални арки.

Изиграло своята роля и гениалното изобретение във вид на военни награди. Както е известно, тази древна хитрост позволява на всяка власт да направи много изгоден обмен. Човекът дава за режима слуха си, зрението си, годините си или крайниците си, а в замяна получава лъскава дрънкулка. По правило жертвата на подобно мошеничество се радва много на това, че са я баламосали, и се гордее със символа на своята глупост.

В лупанариите на Рим грохналите любители да подрънкат с медалите си били наричани „апии“, иначе казано целини (от лат. apium). Вероятно това прозвище е дошло от традицията да се украсяват с клонки от апиум гробниците, но може би е по-скоро от приликата на физиономиите на ветераните с корена на целината.

С времето апиумната съставка се превърнала във важен детайл от илюзията „родина“. Започнало възторжено почитание на апиите, въпреки че именно те ставали инвалиди и получавали своите дрънкулки.

Но!

Ние знаем, че има режими, за които дори да умираш, е престъпление. Тези, които превръщат страните си в затвори и напояват всичко с робство, доноси и смърт. Тези, които убиват и тъпчат милиони свои граждани, а недоубитите и недозатворените унижават и насилват.

Но ако се появи външна заплаха, също се използва старият трик, нареден „родина“. И той отново работи. Милиони се строяват и вървят с песни за възможността да живеят и по-нататък в смъртта.

А като защитят режима и се върнат, победителите покорно се напъхват обратно в своите вериги и клетки. И след това дълго още си спомнят как са спасили „отечеството“, макар че в действителност са извоювали само правото си да мизерстват, да пишат един за друг доноси и умират в ямите за разстрел.

Този екзотичен избор може да ни се стори загадка, ако не знаехме за всемогъществото на стария трик. Остава само един въпрос: колко дълго, а вай-важното – защо трябва да се пази спомена за този избор?

-----------------------------------------------------

1. Заигравка със заглавието на песента „Не стареют душой ветераны“ („Не стареят по душа ветераните“).

2. Лупанарий – публичен дом в древния Рим.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

Нобелови лауреати – 1951 година

Едуин М. Макмилън (Edwin M. McMillan)

18 септември 1907 г. – 7 септември 1991 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Глен Сиборг)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският физик Едуин Матисън Макмилън е роден в Редондо бийч (щат Калифорния) в семейството на лекаря Едуин Харбо Макмилън и Ан Мари (Матисън) Макмилън. Скоро семейството се мести в Пасадена, където Макмилън получава начално и средно образование. Докато учи в средното училище в Пасадена, той посещава публични лекции в Калифорнийския технологичен институт, където по-късно специализира физика, като получава през 1928 г. степента бакалавър, а на следващата година става магистър по природни науки. Докторска степен му е присъдена през 1932 година в Принстънския университет за дисертацията му, разглеждаща въпросите на молекулярните лъчи. След това работи в Калифорнийския университет в Бъркли като стипендиант на Държавния научноизследователски фонд. Когато през 1934 г. Ърнест О. Лорънс основава радиационна лаборатория в Бъркли, Макмилън става един от нейните сътрудници. През годините на работа в лабораторията той допринася значително за усъвършенстване на технологията на циклотрона, а също така за развитието на ядрената физика и химия.

През 1938 г., опитвайки се да създадат нови химически елементи чрез въвеждане на неутрони в ядрото на урана, немските химици Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер получават вместо това деление на урановото ядро. Макмилън прави с циклотрона в радиационната лаборатория „Лорънс“ аналогични опити, за да проучи въздействието на неутроните върху урана. През 1940 г. той и неговият сътрудник Филип Абелсън откриват, че някои от атомните ядра на урана не се делят при бомбардиране с неутрони. Вместо това, както предсказва шест години по-рано Енрико Ферми, те се разпадат, образувайки нов елемент, в чието атомно ядро има 93 протона и електрона. Този елемент, наречен нептуний по името на планетата Нептун, става първият синтезиран трансуранов (по-тежък от урана) елемент. Изследването, започнато от Макмилън, е продължено от Глен Т. Сиборг и неговите колеги, които през 1941 г. откриват плутония.

По време на Първата световна война Макмилън, изпълнявайки поръчки на военното ведомство, се занимава с хидролокатори, микровълнови радиолокационни установки (радари) и ядрено оръжие, работейки в Бъркли, в Масачузетския технологичен институт (1940-1941), в лабораторията за радио- и звукова връзка към военноморските сили на САЩ в Сан Диего (1941-1942), и с осъществяването на Манхатънския проект в Лос Аламос (1942-1945). След войната получава мястото на професор по физика в Калифорнийския университет в Бъркли, а през 1945 г. става заместник-директор на радиационната лаборатория на Лорънс. От 1958 г. до излизането си в оставка той оглавява лабораторията, който от 1971 г. започва да се нарича Лаборатория „Лорънс“ в Бъркли.

През 1945 г. Макмилън се заема с проблем, засягащ циклотрона. Орбиталният период на частицата в циклотрона остава постоянен само тогава, когато масата на частицата остава постоянна. В съответствие с теорията за относителността на Алберт Айнщайн, когато скоростта на едно движещо се тяло приближава скоростта на светлината, масата на тялото нараства. Оттук следва, че кинетичната енергия на тялото може да достига много високи равнища без значително увеличаване на скоростта, защото по-голямата част от енергията отива за увеличаване на масата на тялото. Но с нарастването на масата на намиращата се в орбита частица е необходимо все повече време за пълен оборот. Така нейният ритъм престава да съвпада с ритъма на колебаещите се електрически импулси в циклотрона. Предложеното от Макмилън решение на този проблем се състои в промяната на силата на магнитното поле или на честотата на електрическите импулси така, че да съответстват на намаляващата скорост на движещите се по орбита частици, които се заставят да се движат в кръг с постоянен радиус, а не по спирала като в циклотрона. (Макмилън не знае – тъй като съветските научни списания не се разпространяват в САЩ по време на Втората световна война, - че една година по-рано руският физик Владимир И. Векслер е предложил абсолютно същата концепция). Енергията, която може да се постигне в подобни ускорители, наречени синхротрони, е ограничена само от диаметъра на ускорителя и от силата на магнитното поле, създадено да удържа вътре в него получаващите енергия частици.

След получаването на Нобеловата награда Макмилън продължава да се занимава активно с научно-изследователска дейност до излизането си в оставка от Калифорнийския университет в Бъркли през 1973 година.

През 1941 година Макмилън се жени за Елси Блюмър, дъщеря на декана на Иейлското медицинско училище. Семейството има дъщеря и двама сина.

Освен с Нобелова награда Макмилън е награден за научните си достижения от Американската научноизследователска корпорация (1951 г.) и получава наградата „За мирен атом“ на Фонда „Форд мотър къмпани“ (1963 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското физическо дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Американското философско дружество. Член е на много организации, занимаващи се с политика в областта на науката и физиката на високите енергии, сред които Комисията за ядрена енергия на САЩ, на „Ранд корпорейшън“, на Международния съюз за чиста и приложна физика и на Станфордския център за линейни ускорители.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Арменско-руският пъзел

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Това стана толкова ненадейно, че руската пропаганда не разбра веднага как да пише и говори: арменците са уж вечни приятели, а ето ти нова „цветна революция“, която В Русия все още се страхуват да нарекат революция. Арменците учудиха всички – започнаха с безобиден поход по страната, а завършиха със смяна на властта.

Всички очакваха реакцията на Кремъл – от обикновените активисти, които излизаха всеки ден по улиците на Ереван, до управляващата Републиканска партия, отдавна създала си с Русия отношения – ако не робски, то напълно зависещи от благосклонността (в миналото – на Елцин, сега – на Путин).

Републиканската партия на Армения се създаваше на вълната на патриотизма в края на съществуването на СССР и през първите постсъветски години, когато бившите представители на комунистическата номенклатура от Карабах Роберт Кочарян и Серж Саргсян станаха създатели на „карабахския клан“.

С Карабах е свързана цялата история на съвременна Армения, както и съдбата на първия президент Левон Тер-Петросян, който е роден в сирийския град Алепо, а на една година е вече с родителите си в Арменска ССР.

Ориенталистът и филолог Тер-Петросян беше удобен за арменците, на 17 октомври 1991 година избирателите му дадоха 83,4 процента от гласовете си. Новият президент нямаше номенклатурен произход, както и неговия колега Абулфаз Елчибей, също ориенталист и историк, избран за втори президент на Азербайджан половин година по-късно.

Елчибей беше отстранен от властта след военен преврат през 1993 година, Левон Тер-Петросян подаде доброволно оставка през 1998 година, а повод беше все същият Карабах – макар окупиран от арменската армия, той си остана главен проблем на бъдещата Армения. От една страна, арменският народ се вдъхнови от „събирането на земите“, спомняйки си изчезналата през 428 година „Велика Армения“, от друга – независимостта на Карабах не беше призната от никого, въпреки огромната активност на арменската диаспора. През всичките тези години Карабах беше обект на вдъхновения и предмет на дипломатически търг, след като създадената през 1992 година Минска група ОССЕ [1] изобщо не можа да помръдне разрешаването на конфликта.

През 1998 година Левон Тер-Петросян предложи план за регулиране на карабахсикя конфликт. Той включваше демилитаризиране на конфликтните зони и връщане на Азербайджан на редица населени места, завзети по време на бойните действия през 1992-1994 година. Главни противници на този план бяха министър-председателят Роберт Кочарян, министърът на отбраната Вазген Саркисян и министърът на вътрешните работи и на националната сигурност Серж Саргсян, двама от тях станаха след това последователно президенти на Армения, а Вазген Саркисян загина по време на терористичния акт в парламента на 27 октомври 1999 година. Тогава загинаха осем души и повече от тридесет бяха ранени, поводът отново беше Карабахският конфликт, а последствието – укрепване на „карабахския клан“ във властта на Армения и силно привързване на страната към руската геополитика.

„Карабахският клан“ е доста странна формация от различни групировки и криминални личности, които са обединени от два важни ипостаса в съвременното арменско общество: властта и Кремъл. Властта дава възможност за безопасно движение на криминалните пари и за поддържане на дяловете и подкупите, Кремъл си затваря очите за всичко това, като заменя укорително помахващия пръст с безусловна подкрепа. Карабах се превърна за Москва в удобен предмет за търг – Азербайджан може да бъде държан изкъсо за шантаж, Армения е обгърната от кремълско покровителство в замяна на разполагането на 102-ра руска военна база в Гюмри, а също така на участието на Армения във всички постимперски проекти – от ОНД [2] до ОДКС [3] и ЕАИС [4].

Така беше изгодно за Путин, който мечтае да възстанови „великата Русия“, и всичко щеше да си остане в този вид, ако не беше развитието на Азербайджан с невероятно бързи темпове. Нефтът и газта превърнаха „победената“ в карабахския конфликт страна в мощна държава, а отношенията ѝ с Турция помогнаха да се създаде боеспособна армия, която може, както твърдят в Баку, да възстанови териториалната цялост. „Карабахският клан“ на Серж Саргсян продължи да приема всички кремълски проекти, докато не се случи исторически колапс – за президент на Грузия беше избран Михаил Саакашвили. Той се стараеше да има еднакво равни отношения с конфликтните страни, но ако Армения остана само съсед, Азербайджан се превърна в икономически и геополитически партньор. Азербайджан помогна на Грузия да стане независима от руския газ, а Грузия предостави своята територия за азербайджанските магистрални тръбопроводи.

Голяма част от кавказкия политическия и идеологическия живот през последните 200 години е била и си остава свързана с руската мотивация: в Грузия тя е минимална, почти същото е в Азербайджан, но е максимална в Армения. Явно затова в Кремъл не обръщаха внимание на някакъв си поход на някогашния журналист Никол Пашинян в перифериите на Армения. Точно така в Кремъл не се развълнуваха много през 2013 и 2016 година, когато в Ереван протестираха срещу посещението на Путин и Лавров.

Русия и Армения са свързани през последните векове не само поради подкрепата за руската армия от „дружеското християнско население“ в Османската империя, което винаги вдигало въстание, преди Русия да започне поредната война. През 1827 година генерал Иван Паскевич отвоювал част от Персия – Ереванското ханство, което нарекъл „Руска Армения“, а благодарните етнически арменци от многочислената диаспора започнали да се отнасят положително към руската имперска политика, та чак до Първата световна война. Предприемчивите арменци трупали огромни състояния от бакинския нефт. Новата държава Армения успяла да повоюва през 1918-1920 година и с Турция, и с Грузия, опитвайки се за първи път да завземе Карабах. А през септември 1987 година, още при всевластието на СССР и КГБ на СССР, в Армения се създава „движението за освобождение на Карабах“, което през 1991 година стана инициатор на карабахската война.

Помните ли кога престана да съществува СССР? През декември 1991 година. А бойните действия с използване на съвременни оръжия започнаха през септември, когато още формално съществуваше съветска армия и въоръжените сили на СССР са подчиняваха на Кремъл. Когато в началото на 1992 година започва разпределението на съветското военно имущество, конфликтът се разгоря с нова сила. Както си спомня Левон Тер-Петросян, „истинската война започна на 7 декември 1993 година и продължи до 12 май 1994 година. Това беше война, при която и двете страни разполагаха с истински армии“. Какво правеше Русия през това време? Наблюдаваше как двата народа, които са живели столетия заедно, се избиват помежду си. Както наблюдавала, когато турската армия смазвала въстанието на арменците, които били провокирани и призовавани да се бунтуват от руската армия – и през 18-ти, и през 19-ти и в началото на 20-ти век.

Карабах се превърна в символ, вдъхновяващ патриотите, но той стана причина и за геополитическото положение на Армения, която по волята на Кремъл представлява сега проруски анклав в Южен Кавказ. Транспортните ѝ коридори – и автомобилният, и морският – са само през Грузия, частично – през Иран. Армения е на 108-мо място в рейтинга на Индекса за възприемане на корупцията (Corruption Perceptions Index), преди своята покровителка – Русия, но след Монголия и Шри Ланка. Всички опити на опозицията да промени геополитическия вектор и да превърне Армения в проевропейска държава завършваха с увещанията на „карабахския клан“, че всичко може да доведе до загубата на Карабах. Както Путин плаши постоянно руското население с нахлуването на НАТО. Резултат от тази политика е огромната миграция на населението: според твърденията на журналистката Наира Айрумян всяка година повече от 50 хиляди арменци напускат страната безвъзвратно. За държава с 3-милионно население това е огромна цифра.

Много арменци отиват в Русия, където се отнасят благосклонно към „братския християнски народ“, но не правят нищо за спирането на емиграцията. За Русия е важно разположението на военните бази, удовлетворяващи имперските ѝ амбиции, както беше до 2006 година в Грузия, както е до ден днешен в Киргизстан, Таджикистан и Беларус. Вътрешните проблеми на постсъветските страни Русия решава само тогава, когато има изгода да укрепи още повече своето влияние.

Нито в Азербайджан, нито в Грузия има руски военни, затова за Кремъл е толкова важна Армения – там се намира военният ѝ контингент близо до границите с Грузия, Иран и Турция. Ето защо за Русия е толкова неочаквана появата на Никол Пашинян – той се обяви не толкова за борба с корупцията, колкото срещу „карабахския клан“, който държеше в юзда арменското общество през последните двадесет години.

Но това съвсем не означава, че Кремъл ще се успокои и ще наблюдава мълчаливо как новата власт в Армения създава съвременна държава. Историята на взаимоотношенията между Русия и Грузия потвърждава, че на Кремъл това няма да се хареса. Предимството на Пашинян е в това, че е подкрепян от младежите и от диаспората, а и Русия далеч вече не е същата, за да си позволи резки движения. Трябва да се отдаде дължимото на властите в Азербайджан – те чакат търпеливо какво ще стане по-нататък и ще осъзнае ли новата власт в Армения необходимостта от решаването на карабахсия проблем.

-------------------------------------

1. Група от държави, които търсят пътища да мирно регулиране на Карабахския конфликт.

2. Общност на независимите държави.

3. Организация на Договора за колективна сигурност.

4. Евразийски икономически съюз.