Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 55

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54.

55. „ПРОКЛЕТАТА ВИСОЧИНА“

Това което преживях напоследък и беше свързано с литературата, не ме накара да се отрека от военната тема. Макар че понякога беше мъчително, понякога безнадеждно. Но подкрепата на моите приятели - в Менск и в Москва - свидетелстваше, че в творчески смисъл съм на плодотворен път. Веднъж в Москва ми се случи добре и искрено да си поговоря с Лазар Лазарев, който се превръщаше в едва ли не най-авторитетния изследовател на военната литература и вече беше напечатал някои неща в моя подкрепа. Както винаги, на всички колективни мероприятия похвално и разгорещено говореше за моите повести Алес Адамович. Читателите изпращаха маса отзиви, преди всичко с одобрение на повестите. Сред тях веднъж получих мило писмо от малко известния тогава, а после един от най-големите руски писатели Виктор Астафев. Прекрасно писмо, подкрепящо моето виждане за войната, ми изпрати командващият ЗАКВА (Задкавказкия военен окръг - бел. прев.) армейски генерал Стукаченко. Жалко, че се запазиха малко от тези епистоларии: част от тях сам изгорих на вилата (не знаех къде да ги крия), част изпооткраднаха. Някои неща дадох и на литературния музей.

Тогава прекарвах свободното си лятно време на Ньоман. Мой приятел си оставаше Валя Чекин, музикант и поет. Нелоши негови стихове понякога печатаха в областния вестник. С него можеше да се поговори искрено за живота и литературата. Той умееше да слуша, не обичаше да спори - също като мене. А и беше добър рибар.

Като стана секретар на областния отдел на СП, Аляксей Карпюк се стремеше да активира работата на гродзенските писатели, организираше всякакви вечери и срещи - в училищата, в предприятията, понякога с пътувания по районите. Обикновено канеше за това Данута Бичел и Волга Ипатава, която от училищните занятия все тичаше някъде - в педагогическия институт или в редакцията, и бойко четеше стихове.

Карпюк обикновено се гордееше с младите и недолюбваше старите - няколко много активни демобилизирани пенсионери. Към моето приятелство с Чекин се отнасяше доста сдържано, но смятах, че греши. Това мое мнение се задълбочи още повече след един случай.

В един от първите слънчеви дни на лятото се уговорихме с Чекин да се срещнем на Ньоман, за да ремонтираме пристанищата, където държахме нашите лодки. Предния ден Валентин донесе две много дебели дъски, които беше получил срещу една бутилка от близкия строеж. Като отидох при лодките, чаках дълго приятеля си, а него все го нямаше. Накрая той се появи, но изглеждаше угрижен от нещо и не веднага ми каза тихо, че са го викали в КГБ. Не на "Урицки", където беше тяхното управление, а в хотел. И се опитали да го завербуват, но той отказал. Това не ме изненада много, обаче ми развали съвсем настроението. Отново не знаех как да се отнеса към случая, плюс това Чекин каза, че уж са го предупредили да не разгласява нищо. Фактът, че Валентин е отказал да работи срещу мене, го правеше в моите очи още по-голям приятел. Но повече никога не говорихме за това с него и той не каза дали е имал нови срещи с КГБ. Аз също не казах на никого нищо за този случай, освен след много години на Карпюк. Тогава Аляксей се усмихна криво - имат си такава хватка, а ти си мислел... Помислих си, че ако това е хватка, тя е най-отвратителната и подла хватка. Защото признанието на моя приятел предизвика у мене най-другарски чувства към него и пълно доверие. Мислех си, че ако човек, пренебрегвайки забраната, признава подобно нещо, значи ти е истински предан приятел. Оказва се, че е хватка...

За кратко време, може би за един месец, написах една малка повест, наречена "Проклетата височина". Все ми се въртеше в ума случилото се през пролетта на четиридесет и четвърта година на фронта. Мислех си, че в това има нещо ново, че може да се използва, поне в литературата. Макар че новото е много относително разбиране, това, което имах за цел, отдавна беше станало баналност в нашия живот, надлъж и нашир пронизан от същите тези "органи". Но като написах повестта, започнах да се колебая дали си струва да я печатам. Искаше ми се да се посъветвам с някого, но в Горадня такива хора имаше малко. Карпюк, струва ми се, беше заминал по това време нанякъде, моят Валентин не знаеше беларуски език. А и изобщо беше поет и затова не се интересуваше много от моето прозаично творчество. Но от време навреме се бях срещал (предимно в компанията на Карпюк) с преподавателя в медицинския институт доцент Клейн. Барис четеше на бъдещите медици история на КПСС, беше ерудиран учен, познаваше литературата и философията. Към нашата действителност се отнасяше сдържано критично и това ме накара да се реша и да му предложа повестта. Като я взе не с голямо желание, той я прочете за една нощ и когато се срещнахме, я похвали много. Каза, че Твардовский ще напечата с радост подобно нещо. Заслужава си.

Най-напред занесох повестта в Менск, дадох я на Пимен Панченка. Пимен беше угрижен - моите повести изглежда бяха започнали да заплашват редакторското му място в "Маладосць". Каза: добре, ако я подкрепи "Новый мир". Но за "Новый мир" трябваше да се преведе, а аз нямах преводач. Тогава Пимен каза: направете буквален превод, а те сами ще намерят преводач. В Москва преводачите са под път и над път.

Така и направих - преписах текста долу-горе на руски език. Нарочно не го изгладих, не се стараех за стила, залягах само над смисъла. При удобен случай изпратих ръкописа в Москва. Съвсем скоро ми позвъни Кондратович - трябва да отида.

Анджей Вайда: Строителят и унищожителят на полски национални митове

Автор: Ян Максимюк (публикувано на сайта на Радыё Свабода)

Превод от беларуски: Павел Николов

Днес (6 март – бел. прев.) полският режисьор Анджей Вайда навърши 90 години.

Никой в Полша не се съмнява, че Вайда е най-големият полски кинематографист. В чужбина за него мислят най-вероятно същото. През 1981 година той получава „Златна палма“ в Кан за филма „Човекът от желязо“. За цялостно кинематографично творчество е награден със „Златен лъв“ на Филмовия фестивал във Венеция (1998 година), с „Оскар“ от Американската филмова академия (2000 година) и със „Златна мечка“ на Берлинския кинофестивал (2006 година).

Въпросът обаче е в това, че Анджей Вайда се смяташе за най-добрия полски режисьор още много по-рано, когато нито в чужбина, нито дори в Полша не мислеха да го кичат с награди, ордени или медали.

Спомням си как в средата на 70-те години организирахме киноклуб в нашата гимназия в Хайнувка (град в Източна Полша – бел. прев.). Веднъж на две седмици поръчвахме от филмовия архив в Бялисток филм, който се смяташе, че е или „класически“ във световен мащаб, или е прекалено „тежък“, за да бъде прожектиран за ежедневна, „поточна“ употреба. Именно тогава, в нашия киноклуб, изгледах повечето филми на Вайда, които още преди 40 години имаха статута на класически полски филмови произведения.

Вайда дебютира още през сталинската епоха със соцреалистически филмови етюди, които никой днес не помни и не си припомня. Но името на голям режисьор си спечелва вече през 50-те години с три игрални филма, които критиците обвързват в своеобразна военна трилогия: „Поколение“ (1955 година), „Канал“ (1956 година) и „Пепел и диамант“ (1958 година). Филмите „Канал“ (за трагичната съдба на Варшавското въстание приз 1944 година) и „Пепел и диамант“ (разказ за политическите и моралните пътища на войниците от Армия крайова след войната) както полските, така и чуждите критици поставят еднозначно сред шедьоврите на полското и световното кино. В тях Анджей Вайда поставя остри въпроси от морален характер и оспорва твърдо общоприетите полски възгледи и митове за смисъла на най-новата история на страната. Едновременно с това тези филми създават своеобразния „вайдовски мит“ за полската история, в който дълбокият романтизъм и символизъм на борбата за свобода се съчетава с безжалостния политически реализъм.

Още един филм, който „деконструира“ безмилостно полските исторически митове, е филмът „Пепелища“ (1965 година) – екранизация по известния в Полша едноименен роман на Стефан Жеромски. Вайда показва полските кавалеристи, които се сражават на страната на Наполеон в Испания и на остров Сан Доминго в началото на XIX век от една страна като жертви на политиката на френския император, а от друга – като жестоки нашественици и окупатори.

През 1970 година се появяват два последователни шедьовъра на Вайда – филмът „Пейзаж след битката“ (по разкази на Тадеуш Боровски) и „Брезова горичка“ (по разказа на Ярослав Ивашкевич). Ако след тях Анджей Вайда беше престанал да снима филми, мястото му в историята на полското кино нямаше да остане по-малко почетно, отколкото е сега, когато е заснел още двадесетина пълнометражни игрални филма. От най-добрите си струва тук да припомним „Сватба“ (1972 година), „Обетована земя“ (1974 година), „Човекът от мрамор“ (1976 година), „Без наркоза“ (1978 година), „Човекът от желязо“ (1981 година), „Пан Тадеуш“ (1998 година).

Отделни думи трябва да се кажат за филма „Катин“ от 2007 година, с който Анджей Вайда почете паметта на своя баща, офицер от полската армия, който е взет в плен от съветските войски през 1939 година и е разстрелян в Харков през 1940 година. „Катин“ е забележителен филм, от който кадрите с разстрела на полските офицери от енкаведистите принадлежат към най-запомнящите се сцени в цялото световно кино.

Безусловно, в повече от 60-годишната кинематографична кариера на Анджей Вайда има и творчески грешки, и повече или по-малко неуспешни филми. Но най-съществените филми на 90-годишния режисьор са оставили неизличима следа в полската култура.

Полският критик Тадеуш Любелски написа някога паметно, че съвременните поляци гледат своята национална история с очите на Вайда: „От полското участие във военните кампании на Наполеоновата армия, през трагедията на Варшавското въстание до августовската стачка на корабостроителите в 1980 година – всичките съществени сюжети от националната история през последните 200 години са получили изобразителни форми, оживени от неговите филми“.

За колко режисьори по света може да се каже подобно нещо?

Владимир Путин – Кървавия и Надия Савченко

Автор: Слава Рабинович (публикувано във Фейсбук)

Превод от руски: Павел Николов (заглавието е на преводача)

Владимир Путин направи за Украйна повече, отколкото са направили много видни украински дейци, взети заедно.

Първо, украинският т. н. „елит“, също като руския т. н. „елит“, не беше изобщо готов да върви към ЕС и НАТО, дори и с много бавна скорост. Независимо от и въпреки волята на украинския т. н. „елит“, Владимир Путин изтласка Украйна от постсъветската орбита към ЕС и НАТО. Трябва да се признае: това направи именно той.

Второ, Владимир Путин е баща основател на украинската нация, в смисъл на „народ нация“, в смисъл на държавно и национално суверенно самоопределение. Донякъде това е същото, което направила някога Финландия на 6 декември 1917 година (утвърждаване от финландския парламент на обръщението на сената на Финландия „Към народа на Финландия“) и Владимир Ленин на 18 (31) декември 1917 година (признаване на държавната независимост на Финландската република от Съвета на народните комисари (правителството) на Руската Съветска република, начело с Вл. И. Ленин), само че с някои уговорки. Уговорка първа: формалното получаване на независимост през 1991 година не направи Украйна реално независима, защото тя стана такава от 2014 до 2016 година, именно като резултат от военната интервенция на РФ. Уговорка втора: за разлика от Владимир Ленин, който оставя Финландия на нейната си воля за първи път в цялата ѝ история, Владимир Путин – Кървавия, тласкайки Украйна към сегашната независимост, отхапа парче от нейните земи, заля с кръв целия Донбас, а също така частично и попътно Австралия, Белгия, Канада, Германия, Индонезия, Малайзия, Холандия, Нова Зеландия, Филипините, Великобритания и Сирия.

И сега, като в най-добрите холивудски 3-D филми за покоряването на космоса, Украйна се откачи завинаги както от Руската империя, така и от постсъветската Империя на злото, възродена по образец на Путин, затвори всички докове за закачане и започна да се движи по съвсем друга орбита, обикаляйки около друго светило в друга галактика.

Но постът е в действителност не само за Владимир Путин, едновременно национален антигерой на Украйна и баща основател на украинската нация. Постът е за него, за путинизма, за Украйна и за Надежда Савченко.

Надя (на украински: Надия – бел. прев.) Савченко никога не е била национален герой… по-точно, национална героиня на Украйна. Тя е родена на 11 май 1981 година в Киев, иначе казано – сега е само на 34 години. Съвсем не всички малки момичета от поколението на 80-те години са искали да станат военни. Но Надя мечтае от детството си да бъде пилот на боен самолет. Учи в единственото в района украинско училище, говори само на украински език, макар че разбира и руски. Надя завършва училището със специалност моделиер дизайнер, след което учи една година във факултета по журналистика в Киевския национален университет. След това постъпва с договор във Въоръжените сили на Украйна и служи в железопътните войски като радистка (как човек да не си спомни тук радистката Кет). След това подписва договор за служба в 95-та аеромобилна бригада в Житомир, когато се формира първият ненаборен батальон към аеромобилните войски (части от сухопътните въоръжени сили за бързо придвижване по въздуха – бел. прев.). През 2004-2005 година в състава на украинския миротворчески контингент участва в мисията в Ирак, където служи шест месеца в 3-та рота на 72-ри самостоятелен механизиран батальон.

След завръщането си от Ирак Надя постъпва в Харковския университет на Въздушните сили, за което получава разрешение лично от министъра на отбраната на Украйна Анатолий Гриценко. През 2009 година завършва обучението си като щурман. За щурман се обучава на фронтови бомбардировач Су-24, но в края на обучението си е насочена към друг летателен апарат – вертолета Ми-24. След завършването на университета служи като щурман оператор на Ми-24 в 3-ти самостоятелен полк на армейската авиация на Въздушните сили на Украйна в град Броди. Надя има 170 летателни часа и 45 скока с парашут.

На 14 септември 2014 година конгресът на „Батькивщина“ („Отечество“, украинска политическа партия, ръководена от Юлия Тимошенко – бел. прев.) приема единодушно Савченко в редовете на партията и издига кандидатурата ѝ за депутат във Върховната рада. На 7 ноември адвокатът на Савченко съобщава, че е написала заявление за уволнение от Въоръжените сили на Украйна, защото е избрана за депутат във Върховната рада на Украйна. На 19 ноември ЦИК регистрира Савченко като народен представител, а на 25 ноември тя получава свидетелство за народен представител на Украйна. Надежда Савченко е член на постоянната делегация на Украйна в ПАСЕ от 24 декември 2014 година.

Надежда Савченко има следните награди:

- Международна награда Freedom Awards, 2015 г.

- Награда „Світло справедливості“, 2015 г.

- Награда „За свобода“ на неправителствената организация „Атлантически съвет на САЩ“, 2015 г.

- Църковен орден „Свети великомъченик Георгий Победоносец“ (на Украинската православна църква с Киевски патриархат), 1 март 2015 г. – „за борба със злото“.

- Орден „За мъжество“ III степен, 21 август 2014 г. – „за лично мъжество и героизъм, проявени в защита на държавния суверенитет и териториалната цялост на Украйна, за вярност на военната клетва и високо професионално изпълнение на служебния дълг“.

- Звание „Герой на Украйна“ с връчване на орден „Златна звезда“, 2 март 2015 година – „за несъкрушимост на волята, за гражданско мъжество и жертвено служене на Украинския народ“.

Надежда Савченко е Герой на Украйна. Но Надя Савченко никога не е била исторически национален герой… по-точно, историческа национална героиня на Украйна… до вчерашния ден (3 март 2016 г. – бел. прев.). Национална героиня на Украйна, ВЕЧЕ влязла в историята, я направи Владимир Путин – Кървавия.

Защото Владимир Путин – Кървавия ще убие Надя Савченко след 8-10 дена, след почти двегодишно издевателство.

Днес Владимир Путин – Кървавия и Надя Савченко са от различни теглови категории.

Владимир Путин – Кървавия е международен терорист, военен, държавен, длъжностен и криминален престъпник, криещ се зад маската на държавен глава, диктатор, извършил противоконституционен насилствен държавен преврат, незаконно завземане и задържане на властта. Световен аутсайдер, личен приятел на Кадафи и Асад, убиец на стотици хиляди хора в Русия и извън нейните предели. А сега е убиец и на Надя Савченко.

Надя Савченко е историческа национална героиня на Украйна, историческа личност от международен мащаб, без излишни думи и лъжлив патос на това определение. Констатиран факт.

Малко отстъпление

Михаил Касянов си спомня: „През есента на 2004 година, след трагедията в Беслан, когато Путин фактически заговори за нова политика, за антиконституционна реформа с отмяна на изборите за губернатори и за преразглеждане на закона за изборите, когато правозащитниците бяха обявени за шпиони – всичко това беше за мене голям удар, такъв беше циничният отговор на Путин на трагедията в Беслан. Путин де факто започна да свива цялото обществено-политическо пространство и да го преобразува по свой начин. Тогава се измъчвах месец-два, опитвайки се да разбера какво става: до това време смятах, че Путин няма преднамерена негативна политика, че са ставали грешки. Грешки във връзка с НТВ, във връзка с Ходорковски, във връзка с Дубровка… Но след септемврийските събития през 2004 година разбрах, че това не са били грешки, а осъзнати преднамерени действия. И тогава отидох при Путин и му казах, че прекратявам всякакво взаимодействие с него и с правителството. Отидох и му казах така, защото тогава по негова молба бях започнал работа за създаване на международна банка за нашата интеграция с Евросъюза – някога, като премиер, работех за практическото въплъщение на идеята за широка интеграция, но после, след оттеглянето си, се концентрирах върху една част – финансовата, банковата. Срещах се с него редовно да 2004 година. Отначало по негова молба, защото ме молеше да го консултирам в областта на икономиката и финансите; по това време премиер беше Фрадков, който не се ориентираше добре в икономическите процеси. Тогава Путин сам за себе си реши, че трябва да заеме главните длъжности в страната – да бъде едновременно президент и премиер-министър. А когато му заявих, че минавам в опозиция, той беше много озадачен и каза следното изречение: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

На 3 март 2016 година Надя Савченко обяви суха гладна стачка (отказ да се приема не само храна, но и вода – бел. прев.) до връщането ѝ в Родината жива или мъртва. След четири дена тя ще започне да халюцинира; след 8-10 дена ще умре.

Тя написа, че „обявява суха гладна стачка от 4.03.2016 г.“ до връщането ѝ „в Украйна жива или мъртва“. Именно такъв е нейният протест срещу действията на руските власти, на руските спецслужби, на следствието, съда и прокуратурата на РФ. По думите на Надя всички те са виновни за „нарушаване на международното право, за похищението ми от Украйна, за насилственото ми докарване в Русия и незаконното ми задържане в затворите на РФ“, а също така за „безчестния съд“. Затова Надя заявява, че забранява не само да я извеждат от състоянието на гладна стачка, да ѝ вземат анализи и да ѝ инжектират лекарства, но иска също така от сътрудниците на СИЗО (следствения изолатор – бел. прев.) да не се докосват до нея, като дава право за контрол на своето здраве само на лекари от Европа или Украйна. В случай, че умре, Надя иска да не аутопсират тялото ѝ, а да го предадат на майка ѝ и сестра ѝ.

„Моето решение не подлежи на промяна!“ – завършва тя писменото си послание.

Веднъж Владимир Путин – Кървавия каза на Михаил Касянов: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

Веднъж Владимир Путин – Кървавия каза на Борис Немцов: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

Веднъж Владимир Путин – Кървавия каза на Надежда Савченко: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

Вчера Надежда Савченко отговори на Владимир Путин – Кървавия: „Знайте, че ще се върна в Украйна след десет дена, жива или мъртва. Моето решение не подлежи на промяна!“

На листа, който Надия Савченко показва в съда, пише: „Украинка съм се родила, украинка ще умра“.

Владимир Путин – Кървавия ще загуби този дуел. Във всеки случай, при какъвто и да е изход. Така той ВЕЧЕ го е загубил. Защото Владимир Путин – Кървавия е майстор на спорта и шампион по цугцвангите. Той се намира в своя пореден цугцванг, при който всеки следващ ход само влошава неговото положение. Надявам се, че всички разбират за какво става дума.

Когато Надя Савченко, историческата национална героиня на Украйна, се върне „в Украйна жива или мъртва“, украинският народ не трябва да забравя, че именно в Русия на Владимир Путин – Кървавия, по време на делото Савченко, се противопоставиха ПУБЛИЧНО десетки хиляди души, руски граждани. На 9 февруари 2015 година руският вестник „Новая газета“ започна да събира подписи под обръщение към Путин с искане да бъде освободена Савченко от Лефортовския затвор; на 24 февруари писмото с повече от 11 500 проверени подписа беше доставено в Администрацията на Президента на РФ. Сред подписалите обръщението бяха и Людмила Улицкая, Зоя Светова, Мариета Чудакова, Светлана Ганушкина, Екатерина Гордеева, Елена Гремина, Галина Елшевская, Олга Седакова, Наталия Мавлевич, Альона Романова, Дмитрий Муратов, Ирина Прохорова, Елена Коренева, Наталья Синдеева, Божена Ринска, Елена Гришина, Ксения Собчак, Марина Вишневецкая, Виктор Василев, Лев Рубинщайн, Владимир Войнович, Александр Гинзбург, Александр Архангелский, Евгений Ас, Виктор Шендерович, Филипп Дзядко, Гари Бардин, Владимир Паперний, Сергей Зенкин, Георгий Ефремов, Наталия Соколовская, Аркадий Штипель, Евгений Ермолин, Борис Жутовский, Игор Иртенев, Ала Босарт, Владимир Мирзоев, Сергей Гандлевский, и много, много други.

Владимир Войнович написа в отворено писмо до Путин на 25 февруари 2015 година, че „хората са устроени така, че понякога смъртта на един човек ги разтърсва повече, отколкото гибелта на стотици“.

На 4 март 2016 година Владимир Путин – Кървавия каза на Владимир Войнович: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

След 4 дена, на Международния ден на жената 8 март, Надя Савченко ще започне да халюцинира. Седмица след това ще умре. Или ще я пуснат от путиновия затвор жива. Та нали тя хвърли предизвикателството: „Знайте, че все едно ще ви смажа“.

И това предизвикателство беше хвърлено в лицето на Владимир Путин – Кървавия, международния терорист, военния, държавния, длъжностния и криминалния престъпник, криещ се зад маската на държавен глава, диктатора, извършил противоконституционен насилствен държавен преврат, незаконно завземане и задържане на властта. Световния аутсайдер, личния приятел на Кадафи и Асад, убиецът на стотици хиляди хора в Русия и извън нейните предели. А сега и убиец на Надя Савченко.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 54

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53.

54.

Още с идването на Найден Вълчев в Беларус беше уговорено, че българският Съюз на писателите ще ме покани на гости. За това имаше основания и първото от тях беше, че моите повести "Третата ракета" и "Алпийска балада" бяха преведени на български език и излязоха в Пловдив. Значи имах право на някакъв там хонорар. Но нямах задграничен паспорт. Когато се обърнах към менското МВР, там дълго не отговаряха, нещо протакаха. Мина време, настъпи есента. И тогава веднъж позвъниха: можете да дойдете за паспорта. След една седмица вече пътувах с влака от Москва за София. Бях много нетърпелив да отида в страната на моята макар и не много щастлива младост, да видя познатите ми и мили за мене места. Е, разбира се, и да погостувам. Все пак отивах по покана на официална организация, а не като безправен частен пътник.

На граничната гара Унгени, от която някога бяхме изгонили с бой немците, вече функционираше зорка гранична служба и веднага бях помолен да отида от вагона в сградата на гарата. Казаха, че може да не вземам куфара. Не носех със себе си нищо освен бутилка водка и няколко книги. Наистина, съпругата на Аркадз Куляшоу - Аксана Хведарауна - ми даде кутия бонбони за дъщеря си Валя, която беше омъжена в София. В сградата гарата ме отведоха на втория етаж, където в просторен кабинет седеше русоляв човек, който явно ме чакаше. Веднага се сетих какъв е, макар че той не се представи. Започна разговор - какво, как? Откъде и накъде? Какви приятели имате там? Какви са ви връзките - кореспондентски или лични? След това разговорът придоби по-емоционален тон - защо пишете толкова тенденциозно? У нас има много военни писатели, но другите пишат добре, без да изкривяват истината за войната и за работата на органите. Без организираната работа на органите нямаше да победим във войната - враговете и предателите бързо щяха да предоставят Съветския съюз на Хитлер. А ето че така имате възможност да отидете в България, да се срещнете и да си пийнете с приятели. Разговорът продължи един час или повече и аз започнах да се опасявам, че мога да изпусна влака. Казах му това. Той само се усмихна - влакът няма да тръгне без вас. И наистина, като си поговорихме добре и той изглежда изпълни най-сетне своето задължение, ме изпрати до вагона. Когато влакът премина границата, отворих куфара си и се удивих: всичко вътре беше преровено. Един от моите съседи по купе ми прошепна после в коридора: взели са и куфара там. Какво пък, благодарен съм, че поне не бяха откраднали чуждите бонбони...

Останалият път през Румъния и до самата София беше помрачен, вече не ми се искаше да пътувам. Но скоро в София, която ме посрещна с познатия мирис на печени кебапчета, настроението ми постепенно се подобри. Особено след една добра чаша греена ракия в студеното време. Найден ме настани веднага в хотел и ме предупреди, че с това официалното гостоприемство на СП свършва, по-нататък ще се грижат за мене лично. Включително и той. Така заповядала Москва, изобщо искала да отмени посещението, но българите сметнали този акт за нетактичен и разрешили да дойда. Какво пък, и лично също ме приеха добре. Най-напред ме нагостиха хубаво в жилището на Найден с неговата мила Минка, където дойде и другият Вълчев - Георги, с когато се запознах по време на идването му в Менск и Горадня. Прозаикът Ивайло Петров, като ни срещна на улицата, ни почерпи с вино и разказа един много политически виц. При въздушна катастрофа загиват трима национални лидери: Аденауер, Айзенхауер и Хрушчов. Въпрос: кой народ ще съжалява най-много? Отговор: българският. Защо? Защото сред тях не е бил Тодор Живков. Анекдотът обясни в алегорична форма всичко. Повече за настроението и живота в България можеше да не се пита. Макар че животът там беше във всяко едно отношение много по-добър, отколкото в нашата страна. Имах там честта да бъда поканен няколко пъти на гости и помня как говореше за Менск редакторът на един български вестник. Той каза, че като ходил в Беларус, му идвало да заплаче, защото не видял по улиците нито една беларуска табела, не чул в Менск нито една беларуска дума и тогава разбрал какво я чака България. Не беше далече от истината...

Отидох в София на Пловдивското шосе, при някогашното наше военно градче. Градчето беше на мястото си - същите телени огради, портала, сградите и казармите. Но нещо и се беше променило. В романтичната вила през пътя, където някога живеел български генерал, а после живееше нашият комбриг (командир на бригада - бел. прев.), сега живееха хора на комунални начала, на двора съхнеше на въжета бельо, а по-нататък двама българи пърлеха прасе. Също като в беларуско село. Селото и тук беше дошло в града. Гостоприемните български писатели искаха да ме почерпят със знаменития им коняк "Плиска", но напразно. Търсеха из целия град, отидоха във фирмения хотел "Плиска", коняк обаче не намериха, казаха - отишъл за износ. Тогава си помислих: добре е, че нашия "сучок" (долнокачествена водка - бел. прев.) не го изнасят, поне има какво да се пие.

В началото на декември, точно в деня на сталинската конституция, почина татко. Отидох на погребението. До Полацк пътувах с влак, а оттам - с такси. Таксито не стигна до Кубличи, в Штундарави гари забоксува, наложи се да вървя пеш. Добре, че беше близо. Преди смъртта си татко боледува дълго от някаква треска, която лекуваха в Селицката болница, но напразно. Той страдаше много - от болестта и още за сина си. Когато си дойдох последния път, той ме погледна втренчено и въздъхна тежко: патиш си, сине, по-добре е да оставиш писането. Под покрива на бараката той имаше отдавна приготвени няколко борови дъски, които, ако се съди по всичко, чакаха своето време. Не дочака моят стар татко да оставя писането. Така и си отиде в боровата горичка сред селото, където са се събрали всичките поколения тамошни жители. Живели са и са се отнасяли помежду си различно, но там лежат близо един до друг - в мир и съгласие. Може би това е възможно само на гробището.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 53

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52.

53.

Получи се така, че мои литературни приятели в Менск станаха младите писатели, родени през 30-те години. Приятели сред връстниците си (освен може би Алес Адамович, с 3 години по-малък от мене) почти нямах. Това е в общи линии разбираемо. Моето поколение едва ли не цялото беше отнето от войната, а малцината от него, които оцеляха, научиха много неща на фронта и след това. "Филологическото поколение" на писателите може би не беше изгубило още своите младежки стремежи към истината и справедливостта и понякога, може би дори пряко волята си, реагираше конфликтно на негативните прояви в литературния живот.

Преди поредния конгрес на Съюза на беларуските писатели Генадз Бураукин и Анатол Вярцински организираха подписка на писмо в защита на Бикау. Както разказваха по-късно, любопитно им било да видят как ще реагират много от писателите, когато им предложат да подпишат писмото. Едни отказвали веднага, други обещавали да помислят (иначе казано - да се посъветват с някого). Повечето обаче, без да се замислят, подписаха писмото и аз бях доволен, че сред тях имаше не малко стари, много уважавани писатели: Михас Линкоу, Иван Мележ, Янка Брил, Аркадз Куляшоу. (Между другото, Куляшоу, който беше стар приятел на Твардовский, беше един от първите, които ме поздравиха за напечатаната в "Новый мир" повест). Но нито Шамякин, нито Броука, нито Танк подписа писмото. Разбира се, то помогна малко на изпадналия в немилост автор (а и нямаше как да помогне), но предизвика доста шум. Това, което ставаше около него, накара партийното ръководство да разбере, че в бдително контролирания колектив на писателите няма предишното циментирано единство. Че писателите, колкото и да е чудно и въпреки многогодишния натиск и репресиите, са способни да протестират. Писмото, разбира се, не беше напечатано никъде, а неговите организатори бяха викани не един път на разпит и изслушване в различни инстанции (включително и КГБ). Но делото беше факт, писателите за първи път показаха, че могат и да не се подчинят на суровата партийна воля. Това беше вече опасност, вестта за която стигна до Москва и която трябваше да бъде предотвратена.

Съвсем неочаквано в Горадня се появи моят преводач Михас Гарбачоу. Притича сутринта право от влака при мене на "Олег Кошевой", каза, че е дошъл инкогнито, защото има много спешна работа. Заради публикуването на моята повест, към която и той имаше отношение, в ЦК на КПСС се разразил голям скандал, готви се закрито постановление за нея, което дявол знае какво може да направи. Затова трябва да се изпревари - като се съглася с критиката и се разкая. Най-добре тайно, с лично писмо до ЦК. Аз, разбира се, не се съгласих, Михас започна да натиска. Захванахме се да спорим, да се караме и, естествено, да пием. Спорихме и пихме едва ли не цяло денонощие, но така и не стигнахме до съгласие. Казани бяха всякакви пиянски глупости, но не малко и принципни неща, които разделиха с непреодолима граница мене и моя преводач. Накрая той каза: какво пък, повестта, разбира се, няма да я напечатат, ще лежи като резервен капитал в сейфа. Може би някога... Освен всичко друго, той като преводач, не ще и дума, жалеше за собствения си труд, който пропадаше напразно, и се надяваше на някога. За съжаление неговите надежди не се осъществиха, Гарбачоу умря, като така и не дочака издаването на омразното произведение.

Като изпратих Гарбачоу на московския влак, седнах да пиша реч. Не се изказвах често по писателски конгреси, но сега се реших. (После някои от моите много информирани опоненти стовариха съвсем напразно това върху невинния Гарбачоу). А и Алес Адамович каза по телефона: нямаш право да мълчиш, особено когато заради тебе могат да пострадат други хора. Нахвърлих за един ден изказването с моите възгледи и несъгласия.

Когато отидох в Менск, дадох да го прочетат някои от московските гости - Оскоцки и Лазарев, те са съгласиха. Само Лазарев, като познаваше малко моя не много практичен начин да се изказвам, каза: не бързай. И беше прав: аз се стараех да чета написаното колкото се може по-бързо, от което впечатлението не беше добро. Четох със силно нервно напрежение, при пълна тишина в залата, а като свърших, залата неочаквано гръмна от ръкопляскания. Някои от задните редове дори станаха. Началството в президиума, разбира се, седеше с каменни физиономии. Но началството знаеше това, което не знаеха другите - не напразно беше готвило конгреса дълго и старателно. След почивката веднага взе думата Алес Савицки, който малко преди това беше дошъл след завършена аспирантура в Литературния институт и също започваше своята кариера. С твърд, размерен глас на убеден ортодокс той прикова за един миг към стълба на позора ренегата и антисъветчика Бикау за това, че клевети Съветската армия и нейния авангард - партията на комунистите. На Савицки също ръкопляскаха, а аз още там в залата му написах бележка: "Далече ще стигнеш, Алес!". И познах. Не мина месец и моят земляк и връстник се озова на удобен и почетен пост в ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.). Правилно казват: "Основната истина на нашия век е: изял си приятел - по-дебел си станал".

Врагове с тази реч си спечелих, разбира се, не малко (цялото ръководство, което дълго след това избягваше да ме поздравява), но се увеличиха и приятелите ми. При срещи и на маса в ресторанта много дружелюбно се отнесоха към факта Ригор Бярозкин и неговите млади приятели - Валя Тарас, Навум Кислик, Хведар Яфимау. С тях често биваше и Алес Адамович, който не пиеше, но това не му пречеше да бъде едва ли не най-активният инициатор на срещите на маса. Докато ние се опивахме, той говореше умно и съдържателно за тоталния натиск върху литературата и за несломимостта на личната воля. В условията на обичайна липса на свобода това не беше лесно. Но беше необходимо. Иначе литературното дело се превръщаше в банално полицейско разследване и преследване. Казвах, че е много важно тава да се знае от нашето ръководство на СП, а Адамович само изсумтя иронично - те го знаят по-добре от нас. Защото участват непосредствено в това. Какво пък, както винаги, Саша беше прав, защото вече имаше опит от скандалната история в Московския университет.

Текстът на моето изказване на конгреса попадна в Москва, оттам на Запад. Радио "Свобода" го предаде в ефира. А скоро след това получих от Берлин прекрасно издание на книгата "Мъртвите не ги боли" на немски език. Директорът на западноберлинското издателство "Propileen" питаше по какъв начин може да ми изплати хонорара. Дълго се съвещавах с Аляксей Карпюк за отговора и решихме да оставим въпроса нерешен. Иначе можеше да се случи нещо лошо. И вероятно постъпихме правилно, защото всички задгранични хонорари минаваха тогава през специална държавна структура, чието заобикаляне не беше безопасно. Съвсем неотдавна съобщиха, че съдят наследниците на Борис Пастернак - уж за нарушаване на правилата за валутни операции.

Скоро след конгреса получих първото писмо от Твардовский. След това той ми изпращаше не малко писма и пощенски картички, но това най-първо писмо стана за мене най-важно във всяко едно отношение. Най-напред Александр Трифонович обосноваваше своето виждане за съвременната литература и изразяваше пълната си подкрепа за моето изказване на конгреса. Беше му харесало, че не се оправдавам, не се разкайвам, а по-скоро настъпвам и обвинявам. Похвалните думи на редактора и майстора на руската литература бяха за мене по-важни от всички заплашителни нападки на "цивилните литературоведи". Почувствах се още по-уверен, когато веднъж в навечерието на есента получих ялтенска телеграма от Виктор Некрасов, известния автор на "В окопите на Сталинград", също атакуван от критиката (заради пътните му бележки от Запада). "Пием за ваше здраве, чакаме нови книги с истината за нашата велика война" - се казваше в телеграмата...

В резултат от широката кампания за дискредитиране на произведението на Бикау авторът започна да получава много писма от негови читатели. Пишеха от Беларус, от Москва, от Петербург и дори от Сибир и Далечния Изток. Авторите бяха най-различни - от ветерани от отминалата война до младежи и студенти. Авторите на значително мнозинство от писмата подкрепяха позицията на автора, благодаряха за истината за войната. Тогава чрез писма се запознах с някои писатели, които бяха, така да се каже, "ухапани от войната", инвалиди, които пишеха за нея. Като известния руски писател Вл. Тендряков, а също така С. Крутилин, В. Гончаров, [нечетимо вмъкване], Д. Гусаров от Петрозаводск. Те ми благодаряха и ми стискаха ръката писмовно. Тогава и и по-късно събрах такива писма в не един куфар. Част от писмата изгорих след това на вилата, когато видях, че могат да ги откраднат, защото определени хора се интересуват много от тях. Но още по онова време забелязах, че всички писма са отваряни, което отварящите не криеха много. Известно е, че хартията на съветските пликове беше лоша и следите от държането им на пара личаха явно от другата страна. При това някои от писмата бяха отваряни няколко пъти, в различни инстанции. Особено измачкани изглеждаха писмата ми до моите родители на село. Вероятно ги отваряха и в Горадня, където ги пусках в пощенската кутия, след това в Менск и, разбира се, в селото на адресата - всички трябваше да знаят какво пише Бикау. Но аз отдавна вече не пишех нищо подозрително, още повече на родителите си. Както, впрочем, и те на мене, а техните писма не бяха по-добри на вид. Когато се случеше някакъв пакет - книга или ръкопис, той изглеждаше безмилостно раздърпан (все едно го е гризало куче) и имаше черен пощенски печат: "Повреден при получаването".

Някои писма изобщо не идваха - може би веднага отиваха "към дело". Тогава още нямаше ксерокси, а за препечатване органите щадяха труда на "квалифицираните машинописки".

„Приключено по давност“

На 28 и 29 февруари Българската национална телевизия излъчи в рамките на предаването „Лачените обувки на българското кино – документално кино“ филма „Приключено по давност“.

За тези, които не са го гледали, или тези, които искат да си го припомнят, но не са успели да направят това на посочените дати, предоставяме филма и тук.

Плюс телевизионната интродукция „Филм за филма“, в която участват Малина Петрова, режисьор на филма "Приключено по давност", Магдалина Генова (Нервната акула), Константин Павлов - Комитата, Йовко Ламбрев, адвокат Александър Кашъмов и скромният автор на този блог (барабар Петко с мъжете!).

ИНТРОДУКЦИЯ

„ПРИКЛЮЧЕНО ПО ДАВНОСТ“

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 52

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51.

52.

В нашата областна редакция, която се премести тогава от центъра на града зад железопътната линия, дойде един път непознат човек и като хвърли проницателен поглед на тези, които седяха в кабинета, каза, че трябва да поговори с Бикау. Когато всички се изнесоха набързо, той ми показа удостоверение с големи букви КГБ на СССР и се представи: подполковник Дубавинкин. Разговорът започна с общо опознаване: на колко съм години, откъде съм родом. И по-нататък: "Може би сте наясно за какво става дума? За вашето произведение, напечатано в "Новый мир". Вероятно по недоглеждане, защото нито едно уважаващо себе си издание не може да напечата подобно съчинение".

Този разговор обаче имаше всичките белези на разпит. Подполковникът се интересуваше много от моите отговори на неговите в общи линии наивни или дори глупави въпроси. Отговарях доста сдържано, никак не ми се искаше нито да разговарям, нито да споря. Тогава обаче разбрах, че горадненските служби не знаят нищо за мене, трябваше им първоначален материал и те се бяха заели да го съберат именно по този примитивен за тях начин. Може би бяха на зор. Вечерта на същия ден, без предварително да позвъни, дойде в жилището ми Павел. Той изглеждаше много угрижен и не попита нищо, нищо не каза. Само унилият му вид свидетелстваше, че работите отиват на зле. Впрочем, отиваха на зле преди всичко за него. В скоро време, може би за да го изолират от Бикау, го преместиха на работа в най-отдалечения горадненски район - Карелицки. (Не за да го оправдавам, а в името на истината трябва да кажа, че моят баджанак не ми направи никога нищо лошо и изобщо съм му благодарен да това).

В Беларус дойде българския писател Найден Вълчев. Както винаги, след кратко гостуване в столицата го изпратиха в провинцията - този път в Наваградак. Вълчев беше за първи път в Беларус и може би не е очаквал подобно внимание към себе си. През първата нощ в наваградския хотел го окрали, но той даже не казал за това на администраторите. След това го заведоха в Бярозаука в стъкларския завод, където трябваше да има четения с участието на местни писатели.

Аз и Карпюк отидохме на срещата. Четенията минаха, както винаги, при препълнена зала, всички бяха любопитни не толкова да слушат стихотворения, колкото да видят един поет от далечна братска страна. На обяда, който уредиха на живописния ньомански бряг, се събра цялото бярозавско и наваградско началство, че и городненското също. Ядене и пиене докараха с пълна догоре линейка. Покрай Ньоман разстлаха покривки и зазвучаха тостове - в чест на партията, на първенците в производството, за разцвета на социализма и за дружбата между народите. Гостът седеше мълчалив, за него като че ли бяха забравили, особено когато се разбра, че не пие. Това малко смути беларусите, но не за дълго. До вечерта две бутилки опустяха, а над ньоманските вълни се разнасяше надалече "Подмосковные вечера" ("Подмосковски вечери", популярна руска песен - бел. прев.). Найден ме попита тихо: "Какво, нямате ли свои песни?".

В страшните гръмотевици, които се разнасяха поради повестта на Бикау, Съюзът на писателите дълго време не участваше изобщо и аз вече си мислех, че ръководството му е на моя страна. Но къде ти! Оказа се, че по време на партийни събрания също протичали бурни дебати, някои комунисти поискали да се вземат мерки. Особено се възмущавал Иван Ноивкау, с когото бяхме воювали заедно в Унгария. Другият Иван, който ме поздравяваше, когато ме срещнеше, приветливо и доброжелателно, подлагаше на жестока критика в университетските си лекции отстъпника от соцреализма. Само младите негодуваха от това, което ставаше около мене. Като ме срещна в Менск, младият, но сериозен критик Виктар Каваленка, ми стисна силно ръката и каза, че момчетата от Академията [на науките] са на моя страна. И не само от Академията. Алес Адамович, който тогава беше уволнен от Московския университет, защото отказа да подпише професорското писмо срещу Синявски и Даниел, ми телефонираше не един път от Менск да се държа и да не се отчайвам. Наистина, той вече беше защитил докторска дисертация, мисля, че в Киев, с помощта на почтения Леонид Новиченко. Същият Новиченко дойде веднъж в Горадня, за да се срещне с мене и да ме подкрепи. За съжаление не си бях у дома. Но затова пък останалите украински писатели, сред които и мои доскорошни приятели, бяха готови да ме бойкотират. Като се срещнахме на един московски пленум, Олес Гончар ме попита кой е дал името Сахно на негодника смершовец. Казах му, че това е авторът. Тогава той се възмути: "А ние чухме, че е някакво еврейче от "Новый мир"... Не сме очаквали такова нещо от тебе..." След много години, когато в Киев се обсъждаше възможността повестта да бъде напечатана на украински език, същият Гончар каза: само през трупа ми! И аз си помислих: нима всичко е само в тази омразна фамилия? А може би е в нещо по-дълбоко, за което обаче не говорят? Срамуват ли се или какво? Но благодарение на принципната позиция на моите приятели, украинските писатели Вл. Яворивски, Д. Павлички и Ив. Драч, повестта излезе на украински език в превод на нашата мила Таня Кабржицка.

Скоро след идването на Найден Вълчув у нас, дойде друг Вълчев - Георги, учен, университетски преподавател. Той се оказа много подходящ за компания, говореше добре руски. Ригор Барадулин го заведе заедно с художника Барис Заборау във Вушачи, на гости у майка си. Навестих ги, когато отивах от село за Менск. Родната къща на Ригор се криеше в сянката на посадения от баща му бряст, зад нея имаше градинка. А на верандата стоеше милата Акулина Иванауна - майката на Гришка, типична вушацка овдовяла през мойната нещастна жена, чиято единствена утеха в живота беше синът ѝ. Гениален начинаещ поет, което за майката обаче значеше малко. За майката беше от значение само това, че той е неин син. И живееше тя с това огромно поднебесно чувство, по-възвишено от което на този свят няма. Помня, че там или може би по-късно се спречках с Барис Заборау, който за разлика от някои от нас нямаше много добро мнение за колегата Михас Савицки, който тогава бързо и уверено изкачваше беларуския художествен олимп. Времето обаче показа, че Заборау е бил прав, а аз съм сбъркал - за голямо мое съжаление.

В Горадня от Менск дойде Васил Буран, който се готвеше да защити кандидатска дисертация за творчеството на Бикау. Не приемаха дисертацията, защото в нея не се даваха очакваните оценки за моето творчество. Васил се блъскаше над нея вече няколко месеца и все напразно. Казах му: "Напиши това, което искат". Но Васил, който се оказа славен украинец, на моите години, се инатеше. Така че седяхме заедно и аз му помагах да формулира собствените ми творчески недостатъци. Това като че ли помогна, приеха дисертацията.