"ДЕНЯТ НА ОПРИЧНИКА“ НА В. СОРОКИН – ПОВЕСТ ЗА МОСКВА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В едно интервю след излизането на книгата „Денят на опричника“ В. Сорокин признава, че просто е искал да каже нещо за нашето съвремие. И че изобщо това е книга за Москва като държава в държавата [1].

Сорокин сякаш събира в своята повест различни страхове и ги свързва в един ден, преживян от човек с държавнически убеждения.

В статията си „Московското съзнание в очите на чужденците“ В. Паперний пише, че московското съзнание в очите на чужденците има особена характерна черта – тоталитаризма: „То е изградено върху представата за безграничността на всяка власт – на мъжа над жената, на стопанина над слугата, на владетеля над поданиците“ [6. С. 194]. В „Денят на опричника“ В. Сорокин се обръща към източниците на руския тоталитаризъм, който, според него, води началото си от управлението на Йоан Грозний, а по-точно – от опричнината. В тази повест (самият автор определя така жанра на произведението) писателят възстановява в Русия института на опричнината, както виждаме и от нейното заглавие. Действието се развива през 2028 година и обхваща един ден от живота на опричника Андрей Данилович Комяга. В Русия е възстановена монархията, в белокаменните палати на Кремъл, както преди, са разположени покоите на царя и царицата. Известното здание на „Лубянка“ принадлежи на Тайния отдел, а на площада пред него се издига паметникът на страшния Малюта, Григорий Лукянович Скуратов-Белски. Между другото, авторът е посветил повестта си на него.

Защо това странно и толкова малко просъществувало явление, каквото е опричнината, оживява отново на страниците на един съвременен текст? Самият автор казва, че опричнината е част от руската метафизика, която никога не е напускала Русия и чиято сянка е била различима неотдавна в сталинските репресии. Именно тя е виновна за кървавите събития в Русия: смутните времена, революциите и войните. Опричнината е стояла винаги редом с властта, като невидим ангел пазител, и както посочва Сорокин, остава да пази и новата власт. „Тази идея е проникнала в цялото ни общество, живее в главата на големите и малките чиновници“ – казва писателят в едно от своите интервюта [2]. Заради особената си близост до властта Москва е станала в „Денят на опричника“ роден град на опричниците. В книгата за резиденция на верните царски слуги е дадено френското посолство на „Якиманка“. То е загубило предишното си предназначение, когато задграничните паспорти са изгорени доброволно от хората, защото вече не им трябват. Народът се е отказал да ходи в чужбина, демонстрирайки своето усещане за руска самодостатъчност. Именно в тази сграда на „Якиманка“ протичат събранията на опричниците и техните шокиращи оргии.

За да разберем по-дълбоко метафизиката на московската власт, е необходимо да разгледаме внимателно особеностите на явлението опричнина и да изясним какво представлява. Евгений Стариков нарича опричнината „опит да се пресече с един удар европейско-феодалния и европейско-пазарния начин на живот“ [8. С. 193]. Модернизацията на Запада заплашвала Русия, необходимо и тя да се модернизира, за да отрази надигащата се заплаха. Това било направено: Йоан Грозний прокарал доста странни за руската държавност реформи, в резултат от които бил създаден безпрецедентен в историята апарат, вид военен монашески орден. А основната задача на опричнината била борбата с болярството заради множеството му разногласия с Йоан Грозний. Новите помощници били нужни на царя за страх на болярите, техните функции били съвсем обособени. В. Ключевский казва, че опричниците не се поставяли на мястото на болярите, а срещу болярите, те не можели да бъдат управници по назначение, а единствено палачи на земщината (на болярите – бел. П. Н.). Самата дума „опричнина“ идва от „опричь“, което ще рече встрани, от края, иначе казано – опричниците били хора, отделени от другите хора.

Кое ни кара да смятаме опричнинаат за орден? Първо, налице са съпътстващи атрибути: своят територия, като при манастирите, лична резиденция в Александровская слобода, устав и строга йерархия, главна позиция в която заема царят – Йоан Грозний. В системата на опричниците царят се смятал за игумен, клисар бил Малюта Скуратов. Второ, който стане слуга на царя и на неговите верни опричници, както пише историкът и археологът А. Л. Никитин, вече не може да общува с никого другиго, освен с опричници. От тази гледна точка опричнината е своеобразна маргинална каста, маргинална поради това, че в ордена се приемали хора с крайно нисък произход. А каста, защото орденът се отличавал с особена затвореност, а също така защото характерен негов признак била клетвата, свидетелстваща за ритуална чистота. Опричникът се заклевал „да не пие и да не се храни заедно със земски (болярски – бел. П. Н.) хора и да няма нищо общо с тях“. След тези думи новият член на ордена целувал кръст. Всяко нарушение носело със себе си сурово наказание: убивали го като нарушител, също така и земския човек със семейството му. Така опричниците можели да общуват само помежду си, всички останали имали правото безнаказано да убиват, грабят и насилват.

Руският народ наричал опричниците „сатанински полк“. Обвинения в практикуване на „черни служби“ и отричане от Бога преследвали ордена – и не били безпочвени. При встъпване в братството всеки се отричал от своите родители, което е нарушение на една от заповедите. Сатанински били убийствата, от хората не оставало нищо, защото след свършеното опричниците пускали кучетата или палели цели селища, убивали винаги на семейства и за убитите даже нямало кой да прочете заупокойни молитви, които облекчават според православната традиция участта на мъртвите.

Не случайно Йоан Грозний избрал официалния цвят на ордена на опричниците – черен. Съответните атрибути са също плашещи: кон, метла и кучешка глава – символика, която говори за вярност на господаря. Ето как коментира действията на Йоан Грозний авторът на „Денят на опричника“: „Той разделил всичко: основал нова, успоредна столица в Александрова слобода - образувал нещо като паралелен свят, назначил се сам за игумен, а убийците и насилниците определил за монаси. Черните облекла, които надявали върху брокатените кафтани, свидетелстват точно за това“ [2].

Ако се върнем към външната форма на опричнината, нейният произход сочи пряка връзка с монашеските, рицарските и по-специално придворните ордени, които се появяват повсеместно през XVI век в Европа.

Повестта „Денят на опричника“ може да се разглежда, от една страна, като сатиричен памфлет, създаден върху основата на злободневните теми в съвременна Русия, а от друга – може да се види като извънвременно, стремящо се към универсилизация пространство, което е вместило в себе си архетипни образи. За московския текст на Владимир Сорокин това има голямо значение, защото образът на града, създаден от него, не изглежда на читателя привързан към някакво точно време, а лежащ в пласт извън времето. „Вечното настояще“ на Москва е един от главните действащи герои в „Денят на опричника“, където руската история се върти в кръг.

Опричниците, живеещи в Москва през 2028 година, не се различават съществено от слугите на Йоан Грозний, въпреки че ги заобикалят футуристични преимущества и блага на цивилизацията. Един ден от живота на такъв представител на държавната организация демонстрира нова форма на опричнината, обхващаща множество смели фантазии на писателя и неизменно старо съдържание. Този синтез е свързан с представите на автора за Русия: той смята, че за разлика от Европа, „в живота на Русия няма сегашно време – само минало и бъдеще, и ние се занимаваме с еквилибристика между тези времена“ [5].

Денят на Андрей Данилович Комяга започва със звън на мобилния му телефон, който го откъсва от един постоянно повтарящ се сън:

Моето мобило ме събужда:

Удар с камшик – вик.

Отново удар – стон.

Трети удар – хрип.

Както става видно от първите редове, новите опричници не са станали по-малко жестоки от техните далечни предци от времето на Йоан Грозний. Те все така се борят с държавните врагове, все така викат „Горко на този дом!“, преди да унищожат имуществото на неверните.

Не може да не обърнем внимание на бита на главния герой Комяга, чийто начин на живот е традиционно-архаичен и заедно с това съвременен. Като се събуди сутринта, героят изпива отначало, за да му мине махмурлукът, чаша квас, чаша водка и зелева чорба, след това отива при иконостаса и чете сутрешни молитви, а по-нататък, разказва Комяга, „влизам в джакузито, включвам програмата... Отивам в трапезарията. Там Танюша вече сервира закуската. По-встрани на стената е новинарският балон. Командвам гласно: Новини!“. Но даже приятната сутришна новинарска подборка не го отвлича от държавническите мисли, даже в ръцете на бръснаря Комяга мисли, че не е съгласен с „циника Манделщам“ – властта съвсем не е „отвратителна като ръцете на бербера. Властта е прелестна и привличаща като лоното на девствена знатна шивачка“.

Именно това сладостно усещане за власт в ръцете е особеност на руския манталитет и е обект на насоченото внимание на Владимир Сорокин в „Денят на опричника“, където авторът посочва, „че такива като Комяга хора на властта в Русия се наистина опрични – напълно отделени от народа“ [1]. За тази особеност на руското съзнание пише В. Паперний, говорейки, че за московчанина, какъвто и да е той, е неизкоренима мисълта за власт. Във всички отношения между хората, държавни или даже семейни, винаги най-важна остава властта един над друг. Паперний отбелязва, че тоталитарното съзнание и московчаните, и руснаците като цяло, винаги се набиват в очите на европееца.

Тоталитарното съзнание е било винаги интересно за Сорокин и в този смисъл повестта „Денят на опричника“ не толкова отваря тази тема, колкото, напротив, я продължава и развива, защото изворите на тоталитаризма през ХХ век авторът вижда именно в управлението на Йоан Грознои и по-специално в появата на опричнината. Ето как Сорокин отговаря на въпроса защо се интересува толкова от тоталитаризма: „Защото е като рядко и отровно растение. Тоталитаризмът цъфти веднъж на хиляда години; той е много екзотичен и опасен, затова е по-добре да се разглежда зад стъкло. Тоталитаризмът е съвсем извънредно явление: десетки милиони хора внезапно биват обзети от една и съща идея, може да се каже, че започват да живеят заедно. В човешката история това става крайно рядко. Затова даденият феномен ме интересува като писател и като социолог, макар че да се сложи краят му е много трудно. За това трябва да се промени манталитетът“ [5]. В едно от предишните си интервюта Владимир Сорокин казва, че „Русия продължава да бъде все още вярна любовница на тоталитаризма“ [4].

Светът, в който цари тоталитарна власт, плаши мнозина, но Владимир Сорокин като художник, напротив, е привлечен от него, в неговото творческо съзнание той става художествено цялостен, в него той вижда нещо като произведение на изкуството. Художествената завършеност на тоталитарния свят е толкова любима на Сорокин, защото за него е винаги важно явлението да бъде цяло, а неговата структура монолитна. Така в много романи и разкази той е крайно привлечен от фигурата на лидерите, вписващи се лесно в този идеален художествен тоталитарен свят: това са както фигурите на Хитлер и Сталин – главните представители на световния тоталитаризъм през ХХ век, така и фигурата на Йоан Грозний – държавен деец, чието управление поставя, според Сорокин, началото на това страшно явление.

Русия в „Денят на опричника“ е изобразена в пласт извън времето, Сорокин създава някакво митологично пространство, в което всичко е преплетено, самият писател нарича повестта графична. Но в тази графика е затворена представата на писателя за Москва, както и за властта, царяща в този град.

Когато анализираме повестта „Денят на опричника“, се появява усещането, че във всички времена властта, дори и да се намира в различни ръце, носи един и същи смисъл, заложен със самото основаване на Московската държава – намира се извън правото и стои над него. В народното съзнание вярата в добрия цар е била непоколебима, затова пък мисълта, че всички народни беди идват от чиновниците, които мамят господаря и изкривяват неговата воля, живее и до днес в съзнанието на хората.

За този стереотип в отношенията между народа и властниците размишлява Сорокин в повестта „Денят на опричника“, описваййки един ден от живота на човек, който има свръхпълномощия и свръхвъзможности. „Тук няма частен живот на обикновен гражданин и това доказва именно, че подобни на Комяга руски хора във властта са наистина опрични – изцяло отделени от всички останали“ [2].

Опричниците са фактически узаконени грабители и убийци, действащи под прикритието на властта и в неин интерес. Подкупите, „разправата“ с неверните и „покровителството“, подхвърлянето на улики, за да се обвини невинен човек, водят началото си от древни времена и в продължение на много векове тези незаконни чиновнически действия не губят своя смисъл, само рядко се променят по форма. Всичко ставащо за едно денонощие с верния опричник Комяга и неговите колеги демонстрира ярко оформилите се през вековете представи за хората на властта.

За една сутрин Андрей Данилович успява да унищожи родовия дворянин Иван Иванович, да пусне по имението му „червения петел“ (да го изгори – бел. П. Н.), изпълнявайки заповедта: „чисто място“, макар че е прието да се пазят домовете на „смазаните“, за да бъдат предадени на нов стопанин, който с вярната си служба е заслужил доверието на господаря и трябва да получи ново владение.

Особено внимание заслужава описанието на свободното време на опричниците, по-точно но техните „забави“. Както виждаме от текста, в Москва през 2028 година всякакъв наркотични препарати се продават свободно: бащата на господаря, Николай Платонович, е издал някога велик указ „За употребата на ободряващи и отпускащи средства“, но и тук има йерархия, без която не можем да си представим съзнанието на чиновника. Рибките в стъклената топка, които толкова радват очите на Комяга, „са недостъпни за обикновените хора, а богатите и високопоставените трябва да имат своите слабости“. За останалите съществуват по-обикновени и по-евтини радости като кокош, феничка и трева. В Донските бани, където си почиват от своята тежка служба опричниците, всичко е създадено за комфорт: услужливи портиери, „около къпалнята шезлонги, наредени като листа на лайка“, леден брезов сок „Есенин“. Отделно трябва да се спомене актуалният за съвременните хора проблем с московските улици. Ако за обикновения човек струпаните коли са пречка, за Комяга и неговите служители не е трудно да стигнат до всеки край на Москва за минимално време, защото за целта съществува така наречения „рев на господаря“, който „разчиства пътя като булдозер“. Специалният сигнал и специалното трасе са необходими условия за съществуването на хората, занимаващи се с държавни дела, така че те не се сблъскват с основните проблеми на московчаните.

Повествованието от първо лице, от устата на Андрей Данилович Комяга, дава възможност да се приближим максимално до философията и представите на опричника за устройството на света и своята страна, своя град.

Първо, както се каза по-горе, има строга йерархия, подчиняваща живота на героя: неговите мисли и навици. Комяга има ясна представа за това кой е отгоре, на кого се подчинява безпрекословно. Над него стои Батя – „нашият фундамент, основен корен, дъбов, на който се държи цялата опричнина“. Той „следи за всичко от своя дом в Москва“ и неговата „заповед е заповед“, иначе казано – никой не може да я обсъжда, трябва само да я изпълнява. Освен непосредствения началник, най-главен за Комяга е, разбира се, царят - службата в негово име е свещен дълг. „И да се разселят враговете на Бога и на нашия Господар“ – моли се той, култивирайки в себе си омраза към враговете.

Второ, главният герой чувства остро своята обособеност от другите съсловия (не трябва да забравяме, че в „Денят на опричника“ се пресъздава атмосферата на древната патриархална Рус). Сутринта например Комяга си закача на ухото обеца – звънче без език, и в същото време си мисли: „Такива обеци носят само нашите. И никакви земски, учрежденски, войскови, думски и дворянски негодници даже на коледно тържество няма да посмеят да си сложат такова звънче“. В мисълта му пълзи омраза и презрение към всички, които не са свързани с опричниците. „А ако не бяхме ние? Щеше ли да се справи Господарят сам? Щяха ли да му стигнат стрелците и Тайният отдел, и Кремълският полк?“ - на всички тези въпроси Комяга отговаря с „не“.

Даже съществуването на главния опричник, Батя, не отменя това, че всички в ордена чувстват как „са се сродили“ и „са се споили“ „в опричен пръстен, насочил навън острите си шипове“. Всички се отнасят с голяма почит към своя родоначалник, Малюта Скуратов, чийто паметник стои на „Лубянка“ и на когото е посветена повестта в самото начало: „На Григорий Лукянович Скуратов-Белски, наречен Малюта“.

Както се полага на всеки истински опричник, главният герой е равнодушен към земските хора, те са за него само „слуги“. В душата на Комяга не съществува интерес към простия народ. Ето как разсъждава той: „Ох, как добре прозира руският човек! Лица на подплашени слуги. Обикновени руски лица“ – в това изказване се вижда пренебрежението и равнодушието към тези, които живеят заедно с него в дома му, в Москва и изобщо в страната, защото в главата на Комяга на първо място са държавните дела.

Трето, много ясно изпъква ксенофобията на главния герой. „Сталинската шпиономания има дълбоки корени в московската история“ [6. С. 197]. Омразата към всичко западно води до агресия в характера на главния герой. Издигането на Западната стена предизвиква възхищението и одобрението на Комяга. „Като започнахме да се ограждаме от чуждото отвън, изпълзяха противници от всички пукнатини като зловредни сколопендри. Наистина – великата идея предизвиква и велика съпротива срещу нея“. Показателно в този смисъл е това как се изказва Комяга за забранените от цензурата западни радиостанции „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Немска вълна“: „Ето я опората на главния антируски заговор. Тук, все едно пълзящи влечуги в помийна яма, гъмжат вражеските гласове“.

Тук обаче се потвърждава едно друго изказване на Паперний: че „никъде, както в Москва, не се заимстват и не се усвояват така лесно западните идеи“: колата, с която пътуват опричниците, е немска, а в къщите на мнозина от тях има „презокеански луксозни неща“.

Фигурата на Комяга събира по удивителен начин в себе си чертите на типичния московчанин и на човека, намиращ се редом с властта. Тези две съставки са много важни за митологията на московската власт в контекста на „московския текст“ в руската литература, защото са много представителни и актуални за проучване на дадения проблем.

„Денят на опричника“ е поглед в бъдещето, но Сорокин не се решава да определи какво ще има по-нататък. На въпроса какво ще стане с Русия, пророчицата Прасковя в повестта „Денят на опричника“ отговаря: „Нищо няма да стане с Русия“. Този многозначителен отговор изразява отношението на писателя към много явления, той е склонен да анализира станалото и ставащото, но не е склонен да прогнозира. Най-вероятно това произведение може да се смята за резултат от дългогодишни размишления на Сорокин за Москва и за съдбата на Русия, където от времето на Йоан Грозний не са се променили много неща.