КАК ВОЮВАЛА НАЙ-СИЛНАТА АРМИЯ НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Асирийската държава съществувала почти 1800 години, от XXIV до VII век пр. н. е., и по-голямата част от времето си прекарала, водейки войни – отначало отбранителни, а след това и завоевателни. Асирийците воювали с Вавилон, Урарту, Елам, Египет, Мидия. В тази безкрайна месомелачка била изкована най-силната армия на Древния Изток. Дисциплинирана и екипирана по последната дума на военната наука, тя превземала лесно всяка крепост и се характеризирала с чудовищна жестокост към тези, които се опитвали да се съпротивляват.

Асирийската армия се деляла на две части: царска войска и царски полк. Първата част, „цаб шарри“, се комплектувала с рекрутен набор: при първия зов на царя войниците идвали на служба, където им давали оръжие и доспехи от складовете, а също така им осигурявали храна и при гибелта им се грижели за техните вдовици. Но при цялата си многочисленост войската имала и недостатъци. Войниците не искали да се откъсват от домашните си дела и истинска силна кампания можела да се проведе едва след събирането на реколтата. Мнозина просто бягали в планините, като не искали да служат.

Друго нещо бил „кицир шаррути“, царският полк. Той се състоял от войници кучета, хора, които живеели в постоянна бойна готовност, хранени били от царските складове и били готови да се хванат за оръжието във всеки даден момент. Те можели да смажат всяко въстание на ненадеждните рекрутни части, защото били верни на този, който ги хранел – царя.

Пехотата се деляла на лека – стрелци и прашници, и тежка – щитоносци, копиеносци и войници със секири и хопеши. Постепенно, с увеличаването на богатствата на страната, войниците все повече се обличали в надеждни люспести и пластинкови доспехи, отначало от бронз, а след това от желязо. У някои, особено у инженерите, такива доспехи приличали на халат, който достигал до земята, целият покрит с пластини. Шлемовете им били сфероконични или гребенчати, често с бузници и затилници.

Армията на Асирия е една от първите, която екипирала изцяло своите войници с качествени доспехи от желязо. Намерените при разкопките на Харбад железните предмети са се запазили така добре, че след над две хиляди години издават при удар нормален железен звук.

Пехотата често воювала по двойки – копиеносец с щит защитавал стрелец с лък, засипващ врага със стрели. Този тактически похват се използвал и преди асирийците. Той се появил, защото главна ударна сила в древните войни били стрелците с лък, а тежките пехотинци ги защитавали с щитовете си от ответната стрелба и прикривали при атака леката пехота.

В царския полк имало гвардия, охраняваща царя и неговите близки. Най-добрите от най-добрите били „ша шепе“, особено елитно подразделение, обучено в ръкопашен бой и, когато било необходимо, залавящо противника жив. При ранните асирийски царе гвардията се състояла от евнуси, които се сражавали храбро и твърдо.

Колесниците били известни дълго преди асирийците, но именно те издигнали тези бавни по начало бойни средства на ново равнище. Войниците с колесници се смятали за елит в асирийската войска, а обучените коне стрували чудовищни пари. Но всички разходи се изплащали на бойното поле. Леки и маневрени, колесниците се носели пред вражеския строй, управлявани от ловки кочияши, а стоящите на платформата лъконосци обсипвали врага с облаци от стрели.

Ако колесницата се забиела във вражеската пехота, на борда имало и копие за близък бой. В статично положение колесниците се охранявали отзад от специално определени войници.

С времето тази войска се разрастнала. Вместо два коня към колесницата започнали да се впрягат четири, а в колесницата се появили още един или двама войници с щитове и копия – такава колесница била доста по-тежка, можела да се справи с вражеските колесници и да мачка не много гъстата пехота.

Едно от нововъведенията именно на асирийците станала редовната кавалерия. Разбира се, до това време някои народи също експериментирали с нейното използване, но не толкова често и умело като асирийците. Отначало проблемът бил в това, че конете били прекалено ниски и не можели да носят конника с въоръжението му. Но когато асирийците започнали да воюват по пресечени местности, където колесниците не се представяли достатъчно добре, се появила необходимост от кавалерия – и били отгледани подходящи коне. Това не станало за едно десетилетие: необходими били дълги години селекция, когато се подбирало най-здравото и най-стройното потомство за кръстосване.

Отначало асирийците просто копирали колесницата – кавалеристите препускали по двойки, като единият спирал, стрелял с лък, а другият държал коня за юздата и защитавал ездача му с копие. При това нямали нито седла, нито стремена, затова не много рядко, галопирайки, се плъзгали по конския гръб. Колко често подобно плъзгане водело до падане от коня с пълна скорост, източниците не казват.

По-късно, когато се появило високото седло, конниците станали още по-опасни, защото можели вече да стрелят от коня самостоятелно, макар че все пак се използвали най-вече за обстрелване и преследване на разбягващия се противник.

Главен аргумент в завоевателните походи на асирийците били обсадните оръдия и инженерните войски. По завземаните територии между Тигър и Ефрат имало множество крепости с високи мощни стени от печени тухли и ако преди ги превземали с изтощителни обсади, асирийците пристъпили към проблема от друга страна. Разбира се, тарани и обсадни кули имало и преди тях, но толкова масово и професионално започнали да ги използват именно асирийците.

Стените или вратите на вражеската крепост войниците разбивали с таран, при което от стрелите на защитниците ги предпазвал навес от сурови кожи и малка куличка на тарана, от която стреляли лъконосци. Ако кожите пламнели, се показвал войник и ги поливал с вода, използвайки тръба или голяма лъжица – във всеки случай така би трябвало да възприемаме някои древни изображения. Най-вероятно палежът се случвал, защото кожите изсъхвали бързо под източното слънце, а защитниците стреляли в тях със запалителни стрели.

Често нападателите използвали гигантски кули, от които обстрелвали стените и не давали на защитниците да пречат на войниците, които подкопавали основите или просто дълбаели зидовете с бронзови кирки. При това войниците използвали огромни щитове, огънати в горния край, които опирали на стените, криейки се по такъв начин под него. Като издълбаели част от станата, те я укрепвали с дървени конструкции, за да не паднат тухлите преждевременно и едва когато стигнели нужната дълбочина, запалвали дърветата, от което стената рухвала.

Но и това не е всичко. При дълги обсади асирийците изграждали направо срещу вражеските крепости свои стени от пръст и обстрелвали защитниците оттам. Освен това насипвали постепенно земни естакади към вражеските стени, по които докарвали тарани – отгоре стените били по-тънки и се поддавали по-лесно.

Инженерните войски се използвали и при преминаването през реките – на лодки возели колесниците, а войниците плували върху надути кожени мехове. През не много широките реки прокарвали мостове от такива мехове, върху които слагали дъски.

Както много народи от онова време, асирийците се стараели да отслабят предварително врага с магии. Освен жертвоприношения на боговете те използвали също така ритуала „ишкар тахази“: извайвали от мазнина фигурки на враговете си и с помощта на връв извъртали главите на фигурките назад. Предполага се, че това се правело, за да се накара врага да се изплаши и да избяга от бойното поле.

Но още по-добре плашела враговете показната жестокост на асирийците. Асирийският цар Тиглатпаласар I прекарал например през носовете на царете на Наири халки и ги откарал така като говеда в столицата си. А Салманасар I, като пленил четиринадесет хиляди хети, заповядал да ги ослепят до един.

Пред вратите на Ниневия, новата столица на Асирия, имало няколко клетки с обезумели, потънали в мръсотия хора – това били няколко царе, предизвикали асирийския цар. Впрягали ги в колесницата, когато царят отивал в храма на Ашера. Но те били щастливци – на други им одирали кожата и я приковавали към кулите на Ниневия.

Всичките тези зверства обаче помръквали пред деянията на асирийската армия по време на Ашурнасирпал II. Градовете, които не се предавали, а се превземали с щурм, се подлагали на тотално унищожение. На войниците отсичали главите и правели от тях пирамиди, военачалниците набивали пред вратите на кол, а децата изгаряли живи.

Някои знатни граждани заставяли да вървят до столицата на Асирия, като носят кошници с главите на своите царе. При разгрома на град Суди Ашурнасирпал заповядал да издигнат стена и да я обвият с кожи, одрани от градските жители.

Всичко това звучи като фестивал на садизма, но то се правело само с една цел – да се уплашат враговете. Ако градът се предавал без бой, никой не докосвал жителите му, просто налагали данък и никога не вземали заложници. И тази политика дала своите плодове – в края на управлението на Ашурнасирпал II крепостите и цели страни предпочитали да се предадат веднага и да предложат богати дарове. Наистина, щом Асирия отслабнала, веднага била унищожена от помнещите „добротата“ ѝ съседи. Това се случило след смъртта на последния велик асирийски цар Ашурбанипал.

От започналото смутно време и борбата за власт между двамата синове на Ашурбанипал и придворните групировки се възползвал Набопаласар, халдейски владетел, който завзел отначало Вавилон – най-важния град между двете реки, а след това в съюз с Мидия, от 626 до 609 г. пр. н. е., разбил и унищожил асирийската държава. Асирия била подведена от собствената си политика: да води завоевателни войни до безкрайност било невъзможно, а икономиката на страната била силно обвързана именно с източването на ресурси от отново завоювани територии.