НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1978 г. / ЛИТЕРАТУРА / ИСАК БАШЕВИС СИНГЕР

Исак Башевис Сингер (יצחק באַשעװיס זינגער)

14 юли 1904 г. – 24 юли 1991 г.

Нобелова награда за литература

(За емоционалното му повествователно изкуство, което, водейки началото си от полско-еврейските културни традиции, повдига заедно с това общочовешки въпроси.)

Американският прозаик от полски произход Исак Башевис Сингер (истинско име Ицек-Херш Зингер), който пише на идиш, е роден в малкото селце Леончин до Варшава. Според едни източници рожденната му дата е 14 юли, а според други – 26 октомври. Исак е третото дете на Башева (Зилберман) Зингер, дъщеря на ортодоксален равин, и Пинхус Мендел Зингер , равин от хосидската школа. Баща му е привърженик на мистичния юдаизъм, а майка му при цялата си набожност е скептична рационалистка. От баща си Сингер слуша истории за ангели и демони, а от майка си – семейни предания.

Когато Исак става на четири години, цялото семейство се мести във Варшава и се настанява в еврейския квартал, където бащата става равин и изкарва прехраната си като служител в Бет дин (еврейския съд). В енорийското училище Сингер изучава еврейските закони по юдейски и арамейски текстове, а в свободното си време чете на идиш книги по естествени науки, политика и икономика, а също така литературна класика, особено произведенията на руската прозаична класика от XIX в. Много книги получава от по-големия си брат Израел Джошуа, писател, който се отказва от хасидизма и е привърженик на модернизацията на юдаизма, на интеграцията му в западната култура.

През 1917 г. Сингер отива с майка си в Билгорай, родното ѝ село в Източна Полша, което практически не се е променило от времето на Средновековието. Като живее там четири години, момчето наблюдава живота на еврейското селище, попивайки неговите нрави и обичаи. „Имах възможност да видя миналото такова, каквото е било – пише по-късно Сингер. - Времето като че ли се върна назад. Живеех с еврейската история“.

Когато през 1920 г. бащата на Сингер получава поста на равин в полското градче Джикув, юношата убеждава родителите си да го пуснат във Варшава, при условие че постъпи в юдейската духовна семинария и ще получи духовно образование. Но, след като учи в семинарията само няколко месеца и живее кратко със семейството си в Джикув, Сингер се връща в Билгорай, където се изхранва с уроци по иврит.

През 1923 г. Сингер се връща отново във Варшава и живее там в продължение на дванадесет години, работейки отначало като коректор в „Литературни листи“ („Literarische Bletter“), еврейско литературно списание, редактирано от брат му Израел Джошуа Сингер. През тези години младият човек чете много, особено се интересува от философия, физиология, психология, естествени и окултни науки, пробва силите си в прозата. През 1927 г. в „Литературни листи“ се появява първия разказ на Сингер „На стари години“ („Oyf der Elter“) под псевдоним. Вторият разказ на начинаещия писател „Жена“ („Vayber“) е напечатан през следващата година и подписан от Исак Башевис (буквално: „син на Башева“). През следващите пет години Сингер продължава да пише къси разкази за еврейски вестници и списания, а си изкарва прехраната, превеждайки от немски на идиш криминални романи, а също така произведения на Кнут Хамсун, Томас Ман и Ерих Мария Ремарк.

През 1932 г. излиза романът на Израел Джошуа „Грешник“ и той е поканен да работи в редакцията на еврейския вестник „Jewish Daily Forward“. Израел Джошуа приема поканата и емигрира в САЩ, а по-малкият му брат остава без наставник. Въпреки това Исак Башевис продължава да пише и през 1933 г. става заместник-редактор на литературното списание „Глобус“ („Globus“), в което се публикуват неговите разкази, а след това и първия му роман „Сатаната в Горай“ („Der Soten in Goray“), който се печата през цялата 1934 г. и излиза като отделна книга през 1943 г. „Сатаната в Горай“, според редица критици, е най-добрият роман на писателя, вдъхновен от спомените на автора за дните, прекарани в Билгорай. В романа, чието действие се развива в еврейско градче през XVII в., разказва за дяволска мания в малка хасидска община. Тази история, както отбелязва английският критик Тед Хюз, „е обширна метафора на културния крах, който разрушава духовните принципи и потапя века в блатото на циничния материализъм“.

За Сингер 30-те години са тежко изпитание. Съпругата му Руня, комунистка, заминава за СССР, като взема със себе си сина им Израел. По същото време на власт в Германия идват нацистите. Опасявайки се от антисемитската политика на Хитлер, сингер напуска през 1935 г. Варшава и заминава при брат си в САЩ, където отсяда в Бруклин и работи като нещатен сътрудник на вестник „Jewish Daily Forward“. През следващите години той преживява творческа криза, предизвикана отчасти от бедността, а отчасти от културната дезориентация и неувереността в утрешния ден, както и от несигурността за бъдещето на езика идиш в САЩ. Романът „Месианстващия грешник“ („Messiah the Sinner“, 1937 г.), който се печата на откъси в Ню Йорк, Варшава и Париж и който Сингер смята за неуспешен.

През 1940 г. Сингер се жени за Алма Васерман, емигрантка от Германия, две години след това се преселва от Бруклин в Уест сайд (Манхатън), става щатен сътрудник на вестник „Forward“, подписвайки своите произведения като Исак Варшавски. През 1943 г. Сингер получава американско гражданство, а след още две години започва отново да пише.

През 1944 г., заради смъртта на Израел Джошуа, който в писателските среди е по това време по-известен от своя брат, Сингер преживява за втори път творческа криза. Смъртта на по-големия си брат той нарича „най-голямото нещастие“ в живота си. Въпреки това през следващата година Сингер започва да работи над „Семейство Москат“ („Di Familye Mushkat“), първия от трите му реалистични социални романи, който се печата от 1945 до 1948 г. във вестник „Forward“ и разказва за моралното разложение на евреите след окупирането на Полша от хитлеристките войски. Двутомният роман на идиш и еднотомният на английски език излизат почти едновременно – през 1950 г.

По същото време като своеобразна прелюдия към „Семейство Москат“ Сингер започва да пише произведение, обхващащо последните четири десетилетия на XIX в., време, когато полските евреи започват да напускат средновековните гета заради трескавия живот на съвременното индустриално общество. Този роман се печата от 1953 до 1955 г. във вестник „Forward“, а след това е преведен на английски език и излиза в две отделни книги през 1967 и 1969 г.

Когато „Семейство Москат“ се появява в английски превод, кръгът от читатели на Сишнгер се разширява значително, а след като в списание „Партизан ревю“ е публикува разказа „Глупакът Гимпел“ („Gimpel Tarn“) в превод от идиш на Сол Белоу писателят получава признание. Героят на разказа „Глупакът Гимпел“ е селски идиот, чудак, който вярва на всичко, което му кажат, и когото лесно лъжели съседите му. „Няма съмнение, че нашият свят е въображаем свят – казва Гимпел. - Но за да се попадне във въображаемия свят, трябва да се мине през реалния свят“.

По това време произведенията на сингер привличат вниманието на Сесил Хемли, редакторка на „Нунди прес“, която помага на писателя да ги публикува в солидни американски литературни списания. През 1955 г. издателство „Нунди прес“ издава в превод на английски език романа „Сатаната в Горай“, който получава положителните отзиви на критиката, а две години по-късно излиза и има голям успех първия сборник с разкази на Сингер на английски език „Глупакът Гимпел и други разкази“.

През следващите две десетилетия Сингер печата множество разкази, няколко романи, четиритомна автобиография и около петнадесет книги за деца. Главният герой на романа „Люблинският чародей“ („Der Kunsmakher fun Lublin“), написан през 1958 г. и преведен на английски език през 1960 г., е обаятелен „чародей“ и женкар, разкайващ се в края на краищата за своите многобройни прегрешения. Във втория сборник на Сингер „Спиноза от Търговската улица“ („Der Spinozisti Dertsey-lung“, 1961 г.) влизат някои публикувани преди това разкази, чието действие се развива в полското гето след Втората световна война. Любовният роман „Неволник“ („Knekht“, 1962 г.), история от еврейския бит в средновековна Полша, веднага става бестселър. Когато в превод на английски език е публикуван най-добрия, според мнението на критиците, сборник разкази на Сингер „Приятелят на Кафка и други разкази“ („A Friend of Kafka and Other Stories“, 1970 г.) и романа „Шоша“ („Shosha“, 1978 г.), в който писателят отново се обръща към темата за невинността, любовта и разкаянието, авторитетът на писателя нараства още повече.

През 1964 г. Сингер става първия почетен член на Националния институт за институт и литература, който не пише на английски език. След пет години писателят получава Националната литературна награда за детска литература заради автобиографичния очерк „Ден на удоволствието: разказ за момчето, израснало във Варшава“ („Day of Pleasure: Stories of a Boy Growing Up in Warsaw“). На въпроса защо пише за деца, Сингер отговаря, че „децата все още вярват в Бога, в семейството, в ангели, дяволи, вещици и домашни духове...“

Критиците се отнасят към произведенията на Сингер различно. Като нарича Сингер „обикновен писател както по форма, така и съдържание“, американският изследовател Робърт Алтър отказва да го смята за съвременен писател. За Тед Хюз главна тема на модернизма е отношението на човека към бога. „Сингер – отбелязва Хюз – повдига своята нация до символ и в резултат пише не за евреите, а за човека и връзката му с Бога“. Според американския литературен изследовател Ричард Бергин яснотата на прозата на Сингер в съчетание с неговите физически и гносеологични корени го сродяват с такива писатели с модернистична ориентация акто Франц Кафка и Хорхе Луис Борхес.

Американският изследовател Ъруин Хоу, който открива Сингер, пособва заедно с това и някои слаби страни на писателя: „В тематиката си Сингер няма равен, но се повтаря, свири един и същи мотив отново и отново...“ Ако един от рецензентите, Джон Саймън, обръща внимание на безкрайните повторения в книгите на Сингер, то друг, Джон Грос, се възхищава на ненадминатото майсторство на разказвача, който „няма слаби места“.

„Когато бях момче и разказвах разни истории, ме наричаха лъжец – спомня си Сингер в едно интервю няколко години след получаването на Нобеловата награда. - А сега ме наричат писател. Крачка напред, разби се, голяма, но това е едно и също нещо“. „Ако не споделяш своя опит, на кого е необходим този опит“ – заключва писателят.

Превод от руски: Павел Б. Николов