НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1978 г. / ИКОНОМИКА / ХЪРБЪРТ САЙМЪН

Хърбърт Саймън (Herbert Simon)

15 юни 1916 г. – 9 февруари 2001 г.

Нобелова награда за икономиса

(За новаторските му изследвания на процеса при вземане на решения в икономическите организации.)

Американският социолог и педагог Хърбърт Ал. Саймън е роден в град Милуоки, щат Уисконсин. Той е втори син на Артър Саймън и Една (Меркел) Саймън. Баща му, инженер-електротехник, изобретател и юрист в областта на патентното право, емигрира през 1905 от Германия. Майка му, представителка на третото поколение американци от чешки и германски произход, е превъзходна пианистка. Учейки в средното градско училище, Саймън получава, както си спомня по-късно, „отлично общо образование“. Домашната обстановка стимулира интелектуалното развитие на децата. Обедната маса е място за дискусии и спорове – понякога научни, понякога политически. Възхитен от чичо си Харолд Меркел, икономист и автор на съчинения по икономика и психология, Саймън проявява интерес към социалните науки.

През 1933 г., когато постъпва в Чикагския университет, Саймън решава да стане учен математик в областта на социалните науки. В учебния му курс влизат политикономия, логика, математика, биофизика и иконометрика. Изучавайки студентския курс по физика, той проявява запазилия се през целия му по-нататъшен живот интерес към философските проблеми на физиката и по-късно публикува няколко статии по този проблем.

Като получава през 1936 г. степента бакалавър, Саймън става асистент-изследовател в местната администрация на град Чикаго. Ранните му изследвания стават причина да заеме през 1939 г. поста директор на изследователска група в Калифорнийския университет. След три години, когато изтича срокът, за който е отделено изследователскота финансиране, Саймън се връща в Чикаго, за да продължи обучението си като аспирант. Едновременно с това той работи като асистент-професор по политически науки в Илинойския технологичен институт.

След като получава през 1943 г. докторска степен, Саймън остава в Чикагския университет, където през 1946 г. е назначен за завеждащ катедрата по политически науки. През 1948 г. отива да работи за кратко време в държавния административен апарат, заемайки поста помощник към правителството на Съединените щати, за да участва в създаването на Администрацията за икономическо сътрудничество, призвана да осъществи „плана Маршал“ (наречен на името на държавния секретар Джордж Маршал), който трябва да помогне на западноевропейските страни за икономическото им възстановяване след Втората световна война.

През 1949 г. Саймън се мести от Чикаго в Питсбърг, където помага за организирането на ново Висше училище по промишлена администрация към университета „Карнеги Мелън“. Там той става професор по администрация. От 1965 г. е професор в катедрата за изчислителни науки и психология. Като заема тази длъжност, той започва да се занимава с проучвания в областта на психологията, преработването на информацията, компютърното моделиране на познавателните процеси, теорията за организирането, изкуствения разум и теорията за вземането на решения.

През 1947 г. е публикувана книгата „Административното поведение“ („Administrative Behavior“, една от няколкото книги на Саймън, засягащи теорията за организиране на вземането на решения. В нея той описва деловата фирма като адаптивна система, включваща материални, човешки и социални компоненти, свързани помежду си с комуникационна мрежа и с общ стремеж на членовете ѝ да си сътрудничат помежду си за постигането на общи цели. Саймън отхвърля класическата представа за фирмата като предприятие, което е всезнаещо и рационално действащо с цел максимална печалба.

Вместо това той посочва, че във фирмата решенията се приемат от членовете ѝ колективно, а способността им за рационални действия се ограничава както от възможността да се предвидят всичките последици от решенията, които се вземат, така и от личностните стремежи и социални перспективи. Поради това, че подобен процес за вземане на решения може да доведе само до удовлетворителни, а не до най-добри резултати, Саймън стига до извода, че фирмите поставят пред себе си като цел не максималния ръст на печалбата, а намирането на приемливи решения на възникващите пред тях сложни проблеми. Подобна ситуация често подтиква към поставянето и на конфликтни цели.

В книгите си „Модели на човека“ („Models of Man", 1957 г.) и „Организация“ ("Organization", 1958 г.) Саймън развива по-нататък теорията, предложена в „Административното поведение“. Той е уверен, че на класическата теория за вземането на решения не ѝ достига един важен елемент – описанието на поведенческите и познавателните качества на хората, които обработват информацията и вземат решения. Джеймс Марч, сътрудник на Саймън, с когото Саймън прави теренни изследвания, разказва за Саймън: „обръщаше преди всичко внимание на ограничената памет на човека и на неговата неспособност за пресмятане, считайки тези качества за очевидни препятствия пред абсолютното рационално поведение. Така той протегна ръка към подобните изследвания на други учени, в резултат от което се появи колективна концепция, която може да се нарече теория за ограничената или свързаната рационалност. В строг смисъл – продължава Марч – тези изследвания не са теория, а съвкупност от наблюдения в рамките на традиционната теория за поведението“.

Много от по-късните изследвания на Саймън са посветени на проблемите на изкуствения разум и на компютризирането на науката. Още през 1952 г. дискусия с Алън Нюъл, който работи по това време като научен изследовател в „Ранд корпорейшън“, подтиква интереса му към тези въпроси. Двамата започват да правят заедно изследвания в областта на решаването на проблемите с помощта на компютърно моделиране и с времето тази област става централна в дейността на Саймън. От 1961 г., като се мести в университета „Карнеги Мелън“, в който е назначен на длъжността професор, Нюъл се присъединява изцяло към Саймън. Продължавайки своето сътрудничество, учените публикуват през 1972 г. книгата „Решаване на човешките проблеми“ ("Human Problem Solving"). В допълнение към емпиричните изследвания в областта на вземането на решения в сферата на бизнеса Саймън проучва взаимната връзка между размера на фирмите и техния икономически ръст и допринася съществено за решаване на централния проблем за агрегирането на микросистемите.

Теориите на Саймън са подложени на критика, особено от страна на такива авторитетни икономисти като Едуард Мейсън, Фриц Махлуп и Милтън Фридман. Като оценяват високо достойнствата на описателната теория на Саймън за вземането на решения, те поставят под въпрос нейната ценност за икономическия анализ. Освен това неговото реалистично отношение към процеса на вземане на решения подкопава основните постулати на теорията за всеобщото равновесие и простите хипотези за максимизацията и оптимизацията на печалбата и полезността, лежащи в основата на тази теория. Но тези мними антагонистични подходи се отнасят до различни комплекси от проблеми в икономическите науки и затова се допълват взаимно. Саймън открива областта за емпирична проверка на хипотезите, върху които се гради процесът на приемането на решения.

През 1937 г. Саймън се жени за Дороти Пай. Семейството има две деца. Ученият се увлича от разходки, планински изкачвания, живопис и свирене на пиано. Говори бегло на няколко езика.

Освен с Нобелова награда Саймън е удостоен с наградата „За изключителен принос към науката“ на Американската психологична асоциация (1969 г.). Той е член на Американската икономическа асоциация, на Американската психологична асоциация, на Иконометричното дружество, на Американската социологична асоциация и на американската Национална академия на науките. Присъдени са му почетни научни степени от Чикагския и Йейлския университет, както и от университетите „Макгил“ и Лунд и Еразъм“ (Ротердам).

Превод от руски: Павел Б. Николов