Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 89

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88.

89.

В доста драматичния и бохемски писателски бит не малко проблеми създаваше алкохолът. Честите пътувания, скитания и гостувания, заседания и конгреси почти никога не минаваха без другарски угощения, нерядко дълги и прекомерни. Те не винаги протичаха в дружеска хармония - понякога се съпровождаха от караници и струваха нерви...

Помня, че по време на някакъв конгрес с един мой приятел, щом се срещнахме сутринта, отидохме, разбира се, веднага в бюфета, където заседнахме за дълго. Към нас веднага се присъединиха двама киевски литератори и започна спор за Виктор Некрасов (съветски писател и дисидент - бел. прев.), когото бяха подложили на гонения в Киев. Спорът премина в злостна караница и ние се карахме и пиехме до края на мероприятието. Без изобщо да влезем в залата. И това не беше единствен случай. Имаше и по-лоши.

Естествено, подобно поведение не можеше да остане без нежелани последствия. Не можеше да не доведе до конфликти в семейните отношения.

Първи почувства нещо не добро в живота ми Аляксей Карпюк, който започна да действа отдалече. Веднъж отиде в Менск и се накара на моите приятели, че помагат на Бикау да се пропие. Тогава това ме ядоса и аз се сдърпах с Карпюк. А като погледна сега, от висотата на преживените години, виждам, че трезвеникът Карпюк е бил прав. Макар че неговата принципна трезвеност, всекидневната гимнастика и изобщо любовта към физкултурата не удължиха живота му. За човека винаги ще се намери някаква пакост - ако не е рак, ще е началството, което не по-успешно от болестта умее да вкара човека в гроба. А що се отнася до водката, кой не я пиеше? Както казваха моите земляци, не пие само този, който няма пари. Незабелязано Бикау си създаде определен имидж, разбира се, не най-добрия, но аз нарочно не го събарях. Той ме извиняваше за някои неща, най-напред в очите на началството. Макар че в случая беше важно да не се премине границата. Иначе ме грозеше още по-голяма опасност. По това време ходех от време на време в Москва при Куреньов и там се запознах с един негов приятел, психиатъра Володя. Володя работеше като завеждащ отделение в психиатрична болница, неотдавна беше лекувал генерал Григоренко (генерал-майор Петро Григоренко, съветски правозащитник, основател на Украинската хелзинкска правозащитна група - бел. прев.) и още някои дисиденти. Веднъж през почивните дни, когато с Куреньов му бяхме на гости, докторът ни предложи да се запознаем с неговите болни, още повече че болницата се намираше в съседния корпус. Отидохме. Беше ни в общи линии любопитно, нито Куреньов, нито аз бяхме виждали досега психично болни. И ги видяхме. Беше ужасяваща гледка. Единият, като лежеше на леглото, се оплакваше, че не се изпълнява плана за извозване на дървесина, току-що е се е обадил по телефона на едно отдалечено горско стопанство. Попитах доктора дали може да се обажда оттук? Ами не, каза той, само така му се струва. Бил е секретар на обкома по промишлените въпроси и продължава да ръководи изпълнението на плановете. Друг, здрав мъжага, който ядеше на масата каша, се оказа завършил школата на КГБ, който преди да отиде по поставена задача, се уплашил и го подозират, че симулира. А третият - ето този, който лежи на леглото и ни гледа вторачено, предложил на Суслов проект за реформиране на властта. И Суслов го изпратил тук. Куреньов попита: "Какво, наистина ли са болни?". Докторът каза с усмивка: "По-здрави са от всички нас".

Това по всяка вероятност беше истина. А психиатърът съвсем скоро изчезна. Може би си беше платил за своята доверчивост, а може и да е било нещо друго. Опитахме с Куреньов да го намерим, но Куреньов скоро почина. И тогава разбрах, че трябва да променя нещо в живота си. Плюс това моите синове бяха тогава пораснали и избрали своя път в живота. По-големият, Сяргей, завърши военното училище в Полтава и служеше в Лайпциг. Неотдавна му се беше родил син, също Сярьожа. По-малкият, Васил, вече работеше като лекар в Горадня и се увличаше от риболов. Отношенията със синовете ми бяха нормални. Лошо беше само, че при определените житейски обстоятелства не можах да им създам национални условия за възпитание и момчетата израснаха всъщност в космополитично градско обкръжение. Жените им също не бяха беларуски - на единия е рускиня, а на другия украинка. Много жално ми беше да напусна Горадня, който град се превърна в моя родина, но требваше да се преместя в Менск. Живях известно време по хотелите, което обаче не беше много удобно във всяко едно отношение. Тогава Андрей Макайонак (беларуски драматург и сценарист - бел. прев.), с когото някак си станахме добри познати, позвъни в ЦК на Кузмин. Той реагира веднага - извика ме при себе си, разпита ме как съм и що съм. Като чу, че имам нужда от жилище, си спомни, че някога ме агитираше да се преместя в Менск, където имах възможността да се измъкна от гнетящото внимание на областните ръководители. В Менск, мказа ми, ще ти бъде все пак по-лесно да дишаш. Тогава отказах, а сега сам молех. Аляксандр Трифанавич ме заведе на другия етаж - при Аксьонав, който без всякакви приказки свали телефонната слушалка и позвъни някъде. След един ден получих ордер за недостроено наистина жилище на улица "Танкова", където живея и до ден днешен. При грижите с настаняването ми помогна изключително съчувствения Микола Матукоуски с неговия услужлив шофьор Петя. Матукоуски ме отведе при министъра на търговията, за да се снабдя с мебели за новото си жилище (иначе нямаше възможност) и прекара някои мои неща от Горадня. Когато вечерта сглобявах-завинтвах сам мебелите, дойде да се запознаем полковник Сулянов. Още когато учел във Московската академия, прочел моите книги и почувствал известна симпатия към автора. Скоро Анатолий Константинович стана генерал, писател и ме дари с предана и сърдечна дружба.

В Менск донесох нова повест - последното нещо, което написах в трудния и благословен град Горадня. "Да отидеш и да не се върнеш" се появи от разказ на тема за сложността на едно изконно явление - любовта. Особено в преломен или конфликтен период от живота, когато от любовта до омразата има наистина една крачка. Аляксей Карпюк, като прочете повестта, не я одобри, даже ме молеше да не я публикувам и аз не разбрах защо. Стана ми ясно едва много късно... А тогава моите чувства се управляваха от други дела.

През топлия слънчев май на седемдесет и осма година при мене в Менск дойде от Горадня Ирина Суворава, с която дълго преди това работехме във вестника като добри приятели. Познавах Ирина от студентските ѝ години, когато идваше в Горадня на практика от журналистическия факултет на БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.). Скоро след това аз се озовах за втори път в армията, отидох в Далечния Изток, а Ирина, като завърши университета, се омъжи, роди син Сярьожа и почти до пенсията си работеше в "Гродненска правда". Така я намерих втория път, когато се върнах от армията. Ирина оцени сред първите в редакцията моите литературни опити, проявявайки отлични знания и съвършен литературен вкус. След това ми помагаше като машинописка и първи критик на моите произведения. Бях ѝ благодарен за всичко и тази благодарност бавно прерасна в постоянно чувство. Това чувство придоби особен характер, когато попаднах в черния списък на литературно-политическите издателства, когато гарадзенското началство и мнозина от моите колеги писатели и журналисти започнаха да се отнасят към мене неприязнено. Ирина държеше на своето, подкрепяше ме и вярваше в моята щастлива литературна съдба, макар че с всяка изминала година това ставаше все по-сложно. Важен беше и фактът, че само ние двамата в редакцията бяхме безпартийни. Когато останалите заседаваха на своите ритуални партийни събрания, ние ходехме сред природата, която Ирина обичаше с безпокойството на една гражданка.

Наближавайки пенсионната възраст, Ирина не чакаше нищо, не разчиташе на нищо и на вид си оставаше почти някогашната подрастваща девойка, безразлична към жизнените блага - Гаврошка, както сама се наричаше. Това беше истина, както успях да се убедя по-късно - тя дълго си оставаше безкористна, по младежки устремена. Макар че годините, както е известно, не щадят никого. Още повече жените.

(Следва)