Ни плач, ни рев

Плач Еремиев и рев до небесата се надига откъде ли не, когато някой, чул не дочул, разбрал, не разбрал, рече, че ще се маха от учебната програма по литература някоя „патриотична“ творба.

Патриотична сложих не случайно в кавички.

Защото сега от учебната програма съвсем реално (няма чул не дочул, разбрал не разбрал) ще отпадне едно стихотворение с показателното заглавие „Към Родината“.

Да сте чули плач Еремиев?

Или рев до небесата?

Няма как да чуете.

Ето го стихотворението на (не е Вазов, бре, друго име не знаете ли!) Далчев.

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава

и твойте подвизи и твойта бранна сила,

а зарад туй, че съм безсилен да забравя

за ослепелите бойци на Самуила.

Да търсим, който ще, във теб сполука бърза

и почести и власт със страст една и съща,

страданието мен по-силно с теб ме свързва

и нашата любов в една съдба превръща.

Ясно ли е защо не изригва патриотичен вулкан от негодувание срещу свалянето на това стихотворение от учебната програма?

Разбира се, че е ясно – в него няма този урапатриотизъм, който проглушава ушите ни, мил е за сърцето на мнозинството българи и който просветното министерство се е заело с пълни сили да натъпче в българското училище (не че досега го нямаше, ама: „колкото повече – толкова повече“).

Стихотворението на Далчев стои над всички първолашки (вазовски, с друга дума да го кажем) схващания за родината: нито богатствата ѝ, нито бойната нейна слава вълнуват автора, а СТРАДАНИЕТО.

Страданието обаче е абстракция.

А урапатриотите не могат да мислят абстрактно, на тях им дай нещо конкретно: отсечени ръце и крака, избодени очи, да речем.

Това ги вдъхновява.

На Далчев летвата му е много висока.

И затова няма ни плач Еремиев, ни рев до небесата…