Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 88

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87.

88.

За рождения ден на Александр Солженицин му изпратих поздравления и скоро получих писмо с отговор. По това време отношенията между интелигенцията и властите все повече се влошаваха и Александр Исаевич ме успокояваше, че всичко ще бъде добре. Че гледа на бъдещето оптимистично. Това, разбира се, обнадеждаваше.

И наистина, през есента Шведската академия присъди на Солженицин Нобелова награда, с която аз и някои мои приятели от Менск поздравихме лауреата. След това той ми написа писмо, после още няколко. Солженицин не можеше да отиде на Запад, затова беше решено да му връчат наградата в шведското посолство в Москва. Той ми изпрати покана за церемонията по връчването. Но властите явно не можаха да понесат това и предприеха свои дяволски мерки. Най-напред на широк фронт чрез пресата и телевизията започна компрометиране на Солженицин като фронтовак, писател и гражданин, наричаха го предател, полицай, власовец. Преследваха го по местожителство и той известно време живееше във вилите край Москва, в гаража на Ростропович (заради това виолончелистът и диригент Мстислав Ростропович и съпругата му са подложени на гонения, принудени са да емигрират в чужбина, след което са лишени от съветско гражданство - бел. прев.), после се прехвърли в Москва. С неговите приятели и познати също се заеха, искайки от тях да направят изявления срещу "власовеца". Вестниците печатаха писма с подписите на известни интелигенти против Солженицин и Сахаров, обръщения на работнически колективи, които искаха наказание за изменниците.

По това време получих в Горадня картичка от Москва, с която непознат югославянин ме уведомяваше, че иска да дойде в града, за да се срещне с мене по някакъв важен въпрос. Какво пък, аз уважавах югославяните и зачаках. Но тъкмо преди неговото идване ми позвъниха от областния КГБ, където неотдавна ходех да разговаряме, и ми казаха, че е най-добре срещата да се състои в някой хотел. Те ще направят резервацията, ще осигурят всичко. Това изобщо не ми хареса, вече знаех какви гости идват от чужбина. И в деня, когато югославянинът трябваше да пристигне, излязох от къщи, като казах на сина си, ако ме потърсят по телефона, да каже, че ме няма и че няма да ме има. Плюс всичко не бях обещал да се срещам с него. Но къде да отида? Денят беше дъждовен, не ставаше за разходки сред природата. Тогава отидох оттатък Ньоман при Данута, където прекарах времето си до вечерта. Югославянинът си отиде. А на сутринта ми позвъниха от КГБ, упрекнаха ме, че съм ги подвел.

Ловът на определени писатели продължи и аз заминах за Москва. Там известно време се спотайвах в гостоприемното жилище на Гриша Куреньов (Григорий Куреньов, поет фронтовак - бел. прев.). Цековците (служителите на ЦК на Комунстическата партия - бел. прев.) и кагебистите ме търсеха в Горадня и Менск, в Москва не можеха да ме намерят. А някои московчани по това време отиваха в други градове. Бакланов например живя инкогнито една седмица или повече у режисьора Хейфиц. Него също го търсеха много. За да го окалят и използват.

Но колкото и да се криеш, накрая трябва да се върнеш у дома. Върнах се и аз. Не излизах известно време от жилището си, притулвайки се като престъпник.

А след няколко дена позвъниха от Менск, викаха ме да отида в Магильоу. Помислих си, че това няма да е лошо, и заминах за Менск. Оттам ни закараха с автобус в Магильоу. В Магильоу имаше някакви четения и срещи с участието на голяма група беларуски писатели начело с Иван Шамякин. След обяд отидохме в най-голямото магильоуско предприятие - капролактоновия комбинат. Като се поразходихме из цеховете, влязохме в кабинета на директора, където той, както обикновено, започна да разказва за успехите на предприятието. В средата на разказа му се отваря вратата и елегантно облечен мъж пита: "Кой е тук Бикау? Викат го бързо в Менск". Уплаших се - дали не се е случило нещо лошо у дома - и излязох от кабинета. Оказва се, че трябва да отида в обкома на пряката линия. Колата и шофьорът чакат. Предчувствайки нещо не добро, тръгнах към колата.

В празния кабинет на първия (беше почивен ден) нещо дълго не можеха да се справят с телефона, свързваха се с различни абонати. Най-сетне ми дадоха слушалката, в която познах гласа на един тогавашен беларуски цековец. Той вежливо и тихо ме уведоми, че в ЦК на КПСС има писмо на известни дейци на културата, които осъждат решително подривната дейност на Сахаров и Солженицин. От Беларусия го подписал Мележ, необходим е и подписът на Бикау. Казах, че не съм чел писмото, затова не мога да го подпиша. Той каза, че това е моя работа, но е длъжен да ме предупреди за възможните последици. Без да да се сбогувам, поставих слушалката и и излязох от кабинета.

Същата кола ме откара в химкомбината, но писателите вече си бяха отишли оттам. До хотела се добрах пеш. А когато пристигнах, почти всички мои колеги седях пред телевизора и гледаха програма "Время" ("Време", централна новинарска програма на съветската телевизия - бел. прев.). Познатата дикторка тъкмо четеше въпросното писмо от "Правда" (вестник, орган на ЦК на КПСС - бел. прев.), в което група съветски писатели осъждаха Сахаров и Солженицин. С особена интонация прочете имената на подписалите се, сред които и моето име. Колегите ми се оживиха, някои се обърнаха към мене. Иван Чигринау мълчаливо, но изразително ми стисна ръката. Другите се намръщиха лошо. Аз бях объркан и смазан...

Със същото настроение отидох в Менск. Все мислех какво да правя? Един осведомен чиновник от ЦК ми каза, че всичко се е решавало в Москва, а на тях само им наредили да ми предадат, което направили със закъснение. След един ден се върнах в Горадня. Карпюк се ядоса, когато му разказах моята история. Каза, че трябва да се напише. Къде? Повсеместно. Навсякъде. Обадих се по телефона в Москва на Сергей Залигин (писател - бел. прев.), чието име също стоеше под писмото. Сергей Павлович каза, че за съжаление не може да говори за това по телефона и няма да е лошо да отида в Москва. Приготвих се бързо и отидох.

Намерих Залигин у тях, той не се чувстваше по-добре и ми разказа тихо, че всичко това е една голяма провокация, организирана от Шуро и други като него. Викали ги един по един в ЦК и там просто извивали ръцете на всеки, искайки да подпишат. Верните на партийната дисциплина писатели комунисти, макар и без желание, били принудени да сложат подписите си. Залигин, като се позовал на това, че е безпартиен, опитал да се измъкне. Тогава го попитали: с кого е - с тях или с другите? Другите скоро ще се озоват на подсъдимата скамейка, да не се окаже и той редом. Залигин беше дошъл да живее отскоро в Москва, беше получил добро жилище, имаше някакви литературни и издателски планове (после стана главен редактор на "Новый мир"), а ето ти един зверски избор. И подписал. "Но аз не подписах!" - казах. "Ами ти си от провинцията. В провинцията всичко е по-лесно. И по-страшно" - каза Залигин, който само преди месец се беше измъкнал от сибирската провинция.

Дълго говорихме и мислихме тази вечер. Останах да нощувам у Залигин. Решихме да измислим нещо на другия ден. Най-напред трябваше да се извиним на Александр Исаевич. Сутринта започнахме да звъним на познати. Някой ни даде телефона на Ростропович, при когото известно време живя Солженицин. Но телефонът не отговаряше, а по това време нямаше телефонни секретари. Не отговаряше и московският телефон на бъдещата съпруга на Солженицин. Някой от нашите общи познати ни каза, че Александр Исаевич е заминал. По всяка вероятност за чужбина. Тук няма да го намерим. И тогава написах писмо до ЦК, Залиигн ми помагаше. Но през нито един вход на Старая плошчад (където се е намирала администрацията на ЦК на КПСС, днес там е настанена администрацията на президента на Русия - бел. прев.) не ме пуснаха. Наложи се да занеса писмото в пощата и да го изпратя препоръчано. Отговор на писмото не получих никога.

Отидох в списанието, където работеше Лазар. Той пишеше по това време книга за моето творчество и исках да се посъветвам с него. Излязохме на улицата, поговорихме си, като се озъртахме постоянно. Мъдрият Лазар ме утеши: "Не се вълнувай много, не се оправдавай, на никого не обяснявай нищо. Тези, които те познават, ще разберат всичко без думи, а на тези, който не те познават, няма да можеш да обясниш. Нека да си мислят своето".

Въпреки това ми се наложи да обяснявам - тогава и после. Някои слушаха и мълчаха. Някои се възмущаваха. Чувствах се виновен. Но какво можеше да се направи? След това изгониха Александр Солженицин от страната, не се видях с него и не му се извиних. Беше ми много неловко. Проклинах тези, които ми направиха тази мръсотия... (След много години един отговорен служител на ЦК на КПСС ми обясни в момент на откровение, че това било направено заради моето спасение. Иначе щели да бъдат принудени да ме отпратят и мене като Солженицин - бел. авт.)

(Следва)