Строители на съвременна България

Някога в Ихтиман, до сградата на читалището, имаше един паметник.

На кого - не му помня вече името, но когато в града започнаха да демонтират паметниците от комунистическо време, този паметник остана.

Защото човекът, на когото беше паметникът, бил някога – и това не помня какъв е бил, май министър на финансите, та „дал пари“ да се построи читалищната сграда.

Забележете – „дал пари“!

Доколкото зная български език, „дал пари“ се казва единствено тогава, когато човек извади парите от своя джоб, а във всеки друг случай изразът трябва да бъде друг.

Но и до ден днешен, като вървиш из градове, села и паланки, току слушаш, че някой управник дал, друг управник направил, трети управник построил.

Ето – и Винету вика: внукът му щял след време да види „какво е построил дядо му“.

Ние го мислихме за пожарникар, той излезе зидаро-мазач.

И министри, депутати, областни управители, кметове – все зидаро-мазачи, все строители.

А е редното внукът на Винету да каже: „това беше построено по времето на дядо ми“, защото дядо му не е въртял мистрията, внукът на кмета да каже: „това беше направено по време на дядо ми“, защото дядо му не е копал с кирката, внукът на министъра на финансите да каже: „за това бяха заделени пари по времето на дядо ми“, защото – както вече казахме – дядо му никакви пари не е дал.

Така трябва да казваме и ние, ако искаме да казваме истината.

Която, ако не я кажем ние – времето ще я каже.

Защото знаете ли какво стана с онзи паметник до ихтиманското читалище?

Една нощ изчезна мистериозно и никой не го потърси.

Късо е времето в паметта на хората за тези, които „дават“, но не от своя джоб, които „строят“ и „правят“, но с чужди средства и с чужд труд.

Ето, аз даже и не помня вече името на човека от паметника.

А паметниците на Христо и Евлоги Георгиеви стоят, никой няма да ги отнесе никъде и имената им ще се помнят за вечни времена.

Защото те наистина давали пари за народни дела, много пари.

Но свои пари…