Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 84

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83.

84.

Още когато живеех в Горадня, веднъж в града дойде Андрей Макайонак, който беше депутат във Върховния съвет от Гарадзенски окръг, и ние се срещнахме с него. Аз, Карпюк и Данута го заведохме на ресторант, ходихме в хотела му. Тогава той ме запита: "Слушай, защо не напишеш една пиеса? Имаш такъв драматургичен материал - една повест е почти готова пиеса. Напиши. Ако има нещо, и аз ще помогна, ще прочета..." Сред това ме молиха за същото от театъра, режисьорът Раеуски, и аз някак въпреки волята си се натъкмих да пиша пиеса. Разбира се, драма на тема от миналата война. Но аз все пак не съм драматург и не съм любител на театъра, което явно повлия на работата и на резултата от нея. Когато след известно време ме уговориха да прочета моето произведение пред колектива на Купаловския театър (Националния академичен театър "Янка Купала" в Менск - бел. прев.), стана ясно, че шедьовър не се е получил. Но тогава все заради същия Макайонак дойде предложение от московския МХАТ, там поискаха да се запознаят с пиесата. След запознанството завеждащият литературната част ме уведоми, че пиесата трябва малко да се дообработи и ще може да бъде поставена в техния театър. Заех се да дообработвам. Дообработването продължи едва ли не през цялото лято, изписах килограми хартия, която тогава беше необходимо "да се доставя", но мхатомци ме поощряваха - още малко... Намериха даже и режисьор - младия и талантлив Володя Салюк с неговата също така млада и талантлива съпруга актриса. Те идваха в Горадня да поработят с автора и да дообработят пиесата, която получи заглавието "Последен шанс". Накрая всичко беше направено и ме поканиха в театъра, където стана обсъждането.

Обсъждането, оформлението и декорите изобщо не ми харесаха; малко радост предизвикваха, ако се съди по всичко, и у главния режисьор Олег Ефремов. Когато видях, че при оформлението "се обиграва" образа на нелегалните като хора, които излизат "изпод пода" (на руски и беларуски "нелегален" е "подполшчик", буквално: "който се намира под пода" - бел. прев.) на сцената, разбрах, че заради този формализъм реалистичен спектакъл няма да се получи. Така и стана. По време на обсъждането, в което участваха все заслужили и мастити театрални дейци, изказванията бяха за дреболии, а секретарката на партбюрото (партийното ръководство на театъра - бел. прев.), известната Ангелина Степанова, разбира се, беше загрижена за политическото звучене на пиесата, че не дай, Боже, някъде да се получи отклонение от идеята за партийност и народност. Не съм запомнил много добре премиерата, ако не се брои банкета, на който поканеният от мене Виктор Астафев каза сдържано: "Толкова човешка мъка, а заглавието е скапано. Не си подхождат!". Може би можеше да каже и повече, но от уважение към автора си замълча. С Александр Вампилов отидохме заедно вечерта в хотела и разговаряхме. Този сибирски драматург тогава едва възлизаше на московската сцена, беше написал вече пиесата си "Лов на диви патици", която го направи известен, но за съжаление след трагичната му гибел в Байкал. А по това време беше изпълнен с театрални грижи и проекти. Той, между другото, каза, че режисьорите обичат "тъмни" пиеси, които позволяват да се третират както е изгодно и както е изгодно да се поставят. Когато в пиесата всичко е ясно и реално, това не им е интересно, защото това се съотнася с критериите на реалния живот. А те не искат критерии. Това бяха златни думи. Разговаряхме също така за съвременните актьори и помня как му се оплаквах, че съвременните, дори най-талантливи актьори не могат да почувстват психологията на военното време и не могат да избегнат фалша. Той отбеляза с горчивина, че не могат да почувстват и времето, в което живеят. Особено столичните актьори. Затова им е по-лесно да играят класика. След премиерата ме поздравяваха сдържано, поздравяваха режисьора постановчик и главния, но аз си мислех, че повече с театър няма да се занимавам. Не ми харесваше изобщо това изкуство с неговата прекомерна условност (или обратното - натуралност), с неестествените гласове на актрисите, с постановъчните извъртания. Мислех, че когато една пиеса е добра, си струва да я прочета насаме и да си я представя. А театърът с неговите образи и действия е изглежда за тези, които нямат въображение. Спомнях си прочетеното някога у Бунин за театъра и неговата неестественост и фалш, които го "отвращавали". Но на мене ми казаха: трябва още да се има предвид непосредственото въздействие на личността на актьорите и актрисите, тяхното човешко обаяние. Е, щом е за обаянието на актрисите, това е друго нещо, мислех си аз. Но в такъв случай е по-добре балет. Не случайно началниците от всички известни изкуства харесват най-много балета. После на чаша не много дълго, но според мене искрено си поговорихме с Олег Ефремов, който се оплакваше от театралната си съдба. Театърът, както впрочем и цялото съветско изкуство, е задушен от политически гнет, режисьорът се намира в постоянна политическа зависимост и ако има някакви възможности, те са само в областта на формата. Формални по същество възможности. Всичко останало не влиза в неговите компетенции. Понякога се появява силното желание да махнеш на всичко с ръка и... Но какво следва след това "и"? Там, за съжаление, е пустота... Слушам го и си мисля: това е в Москва, в столицата. А какво да правим ние в провинцията, каквато е Беларус с нейния мним национализъм, от който всички се страхуват? И ако у нас все още не сме в задънена улица, това е благодарение на нашия национален елит и преди всичко на шепата беларуски писатели. В изцяло русифицираната и комунизирана страна те все още имат смелостта да се придържат към своя национален език и към някакви остатъци от древната култура.

(Следва)