Снимки

Досега в поредицата: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

1. Айнщайн и Чарлз Чаплин.

2. Майка прегръща сина си, който се е зъвърнал в Южна Корея, след като е бил освободен от трудов лагер в Северна Корея през 1950 година. Днес ако беше - завръщане нямаше да има, другарят Ким Трети държи здраво юздите.

3. Прага посреща руснаците през 1945 година... Ще мине малко време и ще ги посрещне отново - съвсем по друг начин: "с камъти и дървье", както е казал нашият поет...

4. Мартин Лутър Кинг е арестуван, след като е поискал да бъде обслужен в ресторант, предназначен само за бели, 1964 година.

5. Боб Дилън и Сюзи Ротоло, 1963 година. Боб е на 22, а Сюзи на 20 години. На втората снимка - двамата върху обложката на албума на Дилън "The Freewheelin' Bob Dylan".

6. Арни...

7. Индианското семейство Situwuka и Katkwachsnea (който може да го прочете и произнесе на английски, жив и здрав да е, аз – да ме одерат - не мога) с, както се казва по нашенски, национални носии... Снимката е от 1912 година.

8. Ван Гог, 1880 година.

9. Нийл Армстронг приготвя пища в дома си няколко месеца след като е стъпил на Луната.

10. След футболния мач Шотландия - Уелс, 1977 година.

12. Жилетката на Пушкин, с която поетът е бил облечен по време на фаталния дуел. Жилетката - уви! - е обикновена, а не бронирана....

13. Знаменитата някога снимка "Комбат" на Макс Алперт от 1942 година. Всъщност - постановка. Увеличените петлици (до 1943 година съветските офицери не носят пагони) на "комбата" показват отличителни знаци (на втората снимка), характерни за офицер от гранични войски или от - забележете! - НКВД, а не за офицер от действащата армия, за какъвто е представян персонажът. От фотографска гледна точка професионалисти фотографи също имат сериозни възражения за истинността на снимката, но да не задълбаваме.

14. Дамска чанта от Северен Ирак. Дотук нищо особено чудно, но чантата е от... 14 век.

14. Много интересна снимка на американско семейство от 1910 година. Биели са негрите, ама май не чак толкова.

Службомер

Допреди около пет години си мислех: ще дойде и за мене времето, когато хората се оттеглят на заслужена почивка, но няма да бързам да се прибирам у дома - ако имам сили (все още имам, даже в излишък – да чукна на дърво!) и възможност, ще продължа да работя в училище, при децата.

Сега обаче не мисля така.

Обичам си много работата, обичам много дечурлигата, сред които винаги ми е било радостно да се намирам, но надеждите ми, че батакът в образователната система, който ми пречи изключително много, ще се оправи, отдавна са се изпарили.

Какво ти оправяне, той става все по-мочурлив и по-лепкав.

И ето че като войник в казармата – чакам уволнението, чакам го с голямо нетърпение.

И също като някогашен войник си направих службомер.

Нашите войнишки службомери бяха някога ръчна изработка върху хартия, те съдържаха отпред назад броя на дните до свършека на втората казармена година и в края на всеки изминал ден ние зачерквахме поредната цифра: огън - 120 дена до уволнението, огън - 119 дена до уволнението, огън – 118 дена...

Днес обаче времената са електронни и затова имам подобаващ съвременен службомер, който ще отчита отсега нататък времето до края на училищните ми задължения.

СЛУЖБОМЕРCountdown

Ще налепя службомера навсякъде, където мога, за да е все пред очите ми и да ме радва с всяка измината секунда, минута, час…

Огън - служба не остана!

Още за учебниците

Този път няма да става въпрос за съдържание.

А просто за обем, съвсем накратко.

Ето какво трябва да научат учениците в македонското основно училище за двете Балкански войни и за Първата световна война.

А ето какво трябва да научат учениците в българското основно училище.

Някои оптимисти ще попитат с надежда в гласа: а не може ли и у нас да е по-малко и по-простичко, за да се запомни най-важното, това, което трябва човек да знае от обща култура, а не да се учат цели пет страници, които мозъкът ще изтрие още на следващия ден, освобождавайки място за следващата обилна учебникарска порция?

Може, как да не може – ще отговорят песимистите.

Но - ще добавят те - повече информация означава по-дебел учебник.

А по-дебел учебник означава повече пари за издатели и автори.

И именно там е заровено кучето, както казват германците.

А догодина – чува се – щяло да има и учебници (старите), и притурки (нови, коригиращи старите учебници).

Така че – дупе да им е яко на българските ученици и даскали.

А на учебникарската мафия – честито…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 47

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46.

47.

Отидох. Снимаха в района на Теберда, Северен Кавказ. Природата беше в общи линии красива - обрасли с гори планини, буйна рекичка, макар и не такава като в Алпите. Всяка планина очевидно си има сови особености, свой характер. Несъвпадението на пейзажа беше първата отстъпка пред обстоятелствата във вреда на изкуството. Втората беше несъответствието на актьорите, най-напред взаимното им несъответствие. За ролята на Иван поканиха вече познатия на ръководството на "Беларусфилм" Станислав Любшин (Любшин играе главната роля и в "Третата ракета" - бел. прев.), а аз ролята на Джулия - Люба Румянцева. Всеки сам за себе си от двамата актьори може би беше добър, но от тях не се получи хармоничен дует. Плюс това още в началото на снимките се скараха помежду си и до края не успяха да излязат от конфликта. Това, разбира се, оказваше своето негативно влияние върху цялата атмосфера сред колектива. А и скоро започнаха творчески (прераснали в лични) двубои между характерите на режисьора и оператора Толя Заболоцкий. Говореха, че операторът дърпа творческата черга към себе си, а режисьорът се опитва да не отстъпи. Накрая като че ли режисьорът отстъпи и филмът се получи долу-горе. А жалко. Според мене в сюжета бяха заложени определени кинематографични възможности и при определени условия можеше да се създаде красива, поетична любовна трагедия. За съжаление не се получи.

Васил Бикау (с очилата) и Станислав Любшин по време на снимките на "Алпийска балада"

Веднъж, като дойде в редакцията, Валя Чекин каза, че е купил моторна лодка и ме покани да се повозим по Ньоман. Като взех порасналия си син Вася, отидохме по моста на другия бряг на Ньоман, където във водата имаше много моторни лодки, а там, на брега, бяха струпани металически сандъци с речни принадлежности. Валя запали своя "Ветерок" ("Ветрец", марка съветски мотори за лодка - бел. прев.) и ние заплавахме тихо под железопътния мост нагоре по Ньоман. Не бях виждал още неговия бряг откъм водата, плитчините, стръмнините, крайбрежните селища и иглолистните гори, всичко беше за мене ново и привлекателно. Тогава Чекин, освен от моторнаи лодки, се увличаше от риболов и един път ми показа снимка - своята "визитна картичка": той с въдици до преобърната гумена лодка, върху която имаше цяла купчина платики. "Тридесет парчета - каза Валя. - За една сутрин".

Явно това събуди в душата ми една забравена детска страст - някога също ловях с необикновено увлечение бабушки в моето езеро. След известно време си купих и аз мотор (по-мощен "Вихър") и лодка "Казанка" с изпъкнал корпус; Валянцин ми ходатайства да получа място на пристанището за лодки. Двамата с него започнахме да кръстосваме Ньоман, да ловим риба. Веднъж отидохме с приспиване в старото русло, под Мости, но там дребосъци за чорбица налови моя Вася, ние с Валянцин не хванахме нищо. Ако не риболовът, очароваше ни реката и веднъж поканихме приятели от Менск. Дойдоха Матукоуски, Гилевич, Бураукин със своята млада Юля, намерихме недалече на брега уютна полянка и организирахме угощение. С шашлици. Рибата в Ньоман упорито не искаше да се лови, може би и не беше останала там, особено когато по-нагоре по течението построиха азотно-торов завод. Казаха - нищо страшно, отпадъчните води се пречистват. Но един път сутринта на пристанището видяхме много риба, която плуваше нагоре с коремите; на металните лодки им се олющи до половината боята. Бързо изстинах към риболова, като разбрах, че рибата не ме обича.

Тогава често ми се налагаше да пътувам до Москва - по издателски грижи и за различни мероприятия на Съюза на писателите. На едно от тях в Дома на литераторите се запознах с критика и литературоведа Лазар Лазарев, за когото бях чувал по-рано, и тогава стиснах за първи път неговата ръка, осакатена по време на войната. После започнахме да се срещаме от време на време в Москва, той идваше в Менск, ходех у тях, запознах се с неговата мила разумница Ная. Лазар стана бързо мой приятел и проницателен критик, след време написа обстоятелствена книга за за моето творчество. Някъде тогава в Москва, струва ми се, срещнах за първи път в ресторанта на ЦДЛ (Централния дом на литераторите - бел. прев.) Юрий Бондарев, с когото ме запозна Григорий Бакланов. Тогава тези автори на "лейтенантска проза" другаруваха и не можеше даже да си помисли човек, че животът някога ще ги раздели. Но, колкото и да е чудно, става така, че животът повече разделя, отколкото събира.

На поредния президиум на СП (Съюза на писателите - бел. прев.) се разглеждаше извънреден въпрос - изключването от СП на преводача Васил Сьомуха.

Васил Сьомуха беше познат на мнозина в Менск като добър преводач от немски. Завършил някога Московския университет, той превеждаше настойчиво немска проза и поезия, неотдавна беше завършил превода на "Фауст", но нямаше свое жилище, скиташе със семейството си по частни квартири. А между другото по време на войната немците изгорили бащината му къща. Множеството заявления до СП за жилище не давали резултати и Васил написал в отчаянието си писмо до немското посолство в Москва. Помолил да му съдействат за издаването на "Фауст" и да получи жилище. Писмото, разбира се, било заловено от КГБ и върнато в Менск за вземане на мерки.

Преди заседанието на президиума писателите обсъждаха помежду си необикновения случай. Едва ли не на всички им беше жал за добрия човек Сьомуха , който "е постъпил глупаво". Нима може да се моли за помощ врага? Иван Чигринау каза, че не би направил това дори пред смъртна заплаха, защото врагът е винаги враг. Някои обясниха, че като за първи път на Васил трябва да му се прости. Бураукин отбеляза сърдито, че номерът с изключването няма да мине - не са онези времена. Валя Тарас подхвърли лаконично - все същите са. Започна обсъждането. Писателите от партийното бюро едва не плачеха заради обидата, която е нанесъл на партизанската република Васил Сьомуха. Иван Новикау, който работеше като специален кореспондент на "Правда", поиска да бъде наказан най-сурово. (Същият този Новикау, който след година ще каже за автора на тези редове: "Ако имах в ръцете си автомат, целия пълнител в него..." Пилип Пястрак, който никога не беше служил във войската, като чул това, излязъл в коридора и попитал: "Момчета, колко патрона има в пълнителя?" - "Петдесет и два" - казали му запознати. Пястрак вдигнал многозначно пръст нагоре: "Охо!"). В резултат от гласуването Сьомуха беше изключен от Съюза почти единодушно. Не гласува за изключването му само Васил Бикау.

Папата и папчето

Автор: Александр Невзоров

Превод от руски: Павел Николов

Проучих резолюцията за резултатите от срещата на папа Франциск с патриарх Кирил и бях учуден.

Куба е католическо местенце. Мисля, че техните спецслужби са успели да напъхат под расото на Гундяев (светското име на патриарх Кирил – бел. прев.) крокодил. Крокодил, обучен да отхапва особено скъпите за един инок органи. Иначе не може да си обясним как Гундяев сдаде с такава поразителна лекота православието и всичките негови традиции.

Нека погледнем внимателно какво са понаподписали.

В декларацията се анулира изцяло традицията, която е вдъхновявала хиляда години православието – омразата към католицизма. Латинската ерес, както винаги се е наричал у нас католицизмът, според мнението на повечето светци, теолози и учители на православието е мерзост, лъжа и извращение, което безчести земята със своята мръсотия. Тава се е набивало хиляда години в главите, а сега всичко е мир, дружба и преживяне.

Всякакъв Йоан Кронщадски, Паисий Величковски, Амвросий Оптински и много други, които са пропагандирали всякаква неприязън към латинската ерес, сега са обявени завоалирано ако не за идиоти, то за неадеквати.

Следващата точка задължава Гундяев да не подкрепя войната в Украйна: по същността си това е пряка забрана на маскарадните попчета, които обслужват банда терористи, да ги подкрепят и вдъхновяват за въоръжена борба.

Двадесет и пета точка е посветена на униатството. Униатството от гледна точка на православните е демонично изобретение на католиците. Гундяев е решил да го има, щом това се харесва на другаря папа. Мъченици като Афанасий Брестски, надигнал глас срещу унията и приел смъртта заради своето отстъпничество, са предадени.

Какви са мотивите за това, не се знае. Вероятно Гундяев е искал да се щракне с папата на бананов фон. Друг въпрос е обаче защо това беше нужно на папата.

Франциск е весел човек, с хулиганска жилка, има много свободно време и обича много всякаква екзотика. Аз на негово място също не бих отказал, ако ми предложат да видя една космата ряпа. Да се преодолее такава съблазън е много трудно.

Но изобщо декларацията е пълен боклук: Кирил не е упълномощен да разговаря с папата от никакъв Събор, а самият той не олицетворява и не представлява православието, за да може да реши нещо. А за папата това е просто екзотичен тур, от който няма да има никакви последици. Освен вероятно объркване и разкол вътре в Русия.

Та нали сега ще започнат да кипят традиционалистите, които почитат дневниците на Йоан Кронщадски или на Феодосий Печорски. А това не са просто хора, споменати в историята на православието, това са нейните създатели. Като осъзнаят диващината на цялата ситуация, традиционалистите ще предприемат разколнически действия. Така че при цялото ми пренебрежително отношение към православието аз съм просто поразен как Гундяев само за половин час зачеркна собствената си идеология.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 46

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45.

46.

Редакционната работа по това време не ми тежеше много. Обикновено приемах през деня млади поети с техните стихотворения, пишех отговори на техните дописки, преглеждах поезията, която получавахме във вестника. Един път в месеца или в тримесечието вестникът печаташе литературна страница, за която трябваше да се подберат дузина стихотворения и един-два разказа. Обикновено това не беше трудно и не създаваше главоболия. В Горадня пишеха много млади автори. Със свой собствен глас навлязоха в литературата студентката Данута Бичел и нейните приятели Ул. Шурпа и Ул. Васко. В детския дом израстваше напористата ученичка Волга Ипатава, за която с Карпюк имахме големи надежди. Понякога в редакцията идваше разсъдителният менски аспирант Сяргей Габрусевич, чиито стихотворения започнаха да се появяват в републиканския печат. В Навагрудак започна да пише стихове местният кореспондент на вестника Валянцин Блакит. Веднъж донесе нелоша подборка на руски език преподавателят в музикалното училище Валянцин Чекин, с което започна нашето дълго приятелство. Наистина, случваше се да ми досаждат и някои много активни стихоплетци, особено запасняци, бивши военни. Единият от тях - подполковник Е., донасяше всеки понеделник по две-три стихотворения, написани през почивните дни и посветени на определени събития през текущата седмица. Той не закъсняваше, което беше добре, но вестникът не можеше да реализира цялата му поетична продукция, която плюс това нямаше много висока стойност. Понякога не знаех какво да му отговоря, всичките ми аргументи бяха отдавна изчерпани. Така че един път казах: "Защо трябва да печатате хубавите си стихове в нашия провинциален вестник? Изпратете ги някъде в Москва". - "А какво мислите, ще ги приемат ли?" - "Сигурно!" - "И за "Правда" ли ще станат?" Той взе стиховете и се изнесе набързо, а аз за първи път въздъхнах с облекчение - оттам ще му дадат добър отговор! И какво беше моето учудване, когато много скоро Е. ми донесе "Правда" със свои стихове на първата страница. Видът му беше триумфиращ и ми благодареше много за съвета. Наистина, повече негови стихотворения в "Правда" не се появиха. За голямо мое съжаление. И тогава се случи нещо, което още един път заплашваше да преиначи моята съдба и наистина ме обезпокои много.

Отново, както и преди, ме извикаха във военкомата и ми дадоха да попълня огромна, на няколко страници анкета. Плюс това в шест екземпляра. Защо - не ми казаха, но веднага разбрах от слухове, че се готвят да призоват отново офицерите запасняци, за да ги преквалифицират за нуждите на ракетната артилерия. Заради моите атестирани математически способности, удостоверени в личното ми дело, бях попаднал в техния списък. Това изобщо не ми харесваше, но какво можех да направя? Един наш журналист се познаваше с офицера от военкомата, подполковник и изобщо малък човек, когото поканихме един път на ресторант да го почерпим. Любител да пийне добре още от времето на изминалата война, той се отнесе със съчувствие към нашия проблем и попита нямам ли някой близък в чужбина. В чужбина, за съжаление, нямах никого. Тогава той ме попита не е ли изчезнал безследно някой от роднините ми по време на войната. Такива, разбира се, се намериха, спомних си за братовчед ми Микола и в съответната графа на анкетата написах, че Микола живее в Западна Германия. Това беше достатъчно, откачиха се от мене. (Да ме прости моят нещастен братовчед, който на деветнадесет години даде живота си по време на войната. Той, мъртвият, направи услуга на мене, живия.)

Като остави настрани основната си работа - превода на големия роман на Мележ, Гарбачоу преведе доста бързо "Баладата" на руски език и тя беше напечатана веднага в няколко броя на списание "Огоньок". Илюстрациите към нея направи знаменитият график Пинкисевич, те бяха забележителни по своето великолепие илюстрации към литературна творба, а не съмнителни плодове на самоизразяването на художника, както се прави навсякъде сега. И, разбира се, напомни за себе си Беларуската киностудия - казаха, че могат да заснемат много добър, романтично-патриотичен филм с международно звучене. Не намерих аргументи да се противопоставя. Може би по-раншните мъки с "Третата ракета" бяха започнали да се забравят, мислех си, че сега ще бъде по-различно. Може би и в киното, както и в литературата, всяко следващо произведение не прилича на предишното и има своя собствена съдба.

Вече знаех как се пишат сценарии, надрасках нещо доста набързо. Да заснеме филма се зае опитният режисьор Барис Сцяпанау. Някога Алес Адамович каза, че всички съветски режисьори са еднакви и се различават помежду си само по това как се отнасят към сценария. Едни го преработват безкрайно сами или карат автора да прави това, че даже и помощници наемат. Други, като получат сценария, го хвърлят в кошчето за боклук и снимат така, както си искат. Кои от тях са по-добри, не се знае, но резултатът е винаги един и същ.

Моят предишен режисьор Ричард Викторов явно се отнасяше към първата режисьорска група, той изстискваше от мене и от останалите, които имаха отношение към филма, всички сокове, стремейки се към съвършенството. Другият, Сцяпанау, веднага щом получи утвърдения сценарий, изчезна някъде. И една когато групата излезе да снима навън, покани автора да отиде, преди всичко за да си почине сред природата.

Вместо VW Käfer - Kübelwagen

Превод от руски: Павел Николов (заглавието е на преводача)

Предисторията на автомобила Фолксваген Бръмбар не е толкова широко известна. Хитлер искал да си спечели популярност за сметка на недостижимата мечта на обикновения немец да има свой автомобил. Той обещал, че всеки немец ще може да си купи „народен автомобил“ – евтина, но издръжлива и надеждна лека кола немско производство. По-добра реклама за нацистите не можела да се измисли. Фюрерът формулирал и основните изисквания: вместимост 5 души, разход на гориво до 8 литра и максимална скорост до 100 км/ч. И най-главното цената: не повече от 1000 марки.

Разработената програма предвиждала всяка седмица всеки работник да отделя в специална сметка по 5 марки. И след 3 години и 8 месеца той ще събере 900 марки, с които ще може да си купи автомобил, наречен KdF-38 („Kraft durch Freude“ – „Сила чрез радост“).

За да се създаде завод за производството на „народния автомобил“, е организирано събиране на средства от обикновените хора. В крайна сметка 336 668 немци предават в Берлинската банка около 110 милиона райхсмарки. Но никой от немците, отделили от своите пари, така и не получил лека кола. Целият проект се оказал финансово несъстоятелен – това изглежда е било ясно от самото начало. А заводът бил преориентиран за производство на военни джипове Kübelwagen.

След войната немците дълго време съдят компанията Volkswagen, но успяват да получат само отстъпка до 600 марки за закупуването на новия автомобил VW (първите „бръмбари“ – 55 на брой - са произведени през декември 1945 година, веднага след войната – бел прев.).