В ЛЕГЛОТО С ЛЮБИМИЯ КИНОАКТЬОР

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Виждали сме тук не веднъж как производството на всякакви неща свири твърде умело върху човешките емоции, притеснения, въжделения и комплекси, подчинявайки ги на пазара.

Последното, ако помните, беше един крем за уголемяване на цици.

А през 1939 в Англия станали модерни едни особени възглавници.

На тези възглавници с техниката на фотопечата се полагали образите на популярни киноактьори.

За киноактриси няма сведения, сигурно не са се харчели и индустрията се е насочила към женската публика.

И с такава възглавница сънищата трябва да са били много по-различни и по-романтични от баналното всекидневие…

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 479

Данаил Хр. Попов до Любен Каравелов

Господин Каравелов!

Притворените писма днес приех, парите още не съм приел. Като ги приема от човека с идващата поща, щи ви ги изпратя. От всичко, което ми пише и на мен В. Л., виждам едни неразбории, на които би трябвало да се даде един край. Аз научавам от повече лица, че В. Л. съвсем своеволства, без да се допитва до никого за нищо. Ние знаем, че каквото и да трябва да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко, а това той никак не смятал за нищо. А пък от друга страна, гледам, че се оплаква, че не го слушали. Че как ще слушат само него, когато това и Уставът не го гласи. Защо ли не приема той да се споразумява с другите около него членове, а върши всичко по свое мнение? За Д. Общи всички ми казват, че е заслужил и че зслужава, където и да отиде. А той пак стои и го укорява. Така също и с А. Хр. Попов, т.е. с брат ми, защото той искал да му докаже за някои неправилности, които последвали от страна на В. Л., а той обърнал другояче работата. Всичко това е, че той иска само неговият глас да се чува и неговите мнения - криви-прави, да се одобряват. Това мисля, че не е така, както той го иска. Затова не трябва никак да му давате повод за такива своеволия, защото тези негови своеволия ще пренесат големи разстройства на много места, които после никой не ще бъде в състояние да поправи. Затова както аз тук, така и вие му пишете и му направете забележка да се остави от тези безредици, докато е още рано. Брат ми А. Хр. Попов занапред няма да взима ни най-малко участие в народните работи само и само да се угасят тези недоразумения. Като прегледате писмата му, изпратете отговора му до мене отворен, че и аз ще му пиша.

И в Ловеч един от най-добрите работници, Д. Пъшков, все заради тези негови своеволия се е отказал вече от работата, а пък то така не се вършат тези работи. Ние вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив, според своеволията си отпъждаме и най-добрите.

В поздрав Д. Хр. Попов

3 октомври 1872 г. (печат)

Н.Б.II.А., п. 102. № 43

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД \ СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ :

СПОМЕНИ ЗА ИСУС \ СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС

СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС

Може би най-популярното неканонично евангелие в продължение на векове бил един текст, за който нашите съвременници даже не подозират. Учените го нарекли „Протоевангелие от Яков“, защото описва събития преди раждането на Исус, основно отнасящи се до Дева Мария. Книгата разказва за нейното чудновато раждане от жена на име Анна, която дълго била безплодна, и за нейното възпитание – преимуществено в еврейския Храм, където се намирала под грижите на свещениците и всекидневно получавала храна от небесните ангели. Съобщава се, че тя била сгодена за богат дърводелец на име Йосиф, човек с много години по-възрастен от нея. И уж едно от неговите деца от първия му брак, Яков, написал този разказ. Макар че в действителност по времето на написването на книгата (II век?) Яков отдавна би трябвало да лежи в гроба.

През Средновековието този текст оказал колосално влияние върху християнското изкуство, литературата и преданията. Забелязали ли сте, че на средновековните картини Йосиф е винаги възрастен, а Мария млада? Това е взето от „Протоевангелието от Яков“. А може би сте чували католическата идея, че Новият завет нарича „братя“ на Исус не родните му братя, а братовчедите му или пък синовете на Йосиф от първия му брак? Втората гледна точка е също от „Протоевангелието от Яков“. Или помните легендата за това, че когато Йосиф и бременната Мария тръгнали за Витлеем, Мария яздела магаре? Отново е от „Протоевангелието от Яков“. В много отношения въпросното евангелие влияело цели векове върху това как християните помнят обстоятелствата около раждането на Исус, при това даже по-силно отколкото влияел Новият завет.

Много от тези истории са наистина интересни. Съвременният читател ще бъде вероятно увлечен от легендата за раждането на Христос. Когато Йосиф и Мария приближават Витлеем, Мария започва да чувства родилни болки. Йосиф търси набързо тихо място и намира една пещера. Като оставя там Мария, той тръгва да търси жена, която да помага при раждането. И ето че става чудо. Той върви, а наоколо всичко застива като в стоп кадър. Птиците замират в полета си; работниците в полето, които се хранят, също застиват, кой с ръка около съдината, кой с ръка към устата си; пастирът е прострял ръка с тоягата, за да подгони овцете, но така и не я отпуска. А след това светът възобновява своя ход, спрял само за миг, за да почете Божия син, който появи всеки трябва да стане човек.

Йосиф намира една еврейка и я завежда в пещерата. Но пещерата е обгърната от сияещ облак. Когато облакът изчезва, се вижда ослепителна светлина, сияеща отвътре. След това светлината помръква. Пред взора на Йосиф и жената се явява младенец, който намира гръдта на майка си. Жената, която трябвало да помага при раждането, поразена от чудото, отива да каже на друга жена със същия занаят на име Саломея, че девата е родила син. Но Саломея се съмнява и отговаря, че няма да повярва, докато не протегне пръст и не провери девствеността на Мария. Така да бъде! Двете отиват в пещерата и първата жена казва на Мария: „Бъди смела!“ Саломея прави своя преглед и се уверява. Мария не само е заченала девствена, но освен това е родила девствена: ципата не е покътната. Но понеже Саломея се усъмнила в Божията сила, ръката ѝ гори като в огън. Тя моли Всевишния за милост и получава повеля за вземе младенеца на ръце, за да се изцели. Тя прави това и слави Бога… Така имаме доста своеобразен, но незабравим – и незабравен – разказ за чудесата при човешкото въплъщение на Христос, Божия син.

Както можете да си представите, в продължение на векове християните си разказвали истории за чудесата в детството на Исус. Някои от най-любопитните легенди, са събрани в така нареченото „Евангелие от Псевдоматей“, написано в зората на Средновековието. Подобно на своя предшественик и източник, „Протоевангелието от Яков“, то се радва на колосална популярност. Един от неговите най-знаменити сюжети е свързан с бягството на светото семейство в Египет от гнева на цар Ирод. Новият завет разказва за това съвсем накратко (Матей, 2:13–15). По-късният текст, написан уж също от Матей, е допълнен с някои подробности.

В тази версия на разказа Исус няма още две години. И се отправя на път не само със своите родители: с тях има и слуги, и необичайни животни. В един момент те се спират да отдъхнат и от една пещера излизат много дракони, за ужас и страх на родителите на Исус. Но за Исус те не са страшни. Той застава пред тях и те му се покланят (за да се изпълнят думите от писанието: „Хвалете Господа вие, съществуващи на земята дракони“). Исус моли родителите си да не се страхуват и да не гледат на него само като на младенец. Той казва: „Аз винаги съм бил зрял мъж и сега съм такъв; и трябва да укротя всеки див звяр“. Скоро семейството е съпроводено от цяла група зверове: лъвове и леопарди, волове и магарета, а също така товарни животни.

След три дена път Мария се уморила от силното слънце. Пътниците спират да починат и тя се настанява под сянката на една палма. Вдига очи нагоре и вижда, че дървото е осеяно със сочни плодове. Но до тях, уви, не може да се стигне. Йосиф е изумен, че Мария мисли за храна, когато има по-зла беда: нямат вода и не се знае откъде ще вземат. Тогава младенецът Исус, седящ спокойно в ръцете на майка си, решава и двата проблема. Той казва на палмата: „Наклони се, о дърво, и нахрани майка ми със своите плодове“. Палмата изпълнява нареждането. Всички ядат от плодовете и се насищат. Тогава Исус заповядва на палмата да отвори извора, скрит в нейните корени. И между корените бликва извор със свежа, прозрачна, студена и сладка вода.

На другия ден Исус, желаейки да награди палмата за послушанието, ѝ казва, че един от нейните клони ще бъде занесен и поставен в рая. Появява се Господен ангел, отрязва едни клон и отлита с него в небесата. Исус казва, че отсега нататък палмата, която е утолила глада на семейството му, ще храни в рая праведниците. Така, според тези „спомени“, Исус още в младенческите си години е бил велик чудотворец и Божи син.

Ранните години на Исус описва и евангелието „Детство“ („Сказание на Тома за детството на Христос“). В древността то не било толкова популярно, колкото „Протоевангелието от Яков“, но днес в него се заглеждат мнозина, особено любителите на апокрифи за живота на Исус. То описва събития, които станали уж с Исус, когато бил между пет и дванадесет години. Авторът се опира на въпроса, който и сега си задават някои хора, даже и да не са чували за ранните християнски апокрифи: ако Исус е вършел удивителни чудеса по време на своята проповед, какво е правел по-рано? По-специално, какъв е бил като дете?

Разказът е призван да удовлетвори това любопитство. Мненията на съвременните учени се разминават относно целите на автора: може би е искал да покаже, че Исус е притежавал свръхестествени способности, но палавостта му пречела да ги контролира. А може би е имал предвид, че чудесата от детството са първообраз на чудесата по време на проповедта. Или и едното, и другото. Както и да е, трябва да се признае, че сюжетът е доста увлекателен.

Отначало Исус е на пет години. Той играе до един ручей и решава да събере малко мътна вода в една локвичка. И заповядва на водата да стане чиста, което се случва веднага след думите му. После прави от глина дванадесет врабчета. Някакъв еврейски минувач вижда тази сцена и се възмущава: събота е и Исус нарушава закона на Мойсей, който забранява да се работи в този ден. Минувачът бърза да се оплаче на Йосиф. Йосиф отива при ручея и вижда Исус с глинените врабчета. Той също е недоволен и го мъмри. Исус поглежда баща си, след това врабчетата, после плясва с ръце и извиква на глинените птици: „Летете!“ Врабчетата оживяват и отлитат чуруликайки.

Отличен разказ! Исус не само е показан като Владетел на съботата и Владетел на живота: той освен това унищожава всичките следи от своята лоша постъпка. Врабчета ли? Какви врабчета?

Но следващият разказ показва защо не всички читатели са във възторг от малкия Исус. Едно момче, син на еврейски книжник, играе с Исус при ручея. То взема върбово клонче и разплисква водата, която е събрал и очистил Исус. Исус е възмутен. Той се обръща към момчето и му казва, че ще изсъхне като дърво и няма да има нито корени, нито плодове. Момчето изсъхва веднага. Идват неговите родители и го отнасят, оплаквайки юношеството му.

С всеки епизод репутацията на Исус не става по-добра. В следващата сцена той върви по селото и случайно го блъска бягащо покрай него момче. Раздразнен, Исус казва: „По-нататък няма да отидеш.“ Момчето пада мъртво.

Йосиф решава да образова Исус. Може би това ще му бъде от полза? И три пъти се опитва да му намери учител. Но всеки път не се получава нищо. Първия учител Исус унижава с дълга и мъглява лекция за смисъла на първата буква в гръцката азбука, лекция, която никой не може да разбере. Какво ти учене! Но на следващия педагог не му провървява повече. Като вижда, че Исус отказва да чете с него азбуката, той плясва момчето зад врата. Голяма грешка! Исус веднага го проклева и той пада безчувствен. А по-нататък в същия дух.

Но след това Исус започва да използва своите способности за добро. Той играе с децата на един покрив. Едно от тях, момче на име Зенон, стъпва случайно накриво, пада и умира. Другите деца се разбягват уплашени. Исус отива на края на покрива и гледа надолу. В този момент идват родителите на Зенон и намират сина си мъртъв. Като поглеждат нагоре, те виждат Исус и решават, че отново се е заел със своите номера. Даже го обвиняват, че е убил сина им. Но този път Исус няма вина! Той скача от покрива, приземява се до тялото и нарежда на Зенон да възкръсне и да каже той ли го е убил. Зенон оживява и обявява: „Не, Господи, ти не ме хвърли от покрива, а ме възкреси!“

Исус използва и по-нататък своите способности за добро: възкресява убитите от него и изцелява пострадалите от него. Нещо повече, чудодейните му навици се оказват много полезни у дома и в дърводелската работилница. Книгата завършва с това, че той, дванадесетгодишен, грабва ума на еврейските учители, познавачи на Закона, в ерусалимския Храм. Тази история е взета от новозаветното „Евангелие от Лука“.

В наши дни хората не помнят такъв Исус. А и изобщо не помнят нищо за живота му до кръщенето. Но в миналото нещата били други. Макар че тези повествования са легендарни и отразената в тях „памет“ е грешна: Исус не е убивал своите другари по игри и не е събарял в несвяст своите учители. Но паметта за неговото детство изглеждала именно така…

(Следва)

ВЪЗНИКВАНЕТО НА ИМПРЕСИОНИЗМА: КАК СЕ РАЖДАЛО ВПЕЧАТЛЕНИЕТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Импресионистите се отказали от Салона и направили отделна изложба през 1874 година. Техният стил, предизвикващ бурна реакция, се формирал постепенно.

ХУДОЖНИЦИТЕ ИМПРЕСИОНИСТИ: В КАКВО СЕ СЪСТОЯЛА ОСОБЕНОСТТА НА СТИЛА ИМ?

Целта на художника импресионист не била да изобразява действителността, върху своята картина той придавал впечатлението си от това, което вижда, атмосферата на случващото се в определен момент. Той винаги обръщал внимание на играта на светлината и на движението на въздуха, отказвал се от черния и белия цвят, защото те в реалността никога не се срещат в чист вид. За импресионистите било важно да рисуват своите платна на открито, на чист въздух. Те използвали къси отделни щрихи, което придавали на картините им вибрация и движение.

Названието на направлението се появявило благодарение на опита на журналиста Луи Лероа да се отнесе с ирония към стила на импресионистите в свой фейлетон във вестник „Le Charivari“. Поводът да употреби думата станала картината на Клод Моне „Впечатление, изгряващо слънце“ (фр. „Impression, soleil levant“). Постепенно пренебрежението на Лероа било забравено и думата „импресионизъм“ се превърнала в термин, придаващ точно същността на творчеството на неговите представители.

Клод Моне. „Впечатление, изгряващо слънце“, 1872 г.

ЧЕРТИ НА ИМПРЕСИОНИЗМА: ОТ ВЕЛАСКЕС ДО ДЬОЛАКРОА И КОРО

Посетителите на изложбата през 1874 година възприели стила на импресионистите като революция, но в действителност възникването му не било внезапно. Черти на това направление се срещат още у Ел Греко и Диего Веласкес през XVI - XVII век: те се опитвали да придадат светлината в определен момент и да изобразят движение с помощта на интервали между щрихите. Въпреки това обичали да използват явен черен цвят. В същото време с Веласкес творял и Петер Паул Рубенс, който придавал прецизно светлината и сянката. На картините му няма чисто черен цвят.

Но много по-силно на импресионистите повлияли художниците от XIX век. Тук трябва да споменем за приноса на представителите на барбизонската школа, особено на Шарл-Франсоа Добини и на близките към нея художници: Камий Коро, Гюстав Курбе и Йожен Буден. Черти на импресионизъм се появяват в картините им някъде към средата на века. Барбизонската школа е наречена така на името на селото Барбизон в гората Фонтенбло, където живеели няколко нейни представители. В околностите на селото работели много художници (не само от тази школа), създавайки своите пейзажи на открито.

Барбизонецът Добини е известен с лиричните си равнинни пейзажи. Той обичал да изобразява водата и небето, важно било за него да работи на открито и даже си направил плаващо ателие, в което рисувал, движейки се нагоре по течението на река Уаз. Добини работел усърдно със светлината и постигнал големи успехи при възпроизвеждането на променливия въздух, улавял и най-малките светлинни нюанси.

Особено внимание на светлината обръщал и Коро. Той се опитвал да я предаде колкото се може по-естествено, пренасяйки върху платното атмосферата на случващото се така, че да не изгуби материалността на обектите. Коро повтарял понякога един етюд няколко пъти, за да могат светлината и оттенъците да се получат най-естествени. За него имала голямо значение близостта на човека до природата. В картините му има много сиви тонове, които получавал не от черен и бял цвят (той не ги използвал), а с помощта на смесването на много ярки цветове. Коро става любим живописец на Алфред Сисле.

Камий Коро. „Спомени за Мортефонтен“, 1864 г.

Гюстав Курбе, майстор на пейзажа, извървял пътя от романтизма към реализма. Той никога не работел на открито, но умеел да изобразява откритото пространство с помощта на цветни петна, а също така с контраста между ярки цветове и затъмнени фрагменти. Курбе преподавал и говорел на своите ученици, че трябва да изобразяват това, което виждат и чувстват, а това е главната идея на импресионизма. Най-силно влияние оказал върху Едуар Мане.

Йожен Буден, за разлика от Курбе, не си представял творчеството без работа на открито. Небето и морето били любимите му сюжети. На картините си успявал да предаде удивително точно реалните съотношения на цветовете. Освен с маслени бои върху платно Буден често рисувал пастели и акварели. Той дружал с импресионистите и участвал в първата им изложба през 1874 година. Именно той вдъхновил Клод Моне да работи на открито.

Нещо повече, по време на Френско-пруската война през 1870-1871 година Моне, Сисле и Писаро се намирали в Англия, където проучвали творчеството на Констебъл, Търнър и Кром. След това импресионистите си спомнят, че тези велики английски пейзажисти са повлияли силно на стила им.

Йожен Дьолакроа създал своите първи акварели с импресионистки черти още през 30-те години. Затова, ако се следва строгата хронология, за него би трябвало да се говори преди споменаването на барбизонската школа. Но много изследователи смятат Делакроа за най-близък до импресионистите от всички предшественици на това течение и затова описваме неговото творчество последно. Наистина, още по време на работата си с акварели през 30-те години художникът разбира разликата между естествения цвят на предметите и цветовете, които им придава светлината. Той, може да се каже, предвидил картината на Моне „Впечатление, изгряващо слънце“ (1872 г.), създавайки своята картина „Море в Диеп“. Журналистът Жул Лафор сравнява щрихите на Дьолакроа и Моне, отбелязвайки, че двамата художници придават движението в своите картини с вибриращи щрихи.

Йожен Дьолакроа. „Море в Диеп“, 1852 г.

МАНЕ, РЕНОАР И ДРУГИТЕ

Сред импресионистите главна роля за формирането на стила изиграл човекът, който винаги наричал себе си „независим“ художник и името му е Едуар Мане. Неговите картини „Закуска на тревата“ и „Олимпия“ шокирали публиката още през 1863 година в Салона на отхвърляните, където били изложени картини, неприети в официалния Салон. Тези две произведения на Мане могат да се нарекат програмни. Той, като всички импресионисти, имал класическо образование и изучавал академична живопис, но в споменатите картини отстъпил от нейните стандарти и именно това шокирало зрителите. Наричали Мане безумец, например заради това, че в картината си „Закуска на тревата“ изобразил гола дама сред официално облечени мъже. Възмутените зрители повреждали няколко пъти „Олимпия“. Двете картини разбрали като че ли само Емил Зола и Шарл Бодлер. Другата поразителна картина на Мане, по-ранната „Музика в Тюйлери“, също била подложена на жестока критика. Публиката не разбрала тънката градация на цветовете, наричайки я „цветна бърканица“, докато именно тя заедно с обобщението на формите създавала взаимната връзка на изобразените хора и предмети със средата, в която се намират, и това служело прекрасно за предаване на атмосферата на уловения от Мане момент. Той рисувал това, което виждал, работейки на открито, придавайки огромно значение на естественото осветление, изразявайки своето впечатление от видяното върху платното, така Мане може да се нарече водач на течението на импресионистите, макар че той не искал да се свързва с тяхната група.

Едуар Мане. „Музика в Тюйлери“, 1861 г.

Пиер Огюст Реноар достигнал необичайно майсторство в областта на портрета. Той отразявал прекрасно настроението на модела, особено при картини, изобразяващи жени и деца. Художникът се грижел повече от всички останали импресионисти за техниката на своята работа. Той рисувал ту с дребни, плътни щрихи, ту с дълги, полупрозрачни, нанесени с интервали. Често тези похвати присъствали на една картина. Картините му се запомнят със своята жизнерадост. Реноар обичал много да работи на открито и творял до последния ден от живота си, въпреки сковалия го ревматизъм, поразил и китките на ръцете му.

Златни времена на импресионизма в творчеството на Клод Моне станали 70-те години. Именно той постигнал най-голям успех в предаването на променливото естествено осветление. Този майстор работел практически само на открито, създавайки пейзажи, и с течение на времето все по-рядко изобразявал сред тях хора. Моне е сред първите, които започват да рисуват серии от картини, показващи едно и също място, но в различно време на денонощието или на годината, след смяната на сезоните. Така се появили циклите с изображенията на Руанската катедрала, гара Сен Лазар в Париж и мостовете на Лондон. Подобни серии помогнали на Моне да се научи да придава свежи, ярки, естествени багри и най-тънки нюанси на светлината.

Сред импресионистите пейзажисти си струва да отделим Алфред Сисле с неговия цялостен и тънък лиризъм на творчеството. Той обичал да изобразява хармонията в природата, придавал много голямо значение в картините си на небето, разработвайки задълбочено неговите оттенъци и светлини: небесата не били никога за майстора само фон и даже можели да служат за основен изразител на настроението в цялата картина. Работейки постоянно на открито, художникът се научил да пренася на платното цялата дълбочина на откритото пространство с неговия струящ въздух. С развитието на стила на Сисле спокойствието на неговите пейзажи започнало да се сменя с енергичност, а цветовете ставали по-контрастни.

Алфред Сисле. „Мост в Вилньов ла Гарен“, 1872 г.

За съжаление разцветът на импресионизма не бил дълъг: като заявило гръмко за себе си през 70-те години, в началото на 90-те течението напуснало сцената, отстъпвайки място на постимпресионизма, чиито представители били заети с търсене на нови изобразителни похвати в изкуството.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ИКОНОМИКА / ЛОРЪНС КЛАЙН

Лорънс Клайн (Lawrence Klein)

14 септември 1920 г. - 20 октомври 2013 г.

Нобелова награда за икономика

(За създаването на иконометрични модели и за прилагането им в анализа на икономическите колебания и политики.).

Американският икономист Лорънс Робърт Клайн е роден в Омаха (щато Небраска). Той е второто от трите деца на Бланш (Монхайт) Клайн и Лео Байрън Клайн; баща му е служител във фирма за хранителни стоки на едро. След обучението си в средно училище в град Омаха Клайн учи математика в градския колеж на Лос Анджелис. Своето математи-ческо, както и икономическо образование завършва в Калифорнийския университет в Бъркли, където през 1942 г. получава степента бакалавър с отличие. „Макар че тогава не осъзнавах това – спомня си той по-късно, - жизненият опит, придобит при израстването ми по време на Великата депресия, оказа дълбоко влияние върху моята интелектуална и професионална дей-ност“.

Следването на аспирантура в Масачузетския технологичен институт (МТИ) определя посоката на бъдещата му дейност. Работейки под ръководството на Пол Самюелсън, Клайн прилага революционната теория на британ-ския икономист Джон Мейнард Кейнс в системата на математическите уравнения. В соята „Обща теория на заетостта, лихва-та и парите“ („The General Theory of Employment, Interest, and Money“), публикувана през 1936 г., Кейнс твърди, че общото ефективно търсене в икономиката – общата сума на потребителските разходи, капиталовите инвестиции и държавните раз-ходи – определя нивото на националния доход и заетостта. Според Кейнс, ако общото търсене пада под възможностите на стопанството да произвежда, се появява безработица и настъпва депресия.

Опирайки се на идеите на Кейнс, Клайн създава група уравнения, способни да пресметнат бъде-щия обем на стопанското производство въз основа на историческия опит за създаващите се отношения между икономически променливи като данъчно облагане, фонд работна заплата, равнище на инвестициите и национален доход, достъпен за из-ползване. Привеждането на теорията на Кейнс към система от количествени показатели позволява на Клайн да навлезе в света на иконометрията – отрасъл от икономиката, в който икономическите теории се трансформират в математически модели, с помощта на които предсказанията могат да бъдат тествани статистически. През 1944 г., когато получава в МТИ първата си докторска степен по философия, Клайн публикува в списание „Иконометрия“ серия от уравнения, предназначени за анализ на инвестиционните функции. Докторската му дисертация по икономика „Кейнсианската революция“ („The Keynesian Revolution“), публикувана през 1949 г., получава международно признание.

След това Клайн става научен сътрудник по проблемите на иконометрията в комисията „Ко-улс“ за икономически изследвания към Чикагския университет. Там той влиза в колектив от на такива известни икономис-ти като Теодор Андерсън, Херман Рубин, Кенет Ароу, Тялинг Ч. Купманс, Дон Патинкин и Хърбърт Саймън. За разлика от сво-ите колеги, които до голяма степен се занимават с теория, Клайн се стреми към практическо използване на иконометрични-те модели. Директорът на комисията Джейкъб Маршак му поставя задача да провери по-раншните иконометрични модели на Ян Тинберген. При построяването на модела на американската икономика Клайн се отдалечава напълно от методите на Тин-берген. Опирайки се на тази икономическа теория и използвайки друг статистически инструментариум, той се стреми да разработи средства, позволяващи да се предскажат колебанията на деловата активност и да се оцени ефективността на ме-роприятията от икономическата политика.

Създаденият от Клайн през 1946 г. модел в комисията „Коул“ опровергава широко разпростране-ното убеждение, че след Втората световна война американската икономика ще изпадне непременно в депресия, както става след Първата световна война. Клайн предсказва вярно, че икономиката ще се развива под въздействието на неудовлетвори-телното търсене на потребителски стоки за сметка на покупателната способност на хората, демобилизирали се от армията. Подобни предположения за възможна депресия след Корейската война са опровергани от един по-късен модел на Клайн, кой-то предсказва само малка рецесия. „Макар че Клайн не е първият, който изгражда модели – отбелязва по-късно Джералд Адаме от Пенсилванския университет, - той е първият, който ги превърна в полезни инструменти“.

През 1947 г. Клайн отива в Отава, където изгражда първия модел за канадската икономика. След това работи една академична година в Норвегия заедно с икономисти като Рагнар Фриш и Тюгве Ховелмо.

Като се връща през 1948 г. в Съединените щати, Клайн приема предложението на Артър Бърнс да постъпи на работа в Националното бюро за икономически изследвания, където се занимава с проучвания на влиянието на материалните ценности, особено на ликвидните активи, върху поведението в областта на спестяванията. На следващата го-дина заради получените надеждни данни, съдържащи се в отчетите за финансовото положение на потребителите, Клайн ста-ва научен сътрудник в Центъра за научни обзори на Мичиганския университет.

Там той отново се заема със създаването на макроикономически модели и заедно с аспиранта Артър Голдбърг завършва създаването на модел на американската икономика, известен като „модел на Клайн-Голдбърг“. В основата на структурата на този модел са положени разработките на Клайн от последно време. Тя се състои от взаимно свър-зани едновременни и насочени редици от уравнения, чието решение представя картината на производството в страната. Говорейки за този модел, Р. Дж. Бол от Лондонското бизнесучилище отбелязва: „Като емпирично представяне на основите на кейнсианската система [този модел] стана вероятно най-знаменитият сред моделите на едрите национални стопанства до появата на други модели през 60-те години“.

Въпреки новаторските му разработки в Мичиганския университет Клайн не е назначен на длъжност, когато сенаторът Джоузеф Маккарти разкрива, че младият икономист е бил член на комунистическата партия от 1946 до 1947 г. Като напуска Мичиган, Клайн работи четири години в Англия, в Статистическия институт на Оксфордския университет, където успява да обработи данните на оксфордските обзори на спестяванията, да създаде първия мащабен мо-дел на икономиката на Обединеното кралство и да започне проучването на проблемите на статистическите изводи.

През 1958 г. Клайн започва работа в катедрата по икономика на Пенсилванския университет, където конструира модели на американската икономика, приложени към международната икономическа система. Първият от тези модели, опиращ се на широкомащабен проект на Бруклинския изследователски съвет в областта на социалните науки, има за цел да предскаже краткосрочните перспективи в развитието на американската икономика. Тези модели стават база, на основата на която по-късно Клайн подобрява значително годишните и четиримесечните модели на Уортън. Те и до ден дне-шен служат като важен инструмент за предсказване на това как промените на данъците, държавните разходи или такива променливи като движението на цените на нефта, могат да повлияят на брутния национален продукт, равнището на капита-ловложенията или потреблението.

Моделите на Уортън са изключително сложни постройки. Ако икономическият модел на разви-ващите се страни може да има само 30 уравнения, четиримесечният модел на американската икономика съдържа 1000 урав-нения, които трябва да се решават едновременно. Компютърният център на Пенсилванския университет прави възможно изграждането на подобен сложен широкомащабен модел и освобождава Клайн и неговите сътрудници от трудната работа да се правят необходимите пресмятания ръчно.

В началото на 60-те години с финансовата и рекламната помощ на списание „Бизнес уик“ Клайн започва да предлага свои иконометрични модели за продажба на корпорации и държавни учреждения. Търговският успех на тази дейност създава пазар за бъдещи модели.

През 60-те години Клайн разработва икономически модели за други страни като Израел, Мекси-ко и Япония. По времето на тези разработки той се запознава с това как различните институционални структури в различ-ните страни влияят върху избора и върху формата на използваните уравнения. През 1968 г., стремейки се да създаде модел на международната икономическа взаимозависимост, Клайн организира проекта „Линк“, в който участват Бърт Хикмън от Станфордския университет, Рудолф Ромберг от Международния валутен фонд и Аарон Гордън от Калифорнийския универ-ситет.

Както заявява вече споменатият английски икономист Р. Дж. Бол, проектът „Линк“ е замислен, за да „интегрира статистическите модели на различните страни, сред които и страните от „третия свят“, и социалистически-те държави, в една обща система с цел да се подобри разбирането за международните икономически връзки и да се прогнози-ра в областта на световната търговия“. Имайки на разположение централния координационен апарат на „Линк“ и запазвайки своето ръководство над съставянето на компютърни програми в Пенсилванския университет, Клайн присъединява все пове-че и повече страни към този проект.

През 1975 г. Клайн изпълнява функциите на икономически съветник на Джими Картър, който по това време се бори за президентския пост от страна на Демократическата партия. Клайн създава около себе си група от сътрудничещи си с него икономисти, която под негово ръководство съставя проекти за серия програмни документи, които кандидатът да използва. През 1976 г. обаче, след като Картър е избран, Клаин отказва на поканата му да влезе в новата адми-нистрация.

От 1968 г. Клайн е професор в катедрата по икономика и финанси на Пенсилванския универси-тет. Колегите му го характеризират като скромен и усърден работник, готов веднага да помогне на студентите и сътрудни-ците си. Веднъж Пол Самюелсън го нарича „човек не от този свят“, защото почти цялото си време Клайн посвещава на своята работа, допускайки само редки изключения, за да слуша музика и да играе голф. През 1947 г. той се жени за Соня Еделсън, семейството има три дъщери и един син.

Освен с Нобелова награда Клайн е удостоен с медала Джон Бейтс Кларк на Американската икономическа асоциация (1959 г.) и наградата Уйлям Батлър на Нюйоркската асоциация на бизнесмените (1975 г.). Той е член на Американската икономическа асоциация, на Американската асоциация за съдействието на развитието и на Американското философско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Нико-лов

ГРОБИЩЕН ПЛЕН

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо в Русия ще оправдават всяко насилие по отношение на украинците?

В лагера за украински военнопленници в Еленовка (укр. Олинивка) загинаха 53 души, а още няколко десетки получиха тежки рани. Обикновено, когато в концлагер загиват пленници, това става, защото са изтезавани до смърт или са разстреляни.

Но в случая, според уверенията на Русия, нещата са съвсем други. Уж Украйна е убила своите пленници. С помощта на свръхточна ракета, изстреляна от HIMARS.

Отначало тази злобна Украйна обстрелваше сама себе си в Харков (укр. Харкив). След това се заличаваше от лицето на земята в Мариупол. После с помощта на румънски шофьор, когото разтворили в киселина, обмени два „Калибъра“ и направи на пух и прах складове в Одеса на следващия ден след подписването на договора за зърното (всичко това са реални версии на случващото се според пропагандата). А ето че сега тези страшни нацисти унищожиха своите пленници и го направиха само за да опорочат мирната Русия.

Даже сега – когато за трагедията се знае много малко – версията на Русия изглежда невероятна. Работата е в това, че всяко място, по което попада ракета HIMARS, е известно на американците с точност до метър. Руските военни даже обясняваха успехите на HIMARS с това, че – виждате ли – всички цели се дават на украинците от американците и зад клавишите също седят американци.

И макар че това не е така, най-главното в HIMARS е наистина Big Data, големите данни. Това са спътниците „Maxar“, прецизно обработената информация и, наистина, пълната прозрачност за САЩ кой, къде и как стреля с HIMARS.

При наличието на Big Data да се стреля в лагер, където изтезават твоите военнопленници, като го сбъркаш с мост или склад, е по принцип невъзможно.

Пропагандата няма и убедителни версии защо ЗСУ (Въоръжените сили ва Украйна – бел. П. Н.) убиват съзнателно своите войници, взети в плен.

Могат да се предположат три причини за станалото в Еленовка.

Първо: властите на Руската федерация се опитват да прикрият следите от извършени престъпления. Току-що в мрежата се появи видео, на което войник, носещ знак Z на униформата, с издевателства и шегички кастрира украински пленник. Отрядът руски неонацисти от ДШРГ (Диверсионно-щурмова разузнавателна група – бел. П. Н.) „Русич“ коментира това така: “Русия води свещена война и човекът, отрязал на вързания пленник яйцата, е имал „основателни причини“.

Да си представим, че именно такъв деец на свещената война (на арабски: „джихад“) е разпитвал пленниците в Еленовка, а след това началството се е озадачило с въпроса: как да се скрие при бъдещ обмен липсата на гениталии? Не всички изтезания са такива, че могат да се преживеят, и не всички следи могат да се скрият.

„Това беше постоянна практика на ДНР-овците през 2014 година – казва Роман Свитан, бивш летец и запасен полковник от ЗСУ, който бил подложен на мъчения и едва не намерил смъртта си като пленник, - връзваха жестоко изтезавания към противотанкова мина и го взривяваха“.

Втора, но по-малко вероятна причина: да си представим, че пленникът е записан в списъка на мъртвите, а той в действителност е жив. Така с него може да се прави всичко, като му се казва: това е, официално не съществуваш. Ако не сътрудничиш, вече те няма. Не трябва да се отхвърля тази версия в страна, в която печатат за „азовците“ фалшиви вестници, за да им сломят духа.

И третата версия – убийство на заложници.

Кога терористите убиват заложници? Когато не удовлетворяват техните искания. Как да го направят? Убиват ги и казват, че това е дело на HIMARS.

Разбира се, теоретично е възможна и четвърта версия: руските спецслужби са провели ловка спецоперация, докарали са в Еленовка камиони, уж пълни със снаряди, внушили са на американските спътници, че там има склад с боеприпаси, HIMARS-ът е ударил, а на това място се оказват свои хора!

Така и HIMARS-ите се компрометират, за което в Русия даже и на сън мечтаят, и роднините на „азовците“ се насъскват срещу правителството. Но проблемът е в това, че за концлагера в Еленовка знаеше куцо и сакато. Не е като да удариш по непознато място: мислиш, че е склад, а се окозва концлагер.

Ако Русия иска да опровергае очевидните подозрения, трябва да предаде телата на убитите и да допусне на мястото на взрива независими експерти. Ако го направи, съмнявам се, че картината на реалните увреждания по телата ще съответства на заявената и че следите от взривно вещество ще бъде от HIMARS. Ако не го направи – работата е ясна.

Руската армия използва в Украйна стратегията на терора. Обикновено в съвременната война на такава стратегия разчитат нередовните части: паравоенните формирования, фанатиците и терористите.

Положението, когато съвременна армия на цивилизована държава постъпва като руските войници в Буча и Мариупол, е безпрецедентно.

Такава държава по определение не е цивилизована, а е средновековна и ако руснаците мислят, че това не ги засяга, напразно мислят така. Чикатило, след като опита един път човешко месо, няма да се откаже от него. Представете си, че в мрежата се появи видео, на което американец реже гениталиите на виетнамец по време на войната. Американецът ще влезе в затвора за 20 години. А в Русия? Имаше вече видео как режат главата на сириец – и какво?

Тази стратегия не е случайна. При първия етап – в Буча и Мариупол – тя, както филтрационните лагери, преследваше целта да се сломи духа на противника.

Сега стратегията преследва друга цел – да се ожесточи противника. Когато украинският войник види мъртвите в Еленовка и плюс това чуе да се говори, че той ги е убил, ще му избият чивиите и тогава ще може в Русия от екрана на телевизора да казват: „Виждате ли! Те искат смъртта на всички руснаци! Това е екзистенциална заплаха! Тези нацисти искат да ни изтребят до един!“

И този залог е, разбира се, много успешен. Омразата е такова чувство, което рядко не е взаимно. В случая имаме желание да бъдат превърнати украинците в подобни на руснаците и ако не по един, то по друг начин да се разруши нацията.

Всичко ставащо на фронта отдавна е излязло извън рамките на информационно-психологичните операции (ИПСО).

Уви, Невзоров е прав: Русия се управлява от секта. Тази секта има символ на вярата. Според него, първо – всички украинци са нацисти, които трябва да бъдат унищожавани, второ – всички, които казват, че Русия унищожава украинците, е клеветник и пиндос (жаргонно презрително название на американец – бел. П. Н.) и, трето – всички, които не вярват в първото и второто твърдение, са врагове на Русия.

Това вече не е ИПСО, а е вяра. Вяра за неуки, нищожни хора и чикатиловци. Нищо не му се иска повече на чикатиловеца от това да вярва, че реже гениталии в името на свещена война, а не просто защото е криминален престъпник, отрепка и садист.

Когато вършиш ужасни нещо, непременно искаш да ги оправдаеш с някакви ценности, защото с нищо повече не можеш да ги оправдаеш.

И уви, значителна част от човешката потребност от вяра е потребност да се проектират хтонични инстинкти върху някаква същност – Бог, нация, държава. „Не отрязах аз гениталиите. Същността ми заповяда“.

Единствената добра новина от всичко е, че това е стратегия на секта в момент, когато вече не вярва в победата. Когато сектата се надява на триумф, тя обещава, че нейният лидер ще дойде с войски от ангели върху облаци и ще порази всички с „Искандери“, „Посейдони“ и мълнии. Но когато започва да губи, тогава разказва, че всички говорят лъжи за нея, мирната, и при това положение трябва да се сплотят заедно около вожда.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Н. Т. ОБРЕТЕНОВ ДО ХР. ИВ. КНИГОВЕЗЕЦА

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 478

Н. Т. Обретенов до Хр. Ив. Книговезеца

Бай Стефане Карагьозов, в Търново

Изпращам ви 20 вестника от вестник „Свобода“ от 12 брой и 20 от 13 брой. От тези по три задръжте за вас, а останалите изпратете на Васил, ако знаете Васил къде е. Явете му, че познатият му човек, който беше в Букурещ на Гротата, сега е тук и очаква отговор от него. Нека му яви по-скоро какво трябва да прави. Нищо ново няма засега в града ни.

Ваш приятел П. С. Златев

1872 г. 7 ври 28, Русе

Н.Б.II.А., п. 69. № 9321

Арх. т. I, № 1, стр. 11

(Следва)