Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 105

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104.

105

Седях на вилата и вместо да си поливам розите, пишех някаква статия. В последно време изобщо не ме оставяха на мира вестниците и списанията, рядко радиото и телевизията - на всички им трябваха статии за перестройката. Може би им липсваха професионални перестройчици и си спомниха за аматьора Бикау. До съвсем неотдавна избягваха да споменават името ми, а сега настоятелно молят: само напиши нещо. И аз пишех, а те редактираха, случваше се нещо да допишат и преписваха така, както им беше необходимо. Колко пъти се заричах да не пиша, но те бяха квалифицирани професионалисти и постигаха своето. И Бикау за пореден път биваше принуден да пише. В такъв един час дойде нашата мила съседка Валянцина Микалаеуна Милто и каза, че предния ден е станала някаква катастрофа в Украйна, Западът е много разтревожен. Катастрофи у нас винаги е имало, макар че за тях не съобщаваха, за да не развалят настроението на работниците, да не предизвикат паника. И аз не се тревожех - продължавах своите писаници. Но вестите за бедата ставаха все повече, нещо предаде и Би Би Си. На свечеряване се разбра, че наистина е станала катастрофа - избухнал е реактор в Чернобил. Но това е в Украйна - ние защо да се страхуваме?

От беларуския ЦК казаха точно това, когато им позвъни някой от съседите по вила. Но скоро на вилата си в селото дойде Васил Барисавич Несцяренка, който беше директор на ядрения център в Сосни [1]. Току-що беше долетял от Москва и най-напред отишъл в ЦК да бият с всички сили тревога, да вземат мерки. Радионуклидите вече засипват Беларус - приборите регистрират опасни дози. Ръководството на ЦК го успокоявало - нищо страшно. Той обаче не спираше - ходеше по всичките инстанции, разбираше с какво случилото се заплашва народа. Но какво можеше да направи? Какво изобщо можеше да се направи? Кузмин, на когото се обадих по телефона, каза, че трябва да се използва йод. Няколко капки йод на парче захар и това е. Други средства срещу атома нямахме.

Вечерта от Кисловодск позвъни Адамович - идва си. На шега му казах да не бърза, нека се запази един беларус - за чистота на генофонда. За нас да се спасяваме е късно. Въпреки това Адамович си дойде. Изтича веднага в ЦК, където също не можаха да го успокоят с нищо. Макар преди това да бяха уверили Горбачов, че чернобилският атом не заплашва беларусите. Горбачов ги даде за пример на украинците, които изпаднаха в паника и молеха за пари. Беларусите не искаха нищо. Тогава Адамович се срещна с Несцяренка и научи от него, че в действителност работата ни е спукана. Най-вече, няма прибори, за да се мери степента на поражението, няма никакви други средства. Адамович хукна в Москва, при Горбачов - да спасява беларуската нация. Горбачов беше в състояние на силна тревога и объркан - на кого да вярва? На партийното ръководство, което мълчеше, на учените, които запазваха завидно спокойствие, или на "паникьора" Адамович? И все пак повярва на дилетанта Адамович, който успя да измъкне чрев него известно количество дозиметри. Генсекът [2] почувства интуитивно кой казва истината и кой го лъже. Впрочем, може би и на самия Горбачов му се искаше да бъде излъган, ако имаше възможност.

През почивните дни, тъй като нито в Москва, нито в Менск някой от началството не можеше да бъде намерен, Адамович си дойде у дома. В градски условия не беше възможно да се срещнем, нашите жилища отдавна и непрекъснато се подслушваха, и ние се уговорихме да излезем сред природата. Тръгнахме към Ивянец, за Ислач, и оставихме колата до речния бряг. Докато жените ни Ирина и Вера приготвяха храната, тръгнахме бавно между дърветата. Саша беше много угрижен, дори потиснат от това, което се беше случило. А най-вече - от пълната глухота на ръководството, което се грижеше само за едно: да скрие опасността колкото се може по-далече от народа. За да си стои той тихо и малко по малко, незабележимо да мре, без да тревожи началството. Ние знаехме тогава малко неща, но за опасността от радиацията Адамович вече беше научил в Москва. А и нашият Несцяренка му беше казал не малко за това.

Академик Легасов разказа повече от другите [3], защото може би знаеше по-добре от тях какво представлява чернобилският взрив. Скоро атомните електроцентрали ще започнат да избухват една след друга, каза той - Курската, Смоленската, Ленинградската... Спасение от това при тази система академикът не виждаше и може би затова след известно време сложи край на живота си. Адамович беше много разтревожен и каза, че е дошло време, когато трябва да се бият всички камбани - да се спасява човечеството. Преди това редица години биеше камбаните - спасяваше света от ракетноядреното безумие, сега дойде ред да го спасява и от "мирния" атом. Трябва колкото се може повече да се появяваме в печата, по телевизията, просто да говорим с хората, да им сочим какво им готви съветското ръководство начело с изпитания ленински авангард. Горбачов като че ли започва да разбира нещо, но е сам, при това ограден със здрава чекистка стена, за която не съществува нищо друго освен тяхната изродена идея - власт, основаваща се на марксизма и ленинизма. Заради нейната чистота и непоклатимост те са готови да пожертват човечеството. Тогава Саша ми разказа как след завършването на университета се опитвали да го вербуват за сексот [4] и как им се изплъзвал. А неотдавна разбрал, че вербовката на випускниците съвсем не била избирателна (ние ви уважаваме, само на вас предлагаме и т. н.), а за всички без изключение - за да имат всекиго в джоба си. С предварителна умисъл за неговата кариера, успехи в живота или непредвидени обстоятелства, когато вербуването би било по-трудно. Агентите сексоти са необходими навсякъде, именно те, а съвсем не членовете на партията са основната опора на режима. Да, може би всички комунисти са потенциални или действителни сексоти, но, разбира се, не всички сексоти са комунисти, не малко са там и безпартийните. Това е сплотен и разклонен секретен клан, който надминава всички познати в историята кланове, включително и масонския. Колхозникът от полевъдната бригада е също такъв сексот с прозвище, какъвто е министърът или професорът, и те трябва еднакво вярно да служат на своя кум [5], на когото са подчинени до смърт. Държавна сигурност не дава развод, както справедливо отбеляза някога Сакрат Янович [6].

Тогава попитах: как да се отнасяме поне към някои приятели, за които можем със сигурност за предположим, че са там? Че са сексоти? Саша скръбно каза: "Този проблем изобщо не може да се реши. Същото е като смъртно наказание. Кое е по-добре - да убиеш всичките, за да не пропуснеш сред тях нито един злодей, или да помилваш всичките, за да не накажеш нито един невинен? Няма положително решение, при всеки случай ще остане възможност за грешка и за надежда също".

О, тази проклета човешка надежда, майка на глупците, както точно я определил някога Максим Гарецки [7]! Отлично се научиха да я използват всички - от Хитлер до Сталин! Водели нещастниците уж на баня, където ги тровели с циклон, разстрелвали ги в Курапати [8], казвайки им, че са осъдени на десет години без право на кореспонденция. Строяха затвор за народите, а казваха, че е комунистическо общество и призоваваха за надежда в светлото бъдеще. Именно надеждата повече от страха парализираше волята, отнемаше силите и утешаваше човечеството. А сега, след Чернобил, с какво да се утешим? Разпадането на плутония продължава сто хиляди години. Адамович се позоваваше на неотдавнашен извод на Макс Борн [9], че и да успеем да предотвратим ядрената катастрофа, нищо освен тъмно бъдеще не очаква човечеството. Ето какво сътвориха науката, техническият прогрес и комунизмът заедно с капитализма на края на XX век. Мили, разумни Саша, каква болезнена истина казваш! И как да живеем ние, като знаем тази твоя истина? - мислех си объркано аз.

1. Сосни (белар. Сосны) - менски микрорайон, където се намира Обединеният институт за енергетични и ядрени изследвания.

2. Генсек - генерален секретар (на комунистическата партия), едновременно с това и държавен ръководител.

3. Преди да се обеси (на 51 години през 1988 година), академик Валерий Алексеевич Легасов, член на правителствената комисия, която разследва причините за катастрофата в Чернобил, прави запис на диктофон, в който разкрива малко известни факти за фаталния инцидент; по този запис е направен филмът на Би Би Си "Да преживееш катастрофата: Чернобилската ядрена катастрофа" ("Surviving Disaster: Chernobyl Nuclear Disaster").

4. Секретен сътрудник (на тайните служби).

5. Кум (жаргон) - оперативен работник от службите, вербувал и ръководещ съответния секретен сътрудник.

6. Сакрат Канстанцинавич Яно́вич (Сакрат Канстанцінавіч Яновіч, 1936-2013) - беларуски писател, живял и творил в Полша; има произведения на беларуски и полски език.

7. Максим Иванавич Гарецки (Максім Іванавіч Гарэцкі , 1893-1938) - беларуски писател, лексикограф и фолклорист, деец на беларуското национално-демократично възродително движение, разстрелян от НКВД, реабилитиран през 1957 година.

8. Курапати (укр. Курапаты) - горски масив близо до Менск, където от 1937 до 1941 година НКВД разстрелва около седем хиляди души.

9. Макс Борн (Max Born, 1882-1970) - германски физик и математик, нобелов лауреат.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 104

Автор: Васѝл Бикау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103.

104

Строях в Ждановичи вила и си мислех: ще пиша! На втория етаж, в тясно ъгълче. Между брезичките, които се извисяваха над покрива, гледайки двора с розите долу. Но не можех да пиша на вилата. Всичко там ми пречеше - и разговорите на съседките наоколо, и лая на кучетата, и детската врява с писъци и викове. Че и радио някъде встрани откъм близкия път. Накрая на лятото реших: ще отида в Нида. Всички много я хвалеха - подходящо градче на брега на залив, редом с жълти дюни.

Карта за почивка получих от литовския литфонд [1], трябваше да имам и разрешение. Нида се намира в гранична зона, да се отиде там не е лесно. Някой разказваше как тръгнал без разрешение, но го върнали и го отвели в Калининград като нарушител. Нашите граници са, разбира се, винаги под ключ. Даже и заради самите нас.

За печат-разрешително ми се наложи да ходя три пъти. Ту не отивах в нужния час, ту по-рано, ту по-късно. Ту началникът се оказваше на профзанятия [2], ту по работа при своя началник. Най-сетне ми постави печатите. Правеше го с такова съжаление, все едно губеше половината си заплата.

Този път пътувах с моята волга, Ригор Барадулин, който седна до мене, и Ирина на задната седалка. Ригор беше много радостен, че се е измъкнал най-сетне от омразния Менск, че има пред себе си един свободен месец, през който ще може да пише стихове - не откъслечно, а както трябва да бъде. Сега той разказваше нещо, сипеше поговорки и находчиви слова, проявявайки необикновена подвижност на разума и мисълта. Това, разбира се, не е чисто беларуска черта, може би е частично литовска, получена в наследство от неговия баща полулитовец. Да го слуша човек, е наслада, дори когато импровизира не непременно в стихове, а в много остроумна проза. Но изглежда този път неговата проза ме подведе. Заслушан донякъде в нея, тръгнах след Ашмяни да излизам на магистралата. Беше кишава, мъглива утрин, стъклата на колата все се потяха. Чистачките бършеха непрекъснато предното, страничните оставаха матови. Преди завоя наляво погледнах само веднъж вдясно и завих. И мигом се ужасих - до мене, почти опирайки ме, неизвестно откъде изскочи една кола, изпревари ме и рязко спря. За да не се ударя в нея, също натиснах спирачките, след което спрях. От колата изскочи разярен шофьор и се нахвърли върху мене, като се опитваше да ме измъкне от купето. Моите пътници, като не разбираха нищо, започнаха да викат. Ригор изскочи на пътя, Ирина се опитваше да разбере от нападателя за какво става дума.

Какво бяхме направили не както трябва ли? Аз знаех какво бях направил не както трябва и какво заслужавах. Добре, че шофьорът, макар и да караше бързо, се справи с положението, иначе щяхме да се търкулнем и дамата от пътя по склона. (Любопитно е, че една година по-късно на същото кръстовище катастрофира моят гродзенски приятел Барис Клейн и половин година ходи с патерици. Проклето място!)

Останалият път мина без произшествия, макар че коленете ми още дълго трепереха.

От този опит разбрах, че опасност дебне автомобилиста не само на пътя, на улицата, но може би и вътре в колата. Знайно е, че във всяко едно отношение е по-добре да се пътува без пътници, когато това е възможно. Гродзенският художник Пушкоу се съгласил да откара някъде съседа си, но се преобърна край Друскеники и беше принуден да му плаща няколко години - за причинена инвалидност.

Две години след това произшествие, с друга вече лека кола в Менск не можах да избегна сблъсъка (отново не пропуснах) и на едно кръстовище един самосвал ме удари здраво от дясната страна. Добре, че бях в колата сам, без пътници.

За да избегнеш аварията (по собствена вина), трябва не само да спазваш правилата за движение, да имаш добра техника и да бъдеш трезвен. Но трябва да имаш също така здрави нерви, винаги да се чувстваш спокоен. Дори когато те удари самосвал, да не губиш самообладание. Не го умеех това и затова не се смятах за добър шофьор, макар че пропътувах зад кормилото не малко години.

След това пътувах много с Ригор, свикнах с неговите приказки и реагирах на тях нормално. Той дори някак си ме успокояваш - най напред, разбира се, с доброжелателното си настроение, което за шофьора има винаги голямо значение. Що се отнася до жена ми, с която пътувахме дълги години, тя пое задължението да ми помага, когато карам колата - да ме предупреждава, да ми подсказва, да ми напомня. А ти само върти кормилото. Макар че един път, когато поставих небрежно колата на един склон и тя тръгна към близката река, на Ирина ѝ се наложи да я спасява. Тя догони колата, отвори вратата, хвана ръчната спирачка и не позволи на колата да цамбурне от стръмничикя бряг. Признавам си за моя чест, че никога не съм сядал зад кормилото пиян, дори ако бях пил предната вечер. Страхувах се повече не от катастрофа (казват, че според статистиката трезвите правят повече катастрофи от пияните), а от среща с инспекторите. Представях си какво ще кажат моите недоброжелатели, когато разберат, че "Бикау е задържан да кара пиян". Никак не ми се искаше да им доставя допълнителна радост. За четвърт столетие посветих на автомобила едва ли не повече сили и емоции отколкото на литературата. Причината за това е явно в закъснялото идване у нас на световното явление автомобилизация. По времето, когато хората от останалите страни на Европа и Америка бяха усвоили перфектно колите и пътищата, ние едва започвахме да сядаме зад кормилото. Няколко десетилетия нашият човек зад кормилото се смяташе за любител шофьор със съответното отношение на обществото към него. Когато бях веднъж в България, попитах писателя Коста Странджев, който ме караше от Пловдив за София, коя му е поред колата, може би първа. Коста гордо отговори: вече пета. А аз тогава още нямах и първа.

За да си купа първата (от популярните по това време "Жигули"), трябваше да ходатайствам пред облизпълкома [3], дълго да чакам и да я взема почти със скандал: колата беше предвидена за друг район - за първенци в производството. Късно хванах кормилото, но затова пък изучих колата, както никой от тези, които имаха коли от млади години. Веднъж в Париж попитах Ирина Сокологорская за някакъв детайл в нейната кола и тя вдигна рамене - не зная. Никога не вдигам капака. - А как караш? - Много лесно. Когато нещо се развали, обаждам се в гаража, идват момчетата и правят всичко, каквото трябва. А аз си плащам и тръгвам... И така четиридесет години зад кормилото.

А у нас не е така. У нас за несъвършената техника, за лошите пътища и за пияните съседи шофьори се плаща с нерви и живот. Моят скъп автомобилен приятел Алес Ставер караше раздрънкана кола, с неизправен двигател, без надеждни спирачки и загина при пътно произшествие. Остана ръкописът на негов партизански роман, който никой не поиска да издаде.

От личен опит усвоих простата истина: ако не си помогнеш сам, никой няма да ти помогне. На такъв принцип се основанаше и функционираше нашият славен съветски автосервиз, с който аз, както мнозина "любители шофьори", имах не малко отношения. Тези отношения не носеха нищо освен разочарования и неприятности. Ако не и по-лошо. Генерал Сулянов [4] остави за няколко минути своята "Волга" до менския басейн и колата изчезна. Дълго я търсиха, той ходи при министъра, нае екстрасенс. Опитни хора попитаха: ремонтирал ли си колата? Давал ли си ключовете? При тях търсете... Много приличаше на истина - автосервизът още тогава беше бандитски. Но за да постигнеш нещо, най-напред трябва поне нещо да знаеш. Препоръки от доброжелатели съветници могат да се чуят винаги, но не винаги трябва да им се вярва. Най-доброто нещо е литературата. И от цялото техническо множество, което си бях осигурил, най-надеждна - и най-елементарна - беше инструкцията, която се дава с колата. Там има, ако не всичко, то поне най-необходимото. В "Автосервиз" няма и това. За известния литовски Дом на творчеството в Нида трябваше да пътуваме през Клайпеда, а оттам с ферибот до пристанището Куршска коса. Зад гъстите иглолистни дървета белееха отдалече пясъчните планини на дюните. На края на едно красиво селце се издигаха няколко модерни постройки и столова с масивен фронтон. По нататък над боровете се извисяваше раирания стълб на морския фар. Това беше прочутата Нида. Там написах "В мъглата". Ригорка в отсрещната къща четеше Платонов и пишеше стихове. Вечерта се срещахме и по пешеходната пътечка вървяхме надолу до брега на морето. През деня встрани от пътечката Ирина събираше млечници в тревата и ги солеше за мезе. Чудесно мезе беше. Жалко, Ригор отдавна вече не пиеше - беше си отпил на времето за цял живот. Беше сигурен, че един поет, който не е минал през алкохолна закалка, е калпав поет. За което има безброй примери и най-красноречивият от тях е съвременната беларуска поезия, която не струва нищо. И всичко това е, защото поетите не пият. Изпозаписаха се в партията и се страхуват да не ги мъмрят. А от този страх каква поезия може да има? От всички познати трезвеници уважавахме единствено (и той не беше поет) Алес Адамович, който въпреки това обещаваше твърдо и не един път, че ще започне да пие. Но не успя - заяде го политиката. А иначе щеше да е жив и до днес.

Сюжетът на "Мъглата" беше готов отдавна. Идеята за човешката безизходица почиваше непоклатимо в съзнанието ми и от време на време искаше да бъде реализирана. Някои казваха: песимизъм, фатализъм, разни други упадъчни влияния. Може и така да е. Но колко конфликти се случват в човешкия живот - със себе си или с обществото, които не могат да бъдат разрешени. Не се поддават на някакви разумни усилия. И не само в ситуации, когато доброто се противопоставя на злото. Но и тогава, както е писал Хегел, когато конфликтът лежи в отношенията между правия и правия. Това вече е трагедия. Като погледнеш, целият човешки живот е трагедия, защото всички се чувстват прави.Никой не се смята за виновен. Ригор хвалеше много Платонов, аз го четях без желание. Много неестествен, необикновен език, със силен акцент върху патологията на характерите. По същата причина много неща не ми харесват и в Достоевски. Може би съм все пак по-голям романтик, отколкото на някои им се струва. Ако не в своите произведения, то в своите читателски наклонности. Дон Кихот - ето я моята книга. Макар че тази привързаност ми е от детството, но нали всички идваме от детството. А не от университетите. За Ригор да живее означава да пише стихове. Да говори в стихове и да мисли също така в стихове. От това никаква сила не може да го лиши. И още от това да се шегува. Шегите на Гришка [5] са двигателят на неговата поезия. Той дели хората на две категории - черни и бели. Може да е опростено, но затова пък е точно. Или така, или иначе. Разбира се, това нее християнски, а изцяло езически принцип. Но на естествения човек Ригор му харесва езичеството. Струва ми се, че след всичките тревоги, които сме преживели, той е прав.

1. Литфонд - литературен фонд.

2. Профзанятия - занятия на професионалния съюз.

3. Облизпълком - областен изпълнителен комитет (на комунистическата партия).

4. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

5. Гришка - умалително от Ригор (Григор).

(Следва)

Накъде сме се запътили? Мащабите на трагедията в сухи цифри

АВТОР: Андрей Кончаловский (1937 г.) - руски кинорежисьор и сценарист, обществен и политически деец

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Павел Николов

Искам да ви напомня няколко потресаващи цифри и факти, които ясно потвърждават, че Русия по много показатели се намира не в Европа и даже не в Азия: по равнището на корупция, по продължителността на живота, по степента на инвестиции в науката и други подобни ние сме в Африка!

Даже ще кажа нещо повече - не ние трябва ад се обиждаме от това сравнение, а африканците! Африканците имат обяснение за своята изостаналост: четири века са били безпощадно експлоатирани и унищожавани от "пришълци" - расисти и колонизатори, а нас, руснаците, през последните четири века кой ни е колонизирал, кой ни е унижавал, освен самите ние?

Ето, ние често пренебрегваме статистиката - сега ще има статистика - защото е трудно за ума да обхване със сухи цифри реалността. Но мащабите на трагедията, която се разиграва сега на територията на Русия, са толкова критични, че ви призовавам да си напрегнете вниманието.

Смъртност в Русия

- През последните 20 години в Русия са починали повече от 7 милиона руснаци. По този показател ние изпреварваме Бразилия и Турция с 50%, а Европа - няколко пъти.

- Всяка година Русия губи по брой населението на една област, равна на Псковската, или на един голям град като Краснодар.

- Броят на самоубийствата, отравянията, убийствата и нещастните случаи в Русия е сравним с равнището на смъртността в Ангола и Бурунди.

- По продължителност на живота на мъжете Русия заема около 160-тото място в света, отстъпвайки на Бангладеш.

- Русия заема 1 място в света по абсолютна стойност на намаляващото население.

- По оценки на ООН населението на Русия от днешните 142 милиона души ще се намали към 2015 г. на 121-136 милиона.

Семейна криза

- 8 от 10 старци, живеещи в домове за стари хора, имат роднини, които могат да ги издържат. Но въпреки това те са оставени в приюти! Роднините им са се отказали от тях.

- У нас има от 2 до 5 милиона безпризорни деца (след Великата отечествена война са били 700 хиляди).

В Китай при 1 милиард и 400 000 хиляди души население безпризорните деца са около 200 хиляди - иначе казано, 100 пъти по-малко, отколкото у нас!

Ето какво означават децата за китайците! А нали грижата за старците и децата е залог за процъфтяване на нацията.

- 80% от 370 хиляди деца, намиращи се в детски домове, имат живи родители.

Те се издържат от държавата! Аз изобщо смятам, че това е криминално престъпление.

- Ние заемаме 1 място в света по броя на деца, изоставени от родителите си.

Всички тези цифри свидетелстват за ерозия, за разпад на семейните ценности в страната ни...

Престъпления срещу деца

- По данни на Следствения комитет на Руската федерация през 2010 година 100 хиляди непълнолетни са станали жертва на престъпления - от тях 1700 деца са изнасилени и убити (по тези цифри сме изпреварили даже Южна Африка). Това означава, че всеки ден в Русия убиват 4-5 деца.

- През 2019 година в Русия са извършени 9500 сексуални престъпления срещу непълнолетни - от тях 2600 изнасилвания, 3600 ненасилствени полови сношения (за 8 години сексуалната престъпност е нараснала почти 20 пъти).

В тези престъпления ни изпреварва само Южна Африка.

Наркомания и алкохолизъм

- 30 хиляди руснаци загиват всяка година от наркотична предозировка (населението на малко градче).

- За една година от водка умират 70 000 души.

В Афганистан по време на войната загинаха 14 000 наши войници.

- По данни на Световната организация по здравеопазване на един гражданин на Руската федерация се падат 15 литра чист спирт годишно, при условие че ако употребата на чист алкохол на човек е повече от 8 литра, се появява заплаха за оцеляването на нацията.

Корупция

Размерът на рушветите в Русия се е увеличил десет пъти, а съдебните процеси между нашите олигарси в Лондон са се превърнали в посмешище за световното бизнес общество.

Безнаказаността в правната сфера е стигнала до това, че срещу починалия в затвора юрист Магнитски беше заведено криминално дело - с една дума, решиха да съдят мъртъв човек, който, разбира се, не може да се защити!

В Европа подобен инцидент се е случил за последен път през XVII век, когато Кромуел бил изровен от гроба си и окачен на бесилката - иначе казано, след събитието!

Така че в светлината на посочените цифри може смело да се говори за упадък на националната нравственост - и в крайна сметка отговорността за това е на нашата власт.

А сега - знаете ли, че:

- През последните 10 години в Сибир са изчезнали 11 000 села и 290 града.

- Средната гъстота на населението в Сибир и Далечния изток е 2 души на 1 кв. км.

- Средната плътност на населението на Централната част на Русия е 46 души/кв. км.

- Средната плътност на населението на Китай е 140 души/кв. км.

- Средната плътност на населението на Япония е 338 души/кв. км.

За кого сме завоювали и развивали Сибир и Курилите?

За китайците и японците, така се получава!

За страна с такова богатство на природни и водни ресурси е позорно да има 50% население от бедняци.

Мене тези цифри ме плашат.

Надявам се, че плашат и вас. Уверен съм, че Путин знае всичките факти - интересно е какво мисли по този повод?

Колкото и да е трагично, мисля, че това все още не е пределът, не е най-лошото, ние още не сме се докоснали до "дъното" и народът още не е узрял до способността да се ужаси от самия себе си и най-сетне да се осмели да запита "къде живеем?".

Ние свикнахме с вонята на входовете и тоалетните! Свикнахме с това, че около нас убиват. Свикнахме с това, че хората в руските градове и села буквално се сражават за живота си.

Журналистът Анатолий Ермолин, който е роден в Кушчовская, написа следното: "Ако в Кушчовская не бяха убили 12 души наведнъж, а бяха извършени пет убийства по двама души, никой нямаше да го забележи, защото това е обичайно събитие в нашата страна".

Та кой в Русия не знае, че "Кушчовская" има не само в Краснодар - тя е по цялата страна! Че реалната власт са братките и цапките [1], които вие сами избирате за депутати в местните събрания! [2] Всеки в своето село знае кой е "важната птица" - този, който има връзки с полицията и прокурора.

Кремъл само се прави, че се бори с корупцията, като уволнява десетки генерали от Министерството на вътрешните работи, чиновници от средното звено, губернатори.

Той великодушно им заменя разстрела със "заслужен отдих" в Дубай и на Лазурния бряг! Нима властта сериозно мисли да ликвидира по такъв начин корупцията? Но, от друга страна, вие избирате по цялата страна в местната власт кандидати, на чиито чела е написано "аз съм крадец", а след това се учудвате, че властта е корумпирана!

И аз си мисля, нима трябва да измре половината от нацията и руснаците трябва "да се свият" до Урал, за да се събуди народът (повтарям, народът, а не дребна група мислещи хора) и да поиска от властта не приятни успокояващи новини и поредни обещания, а истината, и преди всичко - признание за това колко е зле сега!

Спомнете си: през 1941 година настъпи катастрофа - това трябваше да го направи Сталин. През 1956 година болшевиките почувстваха, че ги грози разплата за десетилетията терор и това трябваше да го направи Хрушчов. А днес Русия се приближава до демографска и морална катастрофа, каквато никога не е изпитвала!

Този факт е свързан с много обстоятелства.

Основното от които е безотговорната икономическа политика през 90-те, стоварила се върху хора с феодално съзнание, които никога не са познавали частната собственост върху земята и капитализма, хора, които за 70 години са загубили завинаги зараждащия се, едва-едва зараждащия се, дух на предприемачеството.

Какво да се прави?

Ето, журналистът Михаил Берг пише в своя блог: "Ние живеем в една страна, но имаме два народа. Малка групичка мислещи хора, на които им е нужна повече свобода и честни избори, и огромна "ненадрямала се" маса руски тесногръдци. И между тях има пропаст от страх, най-силния и опасен страх, и социално недоверие... Можеш да се бориш с "партията на мошениците и крадците", можеш да кориш руското чиновническо семе, осквернило цялата руска история, но не можеш да не отбележиш факта, че едно задължително мнозинство от руското население не се променя на практика във фундаменталните си характеристики вече много векове!.."

Колкото и да е тъжно, принуден съм да се съглася с него. Дори ще добавя от себе си - вашите угнетители излизат от вашите редове!

Затова аз не зная какво да правя, освен да се опитам да ви разтърся и да ви накарам да се ужасите от самите себе си.

Ето - Юлия Латинина [3] ме смята не само за песимист, но и за "демотиватор", а на мене ми се струва, че човек може да бъде мотивиран тогава, когато е в съзнание и иска да се спаси. А ако е припаднал или спи летаргичен сън? Понякога лекарят, за да свести някого, го шамаросва по лицето.

Зная какво ще чуя като отговор - чувал съм го вече много пъти, но разбирам, че ако поне една трета от четящите и слушащите ме сега беше съгласна с мене, РУСИЯ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ДРУГА СТРАНА.

Аз съм убеден: на Русия ѝ трябва лидер, който би имал смелостта на Пьотр Велики да каже на хората думи, които отдавна не са чували.

Това ще бъде горчива истина, защото е трудно да си признаеш, ме Русия не може да се движи напред, защото не иска да разбере колко далече е изостанала в своето цивилизационно развитие от Европа.

Аз разбирам, че лидерът на нацията, политикът, носи огромното бреме на политическата отговорност и по принцип не може да говори свободно.

Но днес само ясното и въодушевяващо, нека да е безжалостно, но живо, искрено слово може да стане повод за национално пробуждане от феодалния сън. Само като направим това, можем да се надяваме, че нацията инстинктивно със своята мъдрост ще разбере и ще приеме трудния и може би безпощаден път, който единствено може да измъкне нашата страна от ямата, в която се потопихме.

Аз не зная способен ли е на такава самоубийствена постъпка Владимир Владимирович Путин. Способен ли е да вземе "стоманената метла" и да провъзгласи равенство на ВСИЧКИ пред закона? На всички без изключение. Ако е способен - съдено му е да заеме почетно място в Пантеона на руската история. Ако не... не зная...

Аз съм руснак, скучая по своята Родина, но "не я виждам"!

Не виждам страната, с която искам да се гордея. Виждам тълпи недоволни раздразнени лица и чужди хора, които се страхуват един от друг!

Аз искам да се гордея със своята Родина, а аз се срамувам от нея!

Кога съм се гордял с Родината си за последен път? Не помня! Но зная точно, че ИСТИНАТА за това в какво състояние се намира нашият народ, ИСТИНАТА, казана гръмко по целия свят, би предизвикала у мене, и не само у мене, повече гордост, отколкото победата на нашите хокеисти на Олимпиадата.

1. Братки и цапки - и двете думи означават "престъпници", но втората е със специфика "престъпници, влезли във властта"; първата е множествено число на жаргонната дума "браток", която означава "член на криминална групировка", а втората идва от името на Сергей Цапок, ръководителят на престъпната група, която извършва масовото убийство (12 души, от които 4 деца) в станица Кушчовская (ноември 2010 година).

2. През 2004 година Сергей Цапок (виж предната бележка) е избран за районен депутат (в Кушчовски район) и оглавява бюджетна комисия. През 2010 година отново е избран за депутат, но отстъпва мястото си на друг.

3. Юлия Латинина (1966 г.) - руска журналистка и писателка.

ИЗТОЧНИК:

ОЩЕ ПУБЛИЦИСТИКА – в „Библиотека на Павел Николов - Публицистика“.

Три дни в Меглен

Бано Кушов от Велес, Вардарска Македония - "Три дни в Меглен", публикувано във в. "Новини", година II, брой 5, Цариград, 8 октомври, 1891 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Едно от най-красивите и най-плодородни места в Османската империя е Меглен. Видях това място, ненарадвах се на тези красоти, проживях три от най-приятните в живота си дни в този тъй хубав Меглен. Докато още са живи впечатленията ми за тая благословена местност, желая да ги разделя с любезната читающа публика. Не мисля перото ми да предаде онова впечатление, което може да се добие с виждане. Требва окото да види, за да може човек да разбере що за хубост представлява Меглен.

Беше 13-ти март, началото на пролетта, тъй хубава в тукашните места, когато ми се представи случай да ида в Меглен. На 5 часа с един свой добър приятел за другар тръгнахме от Воден за в с. Почеп. Това село е почти началото на Меглен откъм югозападната му страна.

Пътят от Воден за в Почеп не е никак удобен за пътуване. Немислимо е да заминат кола. С коне пътувахме и пак бяхме принудени да отиваме на много места пеши. Колкото се отива, все става от стръмно по-стръмно и все се възкачва нагоре. Но и другите пътища, които водят от Воден за в Меглен, не били по-добри. Пътят, който води за в Почеп, има направление към североизток от града, по долините на тъй наречените Карамански върхове. Тези върхове са обрасли с шума, от която се хранят многобройни стада кози. Почти на самия край на тези върхове е селото Почеп. Разстоянието от града до казаното село е 10-12 километра. На 7 часа стигнахме в селото.

Село Почеп е чифлик и състои от 26 български къщи, които припознават още отпреди 18 години за свое духовно началство Св. Екзархия. Селският свещеник е бил ръкоположен в онова време от покойния преосвещен Дамаскин, великия български владика. В селото има едно доста удобно здание за училище и една малка църква. Училището посещават 20 ученици, разделени на три отделения. Посетих това огледало на Почеп. Изпитаните от мене ученици отговаряха доста разбрано, четяха свободно и смятаха удовлетворително. Вижда се, че селският им учител добросъвестно и с усърдие си е гледал работата. Добре се произнасят селяните за поведението на своя учител, който от две години насам учителства.

Докато бяхме с другаря си в училището, дойде и Н. Б. свещеник Никола. По поканата на последния, след като се почти свършиха училищните занятия, отидохме на едно високо място, наречено Маргарит. Маргарит, ако се съди по развалините, е било някое време крепост на мегленските феодали. Това някогашно укрепление, според запазеното в Меглен предание, носело това име от някоя си Маргарита, дъщеря на последния феодал. Преданието казва, че Маргарита, след смъртта на родителите си, се хвърлила от тая скала надолу, като заръчала следующето. Всяка година на втория ден на Великден, мъже, жени и деца от околните села, да дохождат там, да колят курбан, да играят, да се веселят и накрая да хвърлят по едно червено яйце в пропастта. Ако не направят това, то град ще убие селата. Селяните и до ден днешен изпълняват последните заповеди на Маргарита.

Докато ми разказваше за това предание Н. Бл., аз гледах обширното Мегленско поле и не можех да се нагледам. Възхитен бях от Меглен и неволно си припомних думите на г. Кънчов: "дали знаят тези хора, че притежават един рядък дар на природата", казани за Воден. И наистина, пред очите на човека се представя обширното Мегленско поле, около 30 килом[етра] надлъж и 20 км. нашир, покрито с нивя, ливади и пасбища; заградено от север и запад с доста високи снежни планини, от юг и изток с високи шумести рътове, осеяно по венеца и в средата със села, и тези села [са] заобиколени с черничеви градини и лозя. Всичко, взето вкуп и гледано от високата скала Маргарит, представлява богато и хубаво зрелище.

Меглен брои до 55 села, по-голямата част от населението на които е турско, а останалото, християнското, българско; има и разпръснати по селата по някое и друго семейство цигани. В административно отношение Меглен се разделя на казите: Воденска, Ениджевардарска и Гевгелийска. Първите две си имат мюдуръци: първата в с. Съботско, а втората в с. Фущени. В духовно отношение християнското население е под Леринската митрополия; но само една много малка част от населението припознава Патриаршията; по-голямата част е под ведомството на Св. Екзархия. В църквите си екзархийските българи четат по славянски, а в училищата учат по български; патриаршеските българи четат и се учат по гръцки. От много години насам в 10-12 от мегленските села има български училища с по до 85 ученици и ученички.

Курбан се коли във всяко село в различни дни от годината, именно на именния ден на патрона, на когото е посветена селската църква. За курбана по тези места се писа в 24 брой от в. "Новини" от цаконския учител, затова и няма да говоря повече. Ще кажа само това, че и в селата Владово, Техово, Нисия, Гугово, Месимер, Самар, Св. Илия, Арсен, Въртокоп, Острово, Чеган и пр. села от Воденската каза колят курбан и месото раздават.

Поминък. Главният поминък на мегленчани [се] състои в земеделието и произвеждането на сатен, червен пипер и кожурци. На втори план идват скотовъдството и лозарството.

Меглен е мястото на червения пипер. От Меглен пиперът се разнася, от селяните мегленчани, по вилаетите, но главното стоварище е Солун. В едно село се отглеждат и то доста сполучливо бубите. Семе за бубите се донася от Южна Франция и Анадол, приготвено по системата на Пастьор. Мегленските кожурци, както и воденските, са много хубави и намират всякога добра цена. Памук се произвежда, но в малко количество, който остава за местно употребление, малка част само се продава в Негуш, дето се обработва по-нататък. Сусам се произвежда доволно и маслото му се разнася по околните места.

От житните произведения изнася се вън само пшеница и кукуруз; ечмена, ръжта и овеса и пр. остават за употребление в самия Меглен.

Жива стока излиза навън твърде малко, а вино и ракия никак. Мегленчани даже си купуват вино и ракия от Воден.

Планините, на североизток последните части на Паяк, на север Кожух, Кравица и Доброполе, на запад Нича, изобилстват от дивеч. Изнасят се кожи от мечки, вълци, диви свине, лисици, самсари, елени, сърни, язовци и др.

Кожух, Кравица и Доброполе съставляват една планинска верига, продължение от Паяк планина. Те делят Меглен от Гевгелийско и Мориовско. Нича планина иде откъм северозапад на Меглен, минава почти перпендикулярно на Доброполе и взема направление към юг; тъй щото тя пада на западната страна на Меглен. Крайната част на Доброполе се нарича Пожарска планина и се отделя от Нича с една стръмна долина, именувана Сокол.

Източната и южната част на Мегленското поле се загражда, както казах и по-горе, от един ред от Караманските върхове. По тия върхове се предполага да има много руди, от които при село Саракиново напоследък започнали да разработват хромова руда.

През Меглен протичат 10-12 рекички и много потоци, които извират от околните планини и извишености. Тези рекички и потоци постепенно се съединяват и при с. Слатино, крайния източен пункт на Меглен, събират се в една река, носеща името на селото. Слатинската река минава през долините на Караманските върхове и излиза във Воденското поле под името Меглешница. Сетне взема югоизточно направление и раздела Воденското поле от Ениджевардарското под името Колудей. Колудей прибира водите на Воденската река и Голяма река и се влива в Пазарското блато.

По пътя, на 14-того, от с. Почеп за в с. Съботско, срещнахме един овчар, който изкарваше стадото си на паша и свиреше с шупелка. Свиренето се придружаваше със след[ната] песен:

Пиян идех от града,

Велико мори бугарко!

Пиян идех от града,

гюзел мори бугарко!

Сретух моме в'ливада,

Велико мори бугарко!

Сретух моме в'ливада,

гюзел мори бугарко!

На конь трева береше,

Велико мори бугарко!

На конь трева береше,

гюзел мори бугарко!

Спряхме конете да дослушаме песента, но неуслужливия овчар прекъсна пението и свиренето и подкара овците. Другар ми беше г. Петър Недялков, възпитаник на Солунската гръцка гимназия, който ми разказа следующата любопитна случка.

През м. юли миналата година г. П. Недялков бил с болния си баща на Враненските бани. Там се запознал с г. Матик; последният пита:

- Као е газда Дине, более?

Г-н Недялков му отговаря:

- Да, болен е.

Г-н Илия му казва:

- Да даде Бог.

Недоволен от такова положение, г-н Недялков си отива в хотела, но се успокоява, като разбира, че более не значи болен е и че болен е не е все едно с более.

Посетих още селата Цакони и Съботско.

В селото Цакони, което е чифлик и [се] състои от 36 къщи, има българско училище с 40 ученици и ученички. Поизпитах някои от тях, всичките ми отговориха доста добре, видяха ми се по-събудени и по-пъргави от почепските ученици. Училището им е много хубаво на два етажа здание. Снабдено е с географически карти и най-нужните учебни пособия. За похвала са цакончани, задето тъй присърце са им църковно-училищните работи. А особено длъжно е училището да благодари на настоятеля си г-н Иван Ич. Паришев, задето тъй неуморимо се труди за преуспяването му. Учителят си е на своето място.

И в село Съботско има бълг[арско] училище, което се посещава от 47 ученици и ученички, разделени на две отделения. Здание за училище няма; учениците се помещават в една малка стая на една частна къща. Види се, много тясното място е попречило на добрия успех. Ако учениците отговаряха удовлетворително, то това се дължи на учителя. Доста много се грижат за учениците г. г. Туше Лъжов и Иван Пари шев.

Селяните ни разправяха, че господарят на селото им подарил едно място, за да си направят училищно здание, обещал им и помощ. Благородна постъпка на благородния бей.

Съботчани си нямат и църква, те се църкуват в с. Цакони.

От Почеп до Цакони има около 8 км., от Цакони до Съботско около 2 км.

Село Съботско има 130 къщи турци и 58 къщи българи, и няколко къщи цигани.

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Бано Кушов (1863-1910) - български просветен деятел и революционер, легален деец на ВМОРО; деец на Съюза на българските културни клубове. Убит е от турци във Велес през 1910 г. по време на Обезоръжителната акция. Баща е на големите български революционери Илия и Тодор Кушови и на архитекта и деец на ММТРО Михаил Кушов.

ОРИГИНАЛ

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 103

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102.

103

От средата на 80-те години моите книги се издаваха доста често в Съюза; в Беларус малко по-рядко. Хонорарите в рубли бяха стандартни, може би моите като на лауреат малко по-високи. Така за книга с проза от петстотин страници можеше да се купи "Жигули". Друг въпрос е, че нямаше възможност да се купят доста неща, всички търсени или ценни стоки не се продаваха свободно. Трябваше да се ходатайства пред властите (преди всичко партийните) или да имаш връзки в търговските структури. Наистина, Съюзът на писателите имаше в това отношение някакви привилегии, например за коли или за еленови шапки, и ги използваше нашироко. Парите в обществото, организирано по планово-разпределителния принцип, имаха вторичен характер. Но частнособственическите потребности на хората упорито не искаха да се съобразяват с това и съществуваха независимо от държавните постановления. Изведнъж се разрази бум за книги (като някакво предчувствие за скорошното сбогуване с книжната цивилизация), стойностна книга не можеше да се получи без връзки, да се абонираш за класика - също. Западните интелектуалци тогава ни завиждаха, защото в Европа престижът на литературата отдавна вече беше спаднал, отстъпвайки на аудиовизуалните атрибути на културата, книгата очевидно губеше духовната и информационната си стойност. Но нашите книги още продължаваха да ги издават и на Запад. Особено в социалистическите страни. Само в ГДР в превод на немски език излязоха петнадесетина мои книги, малко по-малко във ФРГ, Франция и Италия. Но с хонорарите за тези издания положението беше сложно. Защото от известно време изплащането на хонорари, както и сключването на договори за издаване, пое държавата в лицето на специално създадената организация "Союзкнига". Бяха определени процентно и данъците върху хонорарите, а именно - до 70 процента плюс 30 процента комисионни в полза на "Союзкнига". Тази гъвкава система даваше възможност за някои издания (идейно вредните, например) да не се плаща изобщо, целият хонорар ставаше собственост на държавата. Както се изясни по-късно - за да се финансират отделите на съветското разузнаване в чужбина, което по това време вече имаше проблеми с парите. Авторите получаваха така наречените чекове, с които можеше да се купят стоки в специализираните магазини "Берьозка" [1]. Хората от по-старото поколение помнят тези срамежливо скрити някъде из уличките магазинчета и техните загадъчни витрини, украсени с туристически плакати, изобразяващи руски красавици с кокошници [2] на главата. Там наистина имаше какво да се купи, ако се намираха повече чекове. Но авторите на издания в чужбина получаваха чекове колкото да не е без нищо - шестдесет рубли за книга и това все още беше добър хонорар. Защото плащаха по 40, 20 и дори по 10 рубли на издание. И всичко това според закон, от който не беше прието да се оплакваш. Големият "законник" Богомолов се съди с някакви организации в Москва и спечели 15 рубли във вид на чекове за един дебел роман, издаден в Чехословакия. Що се отнася до издателската практика в някои социалистически страни обаче, те понякога нарушаваха съветските закони - издаваха книги без официален договор, почти пиратски. Затова пък, ако авторът отидеше в дадената страна преди излизането на книгата, получаваше хонорар, от който му удържаха само вътрешен данък. Но тази практика беше скоро забранена. "Нарушаването на правилата за валутни операции" се наказваше строго. Наследниците на нобеловия лауреат Б. Пастернак се озоваха в затвора, защото се осмелиха да получат някакви пари, които се полагаха на покойника. Други ги преследваха по линия на борбата с черния валутен пазар...

В Париж се подготвяше да излезе май третата моя книга с проза и познатата ми сътрудничка на издателството Люся Катала ми изпрати издателска покана. Заех се да подготвя документите за пътуването - биография, характеристика, анкети, визи, справка за здравословното състояние. По лична договорка с издателството трябваше да пристигна в първата десетдневка на октомври, точно преди излизането на книгата, за да успея да си получа хонорара. Гледах да направя всичко бързо и пристигнах в Париж според уговорката. На летище "Дьо Гол" ме посрещна грижливата Люся (между другото, наша землячка от Бобруйск) и ме откара с кола в Латинския квартал, където беше резервиран хотел. По пътя ми съобщи "приятната" новина, че предния ден в издателството отишъл парижкият представител на "Союзкнига" и ми взел хонорара. Остатъкът, който ми се полага, ще мога да получа в Москва.

Всичко ми стана ясно. Една седмица гостуване в Париж трябваше да прекарам с джобните франкове, които ми даваше издателството. Три хиляди хонорар отидоха за финансиране на милото разузнаване и това "утеши" автора. Съчувствайки ми вероятно за моя финансов неуспех, издателството се стремеше го компенсира със специални грижи - заведоха ме в известната "Ротонда", където ме гостиха с морски таралежи. А вечерта при мене в хотела дойде Ефим Еткинд [3] и ме отведе в жилището на Катала, където проведох дружески разговор с известните емигранти Виктор Некрасов, Андрей Синявский и Мария Василевна Розанова. Синявский се чувстваше много бодър и както някога Камю, на всичко и на всички казваше НЕ, което малко ме учуди. Виктор Платонович изглеждаше зле, не му оставаше много да живее. Приятелката на Люся Ирина Сокологорская ме заведе на другия ден в Барбизон, любимото село на постимпресионизмите, а също така и на известното гробище Сен Женевиев дьо Боа, което ме изпълни до края на деня с песимизъм. Мъжът на Ирина беше по това време декан на Сорбоната и ми организира лекция в Източния университет, където учат всички езици, които се говорят в Съветския съюз, освен беларуски. Попитах защо. Отговориха ми, че няма желаещи: за такъв език никой в Париж не е чувал. Ето ти изненада! Но защо да е изненада? - мислех си. Защо са длъжни да го знаят в Париж, когато не искат да го знаят в Менск?

Диктатът на Москва в областта на издателската политика се разпростираше далече и засягаше даже дреболиите. Веднъж бяхме с делегация на Съюза на писателите в София и трябваше да получим там някакъв хонорар. Българите дълго бавеха изплащането му и едва през последния ден ни повикаха в счетоводството. Там, все едно между другото, ни показаха получена от Масква телеграма, където се казваше колко на кого от нашите автори трябва да се заплати в проценти. На Сирокомский - 60, на Ахмадулина - 90, на Вознесенский - 75, на Бикау - 15. Защо така - не можеше да се разбере. Изясни се едва тогава, когато получихме парите - на всеки примерно по двеста лева, независимо от жанра и размера на публикациите. В това се състоеше свещената социалистическа справедливост, както се шегуваха московчаните. Тогава в Пловдив получих първия сърдечен пристъп, стана ми много лошо. Добре, че имах около себе си приятели. Помогна ми моят връстник, известният поет Костя Ваншенкин, духовно ме утешаваше Бела Ахмадулина. С тяхна помощ се пооправих някак си, макар че ми се наложи да полежа в българска болница.

1. "Берьозка" - верига магазини в Съветския съюз за пазаруване на стоки само срещу валута или специално издадени чекове. В България такива бяха магазините "Кореком".

2. Кокошник - старинно руско украшение за глава най-често с формата на полумесец.

3. Ефим Григоревич Еткинд (1918-1999) - руски филолог, литературен историк и преводач на европейска поезия, лишен от съветско гражданство и изгонен от СССР през 1974 година.

(Следва)

Две песни на Андрей Макаре́вич

Да предупредя предварително: четенето по-нататък е вредно за нашенски путинофили.

Да веят руски знамена, да се кланят на „вълци“ и Исаков, да палят свещи пред олтара на панславизма и панправославието, да слушат съветския химн, но Макаревич да не слушат в никакъв случай, че току-виж – инфаркт или инсулт, няма да го понесат.

Те, нашенските путинофили, не знаят руски език (на тях и българският им е проблем!), но по-долу ще има превод, та да не рекат после, че не съм им казал.

За протокола - Андрей Вадимович Макаревич (1953 г.) е руски музикант, певец, поет, композитор, художник, ръководител на легендарната руска рок група „Машина времени“ („Машина на времето“) и… непримирим противник на Путиновия режим.

Аз не съм много голям любител на рока, но индивидуалните изпълнения на Макаревич, и особено неговия хумор, ми допадат твърде, затова го следя изкъсо предимно в тази посока.

Така че първо песента „Ваня пукнул в храме“ („Ваня пръдна в храма“) – отровна подигравка с плъзналата в Русия мания, наречена „оскърбление на религиозните чувства“, която беше официално уважена със създаването на специална точка към чл. 148 в руския наказателен кодекс, по която човек може като нищо да си докара даже и затвор.

Втората песен е в изпълнение на „Машина времени“, казва се „Крысы“ („Плъхове“) и няма нужда от обяснение – текстът говори достатъчно красноречиво, а и "картинките" във видеофилмчето – също.

Не ходи к маме, мы себе сами Альфа и Омега громких дел. Иванов Ваня взял и пукнул в храме, Так припёрло, что не утерпел. Вышло нескладно, пукнул и ладно, Но через неделю в полночь вдруг Лбы в камуфляже руки Ване вяжут - К сожаленью, был услышан пук. Власть у нас в силе, следаки в мыле Сшили деле Ване в семь томов. Он попрал веру, спортил атмосферу В смысле государственных основ. В крик жена, дети - Ване срок светит, Патриарх кричит про беспредел. Во Христе братья жаждут распятья Перед храмом, где он напердел. Между тем в мире громче и шире Голоса звучат то там, то тут: Звёзды эстрады, эге-гей-парады, И все за толерантность пасть порвут. Стинг и Мадонна встали синхронно, Фаны на планете входят в раж, Голливуд смаху снял в 3-D сагу Про Ванин героический демарш. Пресса стремится к власти пробиться, Президента прямо в угол жмут. Он рукой махает, дескать, суд решает. - Так что же у вас такой херовый суд? Ночью жизнь тише, Ваня книгу пишет О судьбе, о творческом пути. Тяжело Маше жить в дурдоме нашем, Право слово: Господи, прости.

При мама - няма смисъл, ние сами сме Алфа и Омега на гръмки дела. Иванов Ваня взе и пръдна в храма, така го назори, че не издържа. Неловко излезе, пръдна и това е, но след седем дена внезапно в полунощ горили с камуфлажи ръцете му връзват - чули го, за жалост, и други, че пърди. Властта ни е строга, следствието потно оформи на Ваня в седем тома дело. Вярата погазил, въздуха изпортил в смисъл на държавните основи. Жена, деца плачат - ще затворят Ваня, патриархът крещи за произвол. Христовите братя жадуват за разпятие пред храма, в който се е изпърдял. По света обаче по-гръмко, нашироко ту тук, ту там се чуват гласове: звезди естрадни, разни гей паради все за толерантност разчекват уста. Стинг и Мадона застават синхронно, по земята фенове бясно се множат, Холивуд веднага засне 3-D сага за героичния на Ваня демарш. Пресата напира до властта да стигне, президентът направо е в ъгъла наврян. Той с ръка маха - съдът това решава. - Ами защо ви е толкова скапан съдът? Нощ, животът тих е, Ваня книга пише за съдбата, за творческия път. Тежко е на Маша в лудницата наша, честна дума: Господи, прости.

Крысы придумали мир для крыс И для них он совсем неплох Живи себе по крысиным законам И будешь жить как бог Крысы не любят других миров, Хотя их манит высь Поскольку в своей норе они боги, В других мирах их держат за крыс Богу Богово, волку логову Кораблю — волна под винтом Кто там звонит в колокол По ком звонит колокол Не спеши. Ты всё узнаешь потом. Первосвященник и главный судья Взяли меня в оборот Один кричал «ты не любишь страну» Другой «ты не любишь народ» Когда оба умолкли я попросил Ещё что-нибудь на «бис» Я очень люблю и народ и страну Но я не могу терпеть крыс Богу Богово, волку логову Кораблю — волна под винтом Кто там звонит в колокол По ком звонит колокол Не спеши. Ты всё узнаешь потом. Я раньше думал, я гость в этом мире, И каков он — не мне решать. Но мне меньше и меньше нравится воздух, Которым мне предлагают дышать. И как тут быть при таком раскладе, Когда в любой разговор Все чаще и чаще вплетается запах Дерьма из крысиных нор. Кто там звонит в колокол По ком звонит колокол Не спеши. Ты всё узнаешь. Богу Богово, волку логову Кораблю — волна под винтом Кто там звонит в колокол По ком звонит колокол Не спеши. Ты всё узнаешь потом.

Плъховете са измислили света за плъхове и за тях той съвсем не е лош. Живей по законите на плъховете и ще живееш като бог. Плъховете не обичат други светове, макар че ги мами безкрая, защото в своята дупка те са богове, а другаде просто ги смятат за плъхове. На Бог божието, на вълка леговището, на кораба - вълна под винта. Кой там бие камбаната, за кого бие камбаната, не бързай. После всичко ще разбереш. Първосвещеникът и главният съдия ме взеха на прицел, единият вика: "Ти не обичаш страната си", другият: "Ти не обичаш народа си". Когато двамата млъкнаха, помолих за още нещо на "бис". Много обичам народа си и страната си, но не мога да търпя плъховете. На Бог божието, на вълка леговището, на кораба - вълна под винта. Кой там бие камбаната, за кого бие камбаната, не бързай. После всичко ще разбереш. Преди мислех, че съм гост на света и какъв е, няма да решавам аз. Но все по-малко ми харесва въздухът, който ми предлагат да дишам. И как да живееш при това положение, когато във всеки разговор, все по-често и често се вплита вонята на лайна от дупките на плъховете. Кой там бие камбаната, за кого бие камбаната, не бързай. Всичко ще разбереш. На Бог божието, на вълка леговището, на кораба - вълна под винта. Кой там бие камбаната, за кого бие камбаната, не бързай. После всичко ще разбереш.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 102

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101.

102

През лятото след Купале [1] се появи възможност да замина за Италия. Винаги бих се радвал да отида в Италия, помнех я от някогашното си пътуване до Рим, беше ми останала в паметта като желан слънчев празник. Този път ме канеше кметството на град Терни, столицата на провинция Умбрия. Пътувахме трима - освен мене Дайнека от Дружеството за приятелство и познатия Иван Иванавич Антанович от ЦК.

На нажеженото от лятната горещина летище "Микеланджело" ни чакаше един пъргав и приказлив италианец на име Джорджио, който ни качи в нова алфа ромео и наду към Терни. Лятната Италия дори през стъклото на автомобила изглеждаше прекрасна, приказна страна, ние гонехме по новата магистрала с бързина сто и двадесет километра в час. Край нас се мяркаха храстите на алеите с бели и жълти цветове, в далечината величествено плуваха иглолистните чадъри на пиниите. По склоновете на обгорените от жегата планини се издигаха каменните постройки на старовремски градове с църкви в средата, замъци, обкръжени от кипариси вили. Терни като град със съвременна индустрия беше по-малко привлекателен, затова пък водопадът в края на града, знаменитият Каскадо, оживяваше необичайно целия околен пейзаж.

От града Джорджио ни закара в своето курортно градче Педилюка, където живееше със семейството си. Кривият път се виеше дълго между бели скали и ни доведе до малко уютно селище, което се беше прилепило до стръмен склон на брега на планинско езера. Над селището се издигаха руините на древен замък, а на другия бряг върху един зелен хълм се извисяваше бяла скулптура на Мадоната. Всичко това се отразяваше живописно в тихите води на езерото.

Настанихме се в един крайпътен мотел и Джорджио Бергамини започна да ни вози със своя стар дизел, който постоянно му се разваляше. Ту ще потече вода от радиатора, ту ще се спука гума... Отидохме в Терни, а след Терни на вилата на един негов приятел художник. Тази вила, наречена студио, беше преобразувана от стара мелница, сред помещенията по каменния под течеше бистър и студен ручей. Старият баща на художника ни черпеше с вино и разказваше как работи сина му. По професия е металург, а изкуството е негово хоби. Отидохме в планинското селце Палина, от което се откриваше прекрасна гледка към широката долина, обвита със синкава мъгла. По време на световната война селцето било партизанска база и жителите му крояха планове да завържат приятелство с беларуските партизани. В Терни ни се случи да присъстваме на откриването на беларуска художествена изложба, което в общи линии беше срамно зрелище. Дузина остарели (от 40-50-те години) картини на тема отглеждане на лен или сключване на договор за социалистическо съревнование, портрети на челници в производството, окачени в малка зала, правеха угнетяващо впечатление на редките посетители. Наистина, да се покаже това в страната на възвишеното класическо изкуство беше за организаторите на изложбата много самонадеяно и може би те разбираха това. След нейното закриване всички експонати бяха безстопанствено изоставени, никой не се погрижи за тях. Назад в родината ги върна все същият Джорджио - по собствена инициатива и за своя сметка.

В една празнична неделя отидохме във Флоренция, това беше може би най-незабравимото ми пътуване. Видях оригиналната статуя на Давид на площада пред катедралата, в която някога се срещали героите на безсмъртния Данте, а в знаменитата галерия "Уфици" беше трудно да сдържа сълзите си пред платната на Сандро Ботичели, които помнех като репродукции от времето на моето печално юношество. В малка уютна тратория изпихме по няколко чаши кианти, което обикнах оттогава за цял живот. Джорджио беше за нас и шофьор, и екскурзовод, и грижлив домакин. В лицето на този италианец получихме тогава един верен и дългогодишен приятел. Почти всяка година след това той идваше в Менск - ту със спортисти, ту с туристи, ту с ветерани партизани, ту като съветник на италианска фирма, реконструираща автострадата Брест - Москва. Аз му помогнах да се свърже с Дружеството за приятелство и Арсен Ваницки винаги го приемаше с радост на чашка кафе. Отношенията му с Антанович не бяха много добри, през цялото време на гостуването ни в Италия те се караха за нещо. Джорджио беше италиански комунист, а Антанович, както е известно, съветски - може би на това се основаваше конфликтът между тях. Все пак италианските комунисти бяха друга порода, не като нашите, съветските.

Джорджио се стараеше да ме подкрепя икономически във времето, когато у нас се разрази политико-икономическата криза и нямаше нито водка, нито храна. Веднъж позвъни от един менски мотел и каза: идвай на гости. Само че с кола. Отидох, като все си мислех какво гости е това, когато трябва да ходя с кола. Оказа се, че става въпрос за една каса кианти, скрита от Джорджио под седалката на микробуса му. Учудих се: как го докара това? Джорджио само се усмихва: "Италиано - буоно контрабандисто". Какво пък, благодаря ти, опитни контрабандисте, дълго те споменавахме, пиейки с приятели твоето чудесно кианти. Веднъж и аз му помогнах според моите възможности. Той смята, че даже повече.

Случи се така, че синът му, юноша, претърпял мотоциклетна катастрофа и си счупи крака. Италианските лекари го гипсирали и той зараснал, но се оказал по-къс от здравия. Необходима била нова операция, която се съгласил да направи известният доктор Илизаров от Курган. Джорджио откарал сина си там, където нямаше никакви познати, не знаеше езика и се почувствал много безпомощен. Като добавка го обрали. Без пари и без документи се озовал в милицията и си спомнил за Менск и Бикау. И ето че късно през нощта в жилището ми се разнася телефонен звън от далечния Курган, полковник от милицията пита дали аз съм писателят Биков, за когото бил чел неотдавна във вестниците. А след това се интересува дали познавам италианец с фамилия Бергамини, когато са задържали в Курган. Разбира се, аз представих пред милицията по най-добрия начин моя злополучен приятел, който по някакъв начин най-сетне се измъкна от своето незавидно положение. Оперираха сина му успешно, за което благодарих лично на доктор Илизаров, а Стефано скоро танцуваше бойко на собствената си сватба.

Както вече казах, Джорджио идваше много пъти в Беларус и всеки път се отбиваше в жилището ми на "Танкова". Веднъж - семейно: с жена си Ана и дъщеря си Симона, няколко пъти доведе свои приятели от Терни и ветерани от Палина. Разбира се, той също ме канеше с Ирина в Италия - да си почина и да се покъпя в Адриатика, където Ана имаше жилище. Бяхме благодарни на нашия мил италианец, но не отидохме. Не отидохме и когато получих награда от президента на Италия, а също така наградата "Св. Валентин". Неловко беше да играя ролята на беден роднина, който се надява на милостта на домакина. Още повече че и домакинът не беше от богатите... Гостът, както винаги, беше беден и се опитваше поне да не изгуби остатъка от честта си - последното малко нещо, което все още имаше.

1. Купале (белар. Купальле, други названия - Иван Купала, Ян, Янау дзен) - голям народен празник на източните славяни (при украинците - Иван Купала, Купайе, при руснаците - Иван Купала, Иванов ден, Иван Травник, Колосок, Ярилин ден). Чества се на 7 (24) юли.

(Следва)