Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 104

Автор: Васѝл Бикау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103.

104

Строях в Ждановичи вила и си мислех: ще пиша! На втория етаж, в тясно ъгълче. Между брезичките, които се извисяваха над покрива, гледайки двора с розите долу. Но не можех да пиша на вилата. Всичко там ми пречеше - и разговорите на съседките наоколо, и лая на кучетата, и детската врява с писъци и викове. Че и радио някъде встрани откъм близкия път. Накрая на лятото реших: ще отида в Нида. Всички много я хвалеха - подходящо градче на брега на залив, редом с жълти дюни.

Карта за почивка получих от литовския литфонд [1], трябваше да имам и разрешение. Нида се намира в гранична зона, да се отиде там не е лесно. Някой разказваше как тръгнал без разрешение, но го върнали и го отвели в Калининград като нарушител. Нашите граници са, разбира се, винаги под ключ. Даже и заради самите нас.

За печат-разрешително ми се наложи да ходя три пъти. Ту не отивах в нужния час, ту по-рано, ту по-късно. Ту началникът се оказваше на профзанятия [2], ту по работа при своя началник. Най-сетне ми постави печатите. Правеше го с такова съжаление, все едно губеше половината си заплата.

Този път пътувах с моята волга, Ригор Барадулин, който седна до мене, и Ирина на задната седалка. Ригор беше много радостен, че се е измъкнал най-сетне от омразния Менск, че има пред себе си един свободен месец, през който ще може да пише стихове - не откъслечно, а както трябва да бъде. Сега той разказваше нещо, сипеше поговорки и находчиви слова, проявявайки необикновена подвижност на разума и мисълта. Това, разбира се, не е чисто беларуска черта, може би е частично литовска, получена в наследство от неговия баща полулитовец. Да го слуша човек, е наслада, дори когато импровизира не непременно в стихове, а в много остроумна проза. Но изглежда този път неговата проза ме подведе. Заслушан донякъде в нея, тръгнах след Ашмяни да излизам на магистралата. Беше кишава, мъглива утрин, стъклата на колата все се потяха. Чистачките бършеха непрекъснато предното, страничните оставаха матови. Преди завоя наляво погледнах само веднъж вдясно и завих. И мигом се ужасих - до мене, почти опирайки ме, неизвестно откъде изскочи една кола, изпревари ме и рязко спря. За да не се ударя в нея, също натиснах спирачките, след което спрях. От колата изскочи разярен шофьор и се нахвърли върху мене, като се опитваше да ме измъкне от купето. Моите пътници, като не разбираха нищо, започнаха да викат. Ригор изскочи на пътя, Ирина се опитваше да разбере от нападателя за какво става дума.

Какво бяхме направили не както трябва ли? Аз знаех какво бях направил не както трябва и какво заслужавах. Добре, че шофьорът, макар и да караше бързо, се справи с положението, иначе щяхме да се търкулнем и дамата от пътя по склона. (Любопитно е, че една година по-късно на същото кръстовище катастрофира моят гродзенски приятел Барис Клейн и половин година ходи с патерици. Проклето място!)

Останалият път мина без произшествия, макар че коленете ми още дълго трепереха.

От този опит разбрах, че опасност дебне автомобилиста не само на пътя, на улицата, но може би и вътре в колата. Знайно е, че във всяко едно отношение е по-добре да се пътува без пътници, когато това е възможно. Гродзенският художник Пушкоу се съгласил да откара някъде съседа си, но се преобърна край Друскеники и беше принуден да му плаща няколко години - за причинена инвалидност.

Две години след това произшествие, с друга вече лека кола в Менск не можах да избегна сблъсъка (отново не пропуснах) и на едно кръстовище един самосвал ме удари здраво от дясната страна. Добре, че бях в колата сам, без пътници.

За да избегнеш аварията (по собствена вина), трябва не само да спазваш правилата за движение, да имаш добра техника и да бъдеш трезвен. Но трябва да имаш също така здрави нерви, винаги да се чувстваш спокоен. Дори когато те удари самосвал, да не губиш самообладание. Не го умеех това и затова не се смятах за добър шофьор, макар че пропътувах зад кормилото не малко години.

След това пътувах много с Ригор, свикнах с неговите приказки и реагирах на тях нормално. Той дори някак си ме успокояваш - най напред, разбира се, с доброжелателното си настроение, което за шофьора има винаги голямо значение. Що се отнася до жена ми, с която пътувахме дълги години, тя пое задължението да ми помага, когато карам колата - да ме предупреждава, да ми подсказва, да ми напомня. А ти само върти кормилото. Макар че един път, когато поставих небрежно колата на един склон и тя тръгна към близката река, на Ирина ѝ се наложи да я спасява. Тя догони колата, отвори вратата, хвана ръчната спирачка и не позволи на колата да цамбурне от стръмничикя бряг. Признавам си за моя чест, че никога не съм сядал зад кормилото пиян, дори ако бях пил предната вечер. Страхувах се повече не от катастрофа (казват, че според статистиката трезвите правят повече катастрофи от пияните), а от среща с инспекторите. Представях си какво ще кажат моите недоброжелатели, когато разберат, че "Бикау е задържан да кара пиян". Никак не ми се искаше да им доставя допълнителна радост. За четвърт столетие посветих на автомобила едва ли не повече сили и емоции отколкото на литературата. Причината за това е явно в закъснялото идване у нас на световното явление автомобилизация. По времето, когато хората от останалите страни на Европа и Америка бяха усвоили перфектно колите и пътищата, ние едва започвахме да сядаме зад кормилото. Няколко десетилетия нашият човек зад кормилото се смяташе за любител шофьор със съответното отношение на обществото към него. Когато бях веднъж в България, попитах писателя Коста Странджев, който ме караше от Пловдив за София, коя му е поред колата, може би първа. Коста гордо отговори: вече пета. А аз тогава още нямах и първа.

За да си купа първата (от популярните по това време "Жигули"), трябваше да ходатайствам пред облизпълкома [3], дълго да чакам и да я взема почти със скандал: колата беше предвидена за друг район - за първенци в производството. Късно хванах кормилото, но затова пък изучих колата, както никой от тези, които имаха коли от млади години. Веднъж в Париж попитах Ирина Сокологорская за някакъв детайл в нейната кола и тя вдигна рамене - не зная. Никога не вдигам капака. - А как караш? - Много лесно. Когато нещо се развали, обаждам се в гаража, идват момчетата и правят всичко, каквото трябва. А аз си плащам и тръгвам... И така четиридесет години зад кормилото.

А у нас не е така. У нас за несъвършената техника, за лошите пътища и за пияните съседи шофьори се плаща с нерви и живот. Моят скъп автомобилен приятел Алес Ставер караше раздрънкана кола, с неизправен двигател, без надеждни спирачки и загина при пътно произшествие. Остана ръкописът на негов партизански роман, който никой не поиска да издаде.

От личен опит усвоих простата истина: ако не си помогнеш сам, никой няма да ти помогне. На такъв принцип се основанаше и функционираше нашият славен съветски автосервиз, с който аз, както мнозина "любители шофьори", имах не малко отношения. Тези отношения не носеха нищо освен разочарования и неприятности. Ако не и по-лошо. Генерал Сулянов [4] остави за няколко минути своята "Волга" до менския басейн и колата изчезна. Дълго я търсиха, той ходи при министъра, нае екстрасенс. Опитни хора попитаха: ремонтирал ли си колата? Давал ли си ключовете? При тях търсете... Много приличаше на истина - автосервизът още тогава беше бандитски. Но за да постигнеш нещо, най-напред трябва поне нещо да знаеш. Препоръки от доброжелатели съветници могат да се чуят винаги, но не винаги трябва да им се вярва. Най-доброто нещо е литературата. И от цялото техническо множество, което си бях осигурил, най-надеждна - и най-елементарна - беше инструкцията, която се дава с колата. Там има, ако не всичко, то поне най-необходимото. В "Автосервиз" няма и това. За известния литовски Дом на творчеството в Нида трябваше да пътуваме през Клайпеда, а оттам с ферибот до пристанището Куршска коса. Зад гъстите иглолистни дървета белееха отдалече пясъчните планини на дюните. На края на едно красиво селце се издигаха няколко модерни постройки и столова с масивен фронтон. По нататък над боровете се извисяваше раирания стълб на морския фар. Това беше прочутата Нида. Там написах "В мъглата". Ригорка в отсрещната къща четеше Платонов и пишеше стихове. Вечерта се срещахме и по пешеходната пътечка вървяхме надолу до брега на морето. През деня встрани от пътечката Ирина събираше млечници в тревата и ги солеше за мезе. Чудесно мезе беше. Жалко, Ригор отдавна вече не пиеше - беше си отпил на времето за цял живот. Беше сигурен, че един поет, който не е минал през алкохолна закалка, е калпав поет. За което има безброй примери и най-красноречивият от тях е съвременната беларуска поезия, която не струва нищо. И всичко това е, защото поетите не пият. Изпозаписаха се в партията и се страхуват да не ги мъмрят. А от този страх каква поезия може да има? От всички познати трезвеници уважавахме единствено (и той не беше поет) Алес Адамович, който въпреки това обещаваше твърдо и не един път, че ще започне да пие. Но не успя - заяде го политиката. А иначе щеше да е жив и до днес.

Сюжетът на "Мъглата" беше готов отдавна. Идеята за човешката безизходица почиваше непоклатимо в съзнанието ми и от време на време искаше да бъде реализирана. Някои казваха: песимизъм, фатализъм, разни други упадъчни влияния. Може и така да е. Но колко конфликти се случват в човешкия живот - със себе си или с обществото, които не могат да бъдат разрешени. Не се поддават на някакви разумни усилия. И не само в ситуации, когато доброто се противопоставя на злото. Но и тогава, както е писал Хегел, когато конфликтът лежи в отношенията между правия и правия. Това вече е трагедия. Като погледнеш, целият човешки живот е трагедия, защото всички се чувстват прави.Никой не се смята за виновен. Ригор хвалеше много Платонов, аз го четях без желание. Много неестествен, необикновен език, със силен акцент върху патологията на характерите. По същата причина много неща не ми харесват и в Достоевски. Може би съм все пак по-голям романтик, отколкото на някои им се струва. Ако не в своите произведения, то в своите читателски наклонности. Дон Кихот - ето я моята книга. Макар че тази привързаност ми е от детството, но нали всички идваме от детството. А не от университетите. За Ригор да живее означава да пише стихове. Да говори в стихове и да мисли също така в стихове. От това никаква сила не може да го лиши. И още от това да се шегува. Шегите на Гришка [5] са двигателят на неговата поезия. Той дели хората на две категории - черни и бели. Може да е опростено, но затова пък е точно. Или така, или иначе. Разбира се, това нее християнски, а изцяло езически принцип. Но на естествения човек Ригор му харесва езичеството. Струва ми се, че след всичките тревоги, които сме преживели, той е прав.

1. Литфонд - литературен фонд.

2. Профзанятия - занятия на професионалния съюз.

3. Облизпълком - областен изпълнителен комитет (на комунистическата партия).

4. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

5. Гришка - умалително от Ригор (Григор).

(Следва)