Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 103

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102.

103

От средата на 80-те години моите книги се издаваха доста често в Съюза; в Беларус малко по-рядко. Хонорарите в рубли бяха стандартни, може би моите като на лауреат малко по-високи. Така за книга с проза от петстотин страници можеше да се купи "Жигули". Друг въпрос е, че нямаше възможност да се купят доста неща, всички търсени или ценни стоки не се продаваха свободно. Трябваше да се ходатайства пред властите (преди всичко партийните) или да имаш връзки в търговските структури. Наистина, Съюзът на писателите имаше в това отношение някакви привилегии, например за коли или за еленови шапки, и ги използваше нашироко. Парите в обществото, организирано по планово-разпределителния принцип, имаха вторичен характер. Но частнособственическите потребности на хората упорито не искаха да се съобразяват с това и съществуваха независимо от държавните постановления. Изведнъж се разрази бум за книги (като някакво предчувствие за скорошното сбогуване с книжната цивилизация), стойностна книга не можеше да се получи без връзки, да се абонираш за класика - също. Западните интелектуалци тогава ни завиждаха, защото в Европа престижът на литературата отдавна вече беше спаднал, отстъпвайки на аудиовизуалните атрибути на културата, книгата очевидно губеше духовната и информационната си стойност. Но нашите книги още продължаваха да ги издават и на Запад. Особено в социалистическите страни. Само в ГДР в превод на немски език излязоха петнадесетина мои книги, малко по-малко във ФРГ, Франция и Италия. Но с хонорарите за тези издания положението беше сложно. Защото от известно време изплащането на хонорари, както и сключването на договори за издаване, пое държавата в лицето на специално създадената организация "Союзкнига". Бяха определени процентно и данъците върху хонорарите, а именно - до 70 процента плюс 30 процента комисионни в полза на "Союзкнига". Тази гъвкава система даваше възможност за някои издания (идейно вредните, например) да не се плаща изобщо, целият хонорар ставаше собственост на държавата. Както се изясни по-късно - за да се финансират отделите на съветското разузнаване в чужбина, което по това време вече имаше проблеми с парите. Авторите получаваха така наречените чекове, с които можеше да се купят стоки в специализираните магазини "Берьозка" [1]. Хората от по-старото поколение помнят тези срамежливо скрити някъде из уличките магазинчета и техните загадъчни витрини, украсени с туристически плакати, изобразяващи руски красавици с кокошници [2] на главата. Там наистина имаше какво да се купи, ако се намираха повече чекове. Но авторите на издания в чужбина получаваха чекове колкото да не е без нищо - шестдесет рубли за книга и това все още беше добър хонорар. Защото плащаха по 40, 20 и дори по 10 рубли на издание. И всичко това според закон, от който не беше прието да се оплакваш. Големият "законник" Богомолов се съди с някакви организации в Москва и спечели 15 рубли във вид на чекове за един дебел роман, издаден в Чехословакия. Що се отнася до издателската практика в някои социалистически страни обаче, те понякога нарушаваха съветските закони - издаваха книги без официален договор, почти пиратски. Затова пък, ако авторът отидеше в дадената страна преди излизането на книгата, получаваше хонорар, от който му удържаха само вътрешен данък. Но тази практика беше скоро забранена. "Нарушаването на правилата за валутни операции" се наказваше строго. Наследниците на нобеловия лауреат Б. Пастернак се озоваха в затвора, защото се осмелиха да получат някакви пари, които се полагаха на покойника. Други ги преследваха по линия на борбата с черния валутен пазар...

В Париж се подготвяше да излезе май третата моя книга с проза и познатата ми сътрудничка на издателството Люся Катала ми изпрати издателска покана. Заех се да подготвя документите за пътуването - биография, характеристика, анкети, визи, справка за здравословното състояние. По лична договорка с издателството трябваше да пристигна в първата десетдневка на октомври, точно преди излизането на книгата, за да успея да си получа хонорара. Гледах да направя всичко бързо и пристигнах в Париж според уговорката. На летище "Дьо Гол" ме посрещна грижливата Люся (между другото, наша землячка от Бобруйск) и ме откара с кола в Латинския квартал, където беше резервиран хотел. По пътя ми съобщи "приятната" новина, че предния ден в издателството отишъл парижкият представител на "Союзкнига" и ми взел хонорара. Остатъкът, който ми се полага, ще мога да получа в Москва.

Всичко ми стана ясно. Една седмица гостуване в Париж трябваше да прекарам с джобните франкове, които ми даваше издателството. Три хиляди хонорар отидоха за финансиране на милото разузнаване и това "утеши" автора. Съчувствайки ми вероятно за моя финансов неуспех, издателството се стремеше го компенсира със специални грижи - заведоха ме в известната "Ротонда", където ме гостиха с морски таралежи. А вечерта при мене в хотела дойде Ефим Еткинд [3] и ме отведе в жилището на Катала, където проведох дружески разговор с известните емигранти Виктор Некрасов, Андрей Синявский и Мария Василевна Розанова. Синявский се чувстваше много бодър и както някога Камю, на всичко и на всички казваше НЕ, което малко ме учуди. Виктор Платонович изглеждаше зле, не му оставаше много да живее. Приятелката на Люся Ирина Сокологорская ме заведе на другия ден в Барбизон, любимото село на постимпресионизмите, а също така и на известното гробище Сен Женевиев дьо Боа, което ме изпълни до края на деня с песимизъм. Мъжът на Ирина беше по това време декан на Сорбоната и ми организира лекция в Източния университет, където учат всички езици, които се говорят в Съветския съюз, освен беларуски. Попитах защо. Отговориха ми, че няма желаещи: за такъв език никой в Париж не е чувал. Ето ти изненада! Но защо да е изненада? - мислех си. Защо са длъжни да го знаят в Париж, когато не искат да го знаят в Менск?

Диктатът на Москва в областта на издателската политика се разпростираше далече и засягаше даже дреболиите. Веднъж бяхме с делегация на Съюза на писателите в София и трябваше да получим там някакъв хонорар. Българите дълго бавеха изплащането му и едва през последния ден ни повикаха в счетоводството. Там, все едно между другото, ни показаха получена от Масква телеграма, където се казваше колко на кого от нашите автори трябва да се заплати в проценти. На Сирокомский - 60, на Ахмадулина - 90, на Вознесенский - 75, на Бикау - 15. Защо така - не можеше да се разбере. Изясни се едва тогава, когато получихме парите - на всеки примерно по двеста лева, независимо от жанра и размера на публикациите. В това се състоеше свещената социалистическа справедливост, както се шегуваха московчаните. Тогава в Пловдив получих първия сърдечен пристъп, стана ми много лошо. Добре, че имах около себе си приятели. Помогна ми моят връстник, известният поет Костя Ваншенкин, духовно ме утешаваше Бела Ахмадулина. С тяхна помощ се пооправих някак си, макар че ми се наложи да полежа в българска болница.

1. "Берьозка" - верига магазини в Съветския съюз за пазаруване на стоки само срещу валута или специално издадени чекове. В България такива бяха магазините "Кореком".

2. Кокошник - старинно руско украшение за глава най-често с формата на полумесец.

3. Ефим Григоревич Еткинд (1918-1999) - руски филолог, литературен историк и преводач на европейска поезия, лишен от съветско гражданство и изгонен от СССР през 1974 година.

(Следва)