Гоце Делчев и другарите му

Константин Кондов от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев и другарите му", публикувано във "Гоцев лист - Възпоменатален лист на Макед. благот. д-во "Гоце Делчев", Пловдив, 6 май 1926 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преди 36—37 години се записах в Солунската българска гимназия. Постъпих в пансиона при същата гимназия, в който намерих представители от всички краища на живописна и приказна Македония.

Смело мога да кана, че нашите учители, които бяха незаменими общественици и родолюбци, възпламениха нашите сърца, възвисиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашита умове и в нашит понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащинското си огнище.

Съществуваха няколко ученически кръжоци, с различни оттенъци: литературен, философски - научен, кариеристи и бунтари (революционен).

Тоя последния бе най-малобройния. В него влизаха Борис Сарафов, Димитър Пажев, Борис Дрангов, Пегър Васков, Тодор Саев, Гоце Делчев и др. В тоя кръжок имах честита да бъда и аз.

И днес, след 36 години, с изключение на трима-четирима, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата на робска Македония.

Ръководители на нашата революционна група бяха Сарафов и Пажев. Под тяхно ръководство ние четохме предимно книги с революционно съдържание, които аз донасях от София. Нямаше наш другар, който да не бе чел съчиненията на Каравелов. на Христо Ботев, на Васил Друмев, на Захари Стоянов, на Стоян Заимови и на Ив. Вазов. Биографиите на видните чуждестранни революционери Мацини, Гарибалди, Вашингтон, Лафает, Косцюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Кропоткин, Бакунин, Степняк и пр. бяха нашит настолни книги.

Наши идеали и кумири бяха Раковски, Караджата, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Каблешков, Петлешков и Бенковски.

Нашата група беше си извоювала правото да заповядва и се налага в пансиона и всички други волно и неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч-далеч се чуваха нашите песни: „Стани, стани, юнак балкански", „Вятър ечи, балкан стене", „Жив е той, жив е“, „Тежко, тежко, вино дайте“ и пр.

Борис Сарафов бе властен темперамент, игрив, словоохотливи и горд. Умееше да се налага, но не и да привързва. Петър Васков, любимец на целия кръжок, надминаваше всички ни и по ум, и по воля, и по характер. Той беше човек наистина талантлив и с необикновени способности като математик.

Борис Дрангов, всякога жизнерадостен, беше в пълния смисъл рицар без страх и без укор.

Гоце Делчев за всички нас си оставаше една загадка. Той бе мълчалив, спокоен, разсъдителен и човек делови. Той притежаваше любвеобилно сърце и нещо, което подчиняваше, привличаше и обайваше. Ние всички пансионери се любувахме, когато той хвърляше камък или се надскачаше с другари. Делчев бе хала, когато скачаше или хвърляше камък. Напомняше ни нещо близко до Васил Левски.

Лазар Маджаров и Тодор Саев по всичко приличаха на Гоце Делчев, и двамата бяха спокойни, тихи и мълчаливи като него. Тримата заедно бяха въплъщение на чистота, безкористие, себеотрицание и самопожертване. Типични отшелници.

Сарафов, Атанасов и Пажев през есента [на] 1890 година постъпиха във военното училище в София и бяха с нас в постоянна писмена връзка. Благодарение на тях започнахме по-често да получаваме чрез австрийската поща разни български и руски книги, с патриотично, военно и революционно съдържание.

Гоце Делчев бе станал ръководител на нашия кръжок и той умело скриваше нашето духовно богатство - книгите, които в неделен дени ни раздаваше като черковна нафора.

На следната есени [през] 1391 [година] целият наш кръжок постъпи във военното училище. От Солун с всичките му идеи и цели пренесохме го в София. Тук вече за ръководител остана Гоце Делчев, който влезе в пряка връзка с македонската студентска група при Софийския университети, която група издаваше и едно списание „Лоза", списвано на западномакедонски диалект.

Чрез Гоце Делчев се опознахме със студентите Дамян Груев, Димитър Поп Коцев, Петър Поп Арсов, Христо Матов, Пере Тошев и други, в чиито квартири доста често обсъждахме въпроси от политичен, обществен, икономичен и революционен характер. Въодушевявахме се от италианските карбонари и американските революционери - гуериляси, като всеки един от нас в душата си строеше планове на бъдеща широка революционна деятелност, в която главния герой е самия той.

През пролетта [на] 1892 година повечето членове от кръжока дадохме тържествено обещание, че след нашето производство в офицерски чин нито един от нас не ще остане на служба в България, а до един ще заминем по родни краища като учители или на работа при бащите си и ще посветим живота си в служба на своя злочест народ.

Същата пролет, подгонени от българското правителство, Дамян Груеви и Пере Тошев напуснаха София и се отзоваха като учители в Щип и Прилеп.

В навечерието на нашето производство в офицерски чин една група юнкери, подозрени като бунтовници и социалисти, безпричинно бидоха изключени и изпратени в полковете. Между тия страдалци попаднахме и ние двамата с Гоце.

Когато всички пострадавши скърбиха и плачеха за изгубената кариера, единствен Гоце се радваше от душа и сърце, че му се дава възможности да си отиде в Македония. И той замина за учители в Щип при Даме Груев.

Около това време арменското движение беше в своя разгар. Отоманската банка в Цариград бе атакувана и превзета от арменски терористи. Градовете Муш, Сусам, Адана и пр. гориха и арменското население поголовно се избиваше от кюрдите. Заговори се за ревизия на Берлинския договор, в който съществуват клаузи за реформи в Крит, в Македония и в Армения.

Пролетта [на] 1895 година революционния огъни се пренесе и в Македония.

По инициатива на Трайчо Китанчев, председател на Македонския комитет в София, бидоха организирани десетина революционни чети, в които чети влязоха мнозина млади български офицери.

Борис Сарафов и аз постъпихме в съединените чети на Кочо Муструков, дядо Анго и Колю Ризов. В зори на 12 юли 1895 година, от скритите пирински усои, като лавина нашата чета нахлу и превзе град Мелник.

Същото лято ранен попаднах в Солун. Първият, който ме посрещна, настани и укри, бе моят стар другар, съученик и съидейник Гоце Делчев. По ваканцията той беше дошъл тук на учителска сбирка, свикана по инициатива на Даме Груев и Пере Тошев. Гоце доведе при мен Дамян Груев и Пере Тошев, с които няколко дена поред беседвахме по избухналото революционно движение и по бъдещата деятелност.

Гоце и аз по разни пътища заминахме за София.

По време на Гръцко-турската война, [през] 1897 година, Гоце се яви в Одеса, където аз се учех в университета. Тук бяха пристигнали от Кавказ представители на арменския революционен комитет, с които Гоце има няколко срещи. Изпуснахме Одеса, придружени от арменските революционери Зорианц и Микаел Степанян, които бяха отлични леяри на бомби и пиротехници. През Великден и четиримата слязохме от руския параход „Воронеж“ на пристанището Дафино, Света гора, Атон. В Зографския български манастир заварихме стигналите преди нас Сарафов, Антон Бузуков и велешанчето Васил Панчев. Тук Гоце успя да привлече неколцина монаси за полза на делото. Един от най-преданите и горещи привърженици стана отец Козма.

Тук, в дафиновите гори, Гоце уреди леярница за бомби.

През 1900 година открит бе централният революционен македонски комитет, начело с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев, Христо В. Матов и други, които бидоха заловени и осъдени до живот.

Тъкмо тогава се яви и разкола сред македонските революционни среди. Появиха се две враждебни групи, които в своята заслепеност отидоха до самоизтребление.

Пролетта [на] 1902 година Софроний Стоянов и аз навлязохме в Малешевско и тук се срещнахме с Гоце Делчев, който със сълзи на очи ни моли да му съдействаме за изглаждане на изострените отношения между двете враждебни течния: върховисти и централисти. Гоце безпределно вярваше в благия и безупречен Софроний Стоянов.

През 1902 година, есента, изново се срещнахме с Гоце в Пирин и си пожелахме „до виждане“ в Солун. Тук за спомен ми подари своя револвер "наган“.

В ранна[та] пролет [на] 1903 г. десетина чети бивакувахме в село Сажданик, Кюстендилско, под самата граница. Бяха пристигнали при нас чешките депутати Клофач и Клеменш, английският кореспондент полковник Хеилс. руските кореспонденти Пържевалски и Тагеев и един французин кореспондент - фотограф от „Илюстрасион“.

Два-три дена преди да минем границата при нас се вести Гоце, който ми съобщи, че наскоро и той ще влезе, но ще обиколи източните райони: Разлога, Неврокопско, Мелнишко и Серско, а по-късно ще присъства на сбирката в Солун, на която и мен ме покани.

С нашите чети заминаваха и неговите по-малки братя Мицо и Милан, които паднаха убити между Кукуш и Гевгелийско.

Гоце, макар и да не беше сантиментален, но имаше моменти, когато не можеше да въздържи сълзите си. На прощаване пръв той ме прегърна, разцелува ме и ми пожела широка и плодотворна деятелност в Мариовско.

Едно страшно и болезнено чувство изпитвах аз. Струваше ми се, че не ще се върна вече и че това е последното ни виждане с Гоце.

И наистина тази беше последната ни среща. Злокобно предчувствие.

Около Гергьовден намирах се във Велешко, когато се научих за трагичната кончина на ненадминатия апостол на македонското освободително движение.

Чест и слава на Гоце и на неговите съратници, чиито духове са безсмъртни и ще възкръснат заедно с Македонската свобода.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в град Прилеп Константин Николов Кондов (1874-1929, София) е ВМОК и ВМОРО войвода от град Прилеп. Участва в Четническата акция и Горноджумайското въстание. През 1903 г. води ВМОРО чети в Скопско и Велешко. През Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия като е награден с орден "За храброст". По време на Първата световна война е командир на рота от Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия. Бил е околийски управител на градовете Струмица и Пловдив. Умира в София през 1929 г.

ОРИГИНАЛ