Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 105

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104.

105

Седях на вилата и вместо да си поливам розите, пишех някаква статия. В последно време изобщо не ме оставяха на мира вестниците и списанията, рядко радиото и телевизията - на всички им трябваха статии за перестройката. Може би им липсваха професионални перестройчици и си спомниха за аматьора Бикау. До съвсем неотдавна избягваха да споменават името ми, а сега настоятелно молят: само напиши нещо. И аз пишех, а те редактираха, случваше се нещо да допишат и преписваха така, както им беше необходимо. Колко пъти се заричах да не пиша, но те бяха квалифицирани професионалисти и постигаха своето. И Бикау за пореден път биваше принуден да пише. В такъв един час дойде нашата мила съседка Валянцина Микалаеуна Милто и каза, че предния ден е станала някаква катастрофа в Украйна, Западът е много разтревожен. Катастрофи у нас винаги е имало, макар че за тях не съобщаваха, за да не развалят настроението на работниците, да не предизвикат паника. И аз не се тревожех - продължавах своите писаници. Но вестите за бедата ставаха все повече, нещо предаде и Би Би Си. На свечеряване се разбра, че наистина е станала катастрофа - избухнал е реактор в Чернобил. Но това е в Украйна - ние защо да се страхуваме?

От беларуския ЦК казаха точно това, когато им позвъни някой от съседите по вила. Но скоро на вилата си в селото дойде Васил Барисавич Несцяренка, който беше директор на ядрения център в Сосни [1]. Току-що беше долетял от Москва и най-напред отишъл в ЦК да бият с всички сили тревога, да вземат мерки. Радионуклидите вече засипват Беларус - приборите регистрират опасни дози. Ръководството на ЦК го успокоявало - нищо страшно. Той обаче не спираше - ходеше по всичките инстанции, разбираше с какво случилото се заплашва народа. Но какво можеше да направи? Какво изобщо можеше да се направи? Кузмин, на когото се обадих по телефона, каза, че трябва да се използва йод. Няколко капки йод на парче захар и това е. Други средства срещу атома нямахме.

Вечерта от Кисловодск позвъни Адамович - идва си. На шега му казах да не бърза, нека се запази един беларус - за чистота на генофонда. За нас да се спасяваме е късно. Въпреки това Адамович си дойде. Изтича веднага в ЦК, където също не можаха да го успокоят с нищо. Макар преди това да бяха уверили Горбачов, че чернобилският атом не заплашва беларусите. Горбачов ги даде за пример на украинците, които изпаднаха в паника и молеха за пари. Беларусите не искаха нищо. Тогава Адамович се срещна с Несцяренка и научи от него, че в действителност работата ни е спукана. Най-вече, няма прибори, за да се мери степента на поражението, няма никакви други средства. Адамович хукна в Москва, при Горбачов - да спасява беларуската нация. Горбачов беше в състояние на силна тревога и объркан - на кого да вярва? На партийното ръководство, което мълчеше, на учените, които запазваха завидно спокойствие, или на "паникьора" Адамович? И все пак повярва на дилетанта Адамович, който успя да измъкне чрев него известно количество дозиметри. Генсекът [2] почувства интуитивно кой казва истината и кой го лъже. Впрочем, може би и на самия Горбачов му се искаше да бъде излъган, ако имаше възможност.

През почивните дни, тъй като нито в Москва, нито в Менск някой от началството не можеше да бъде намерен, Адамович си дойде у дома. В градски условия не беше възможно да се срещнем, нашите жилища отдавна и непрекъснато се подслушваха, и ние се уговорихме да излезем сред природата. Тръгнахме към Ивянец, за Ислач, и оставихме колата до речния бряг. Докато жените ни Ирина и Вера приготвяха храната, тръгнахме бавно между дърветата. Саша беше много угрижен, дори потиснат от това, което се беше случило. А най-вече - от пълната глухота на ръководството, което се грижеше само за едно: да скрие опасността колкото се може по-далече от народа. За да си стои той тихо и малко по малко, незабележимо да мре, без да тревожи началството. Ние знаехме тогава малко неща, но за опасността от радиацията Адамович вече беше научил в Москва. А и нашият Несцяренка му беше казал не малко за това.

Академик Легасов разказа повече от другите [3], защото може би знаеше по-добре от тях какво представлява чернобилският взрив. Скоро атомните електроцентрали ще започнат да избухват една след друга, каза той - Курската, Смоленската, Ленинградската... Спасение от това при тази система академикът не виждаше и може би затова след известно време сложи край на живота си. Адамович беше много разтревожен и каза, че е дошло време, когато трябва да се бият всички камбани - да се спасява човечеството. Преди това редица години биеше камбаните - спасяваше света от ракетноядреното безумие, сега дойде ред да го спасява и от "мирния" атом. Трябва колкото се може повече да се появяваме в печата, по телевизията, просто да говорим с хората, да им сочим какво им готви съветското ръководство начело с изпитания ленински авангард. Горбачов като че ли започва да разбира нещо, но е сам, при това ограден със здрава чекистка стена, за която не съществува нищо друго освен тяхната изродена идея - власт, основаваща се на марксизма и ленинизма. Заради нейната чистота и непоклатимост те са готови да пожертват човечеството. Тогава Саша ми разказа как след завършването на университета се опитвали да го вербуват за сексот [4] и как им се изплъзвал. А неотдавна разбрал, че вербовката на випускниците съвсем не била избирателна (ние ви уважаваме, само на вас предлагаме и т. н.), а за всички без изключение - за да имат всекиго в джоба си. С предварителна умисъл за неговата кариера, успехи в живота или непредвидени обстоятелства, когато вербуването би било по-трудно. Агентите сексоти са необходими навсякъде, именно те, а съвсем не членовете на партията са основната опора на режима. Да, може би всички комунисти са потенциални или действителни сексоти, но, разбира се, не всички сексоти са комунисти, не малко са там и безпартийните. Това е сплотен и разклонен секретен клан, който надминава всички познати в историята кланове, включително и масонския. Колхозникът от полевъдната бригада е също такъв сексот с прозвище, какъвто е министърът или професорът, и те трябва еднакво вярно да служат на своя кум [5], на когото са подчинени до смърт. Държавна сигурност не дава развод, както справедливо отбеляза някога Сакрат Янович [6].

Тогава попитах: как да се отнасяме поне към някои приятели, за които можем със сигурност за предположим, че са там? Че са сексоти? Саша скръбно каза: "Този проблем изобщо не може да се реши. Същото е като смъртно наказание. Кое е по-добре - да убиеш всичките, за да не пропуснеш сред тях нито един злодей, или да помилваш всичките, за да не накажеш нито един невинен? Няма положително решение, при всеки случай ще остане възможност за грешка и за надежда също".

О, тази проклета човешка надежда, майка на глупците, както точно я определил някога Максим Гарецки [7]! Отлично се научиха да я използват всички - от Хитлер до Сталин! Водели нещастниците уж на баня, където ги тровели с циклон, разстрелвали ги в Курапати [8], казвайки им, че са осъдени на десет години без право на кореспонденция. Строяха затвор за народите, а казваха, че е комунистическо общество и призоваваха за надежда в светлото бъдеще. Именно надеждата повече от страха парализираше волята, отнемаше силите и утешаваше човечеството. А сега, след Чернобил, с какво да се утешим? Разпадането на плутония продължава сто хиляди години. Адамович се позоваваше на неотдавнашен извод на Макс Борн [9], че и да успеем да предотвратим ядрената катастрофа, нищо освен тъмно бъдеще не очаква човечеството. Ето какво сътвориха науката, техническият прогрес и комунизмът заедно с капитализма на края на XX век. Мили, разумни Саша, каква болезнена истина казваш! И как да живеем ние, като знаем тази твоя истина? - мислех си объркано аз.

1. Сосни (белар. Сосны) - менски микрорайон, където се намира Обединеният институт за енергетични и ядрени изследвания.

2. Генсек - генерален секретар (на комунистическата партия), едновременно с това и държавен ръководител.

3. Преди да се обеси (на 51 години през 1988 година), академик Валерий Алексеевич Легасов, член на правителствената комисия, която разследва причините за катастрофата в Чернобил, прави запис на диктофон, в който разкрива малко известни факти за фаталния инцидент; по този запис е направен филмът на Би Би Си "Да преживееш катастрофата: Чернобилската ядрена катастрофа" ("Surviving Disaster: Chernobyl Nuclear Disaster").

4. Секретен сътрудник (на тайните служби).

5. Кум (жаргон) - оперативен работник от службите, вербувал и ръководещ съответния секретен сътрудник.

6. Сакрат Канстанцинавич Яно́вич (Сакрат Канстанцінавіч Яновіч, 1936-2013) - беларуски писател, живял и творил в Полша; има произведения на беларуски и полски език.

7. Максим Иванавич Гарецки (Максім Іванавіч Гарэцкі , 1893-1938) - беларуски писател, лексикограф и фолклорист, деец на беларуското национално-демократично възродително движение, разстрелян от НКВД, реабилитиран през 1957 година.

8. Курапати (укр. Курапаты) - горски масив близо до Менск, където от 1937 до 1941 година НКВД разстрелва около седем хиляди души.

9. Макс Борн (Max Born, 1882-1970) - германски физик и математик, нобелов лауреат.

(Следва)