Досега в The Writing Circle: Втора тема, Трета тема, Четвърта тема, Пета тема, Шеста тема, Седма тема, Осма тема, Девета тема.
Десетата тема зададе Дейвид с началото на „Второто пришествие” от Уилям Бътлър Йейтс:
'Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity....'
(Развива се, развърта се спиралата -
соколът вече губи соколаря.
Оста не стяга. Всичко се разпада.
Анархия се плисва над земята.
Плющи кръвта и дето поглед стига,
обрядът на невинността се дави.
Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък
са пълни с целеустремена страст...)
Дейвид пожела на всички да напишат този път нещо ужасяващо и морално осъдително. Не съм много по ужасяващите истории, но няма начин – такава е темата.
НОЖЪТ
Гърлото ми внезапно пресъхна. Отивам в кухнята. Пия бавно, на дълги глътки. Имам още време. Време за какво?
Децата заспаха отдавна. Жена ми също си легна. Напоследък е много уморена. Разбирам я: работата, къщата, двете деца и аз. Седем месеца след катастрофата нещо като че ли не е като преди. Няколко дена бях в кома. Когато камионът се обърна в канавката, главата ми се удари с размах в страничното стъкло и изгубих съзнание. Друг на мое място нямаше да е вече между живите, но моята глава е корава. После лекарите казаха, че всичко е наред. Но аз усещам, че нещо не е така. Не мога обаче да разбера точно какво. Жена ми изглежда чувства същото, но и тя вероятно като мене се губи в догадки.
Връщам се в хола, сядам на фотьойла, облягам се назад, затварям очи и потъвам в тишината на къщата, в тишината на града, в тишината на целия свят. Така стоя може би пет минути. А може би и повече. В такива моменти обикновено губя чувство за време.
Спокоен съм. Много съм спокоен. Очите ми са вече отворени и погледът ми е отправен в една посока. Шкафчето. Единственото място в цялата къща, което е само мое. Ключът е винаги с мене. Това е моето шкафче с моите неща.
Вече зная какво трябва да направя. Зная каква е моята мисия. Ставам и отивам до шкафчето. Отключвам го със странното усещане, че всичко си е дошло на мястото, че е настъпила безкрайна хармония.
На горния рафт са вестниците. Вземам последния. Новината е на първа страница. С едри букви. „Нова жертва на убиеца с ножа”.
...............
Всичко започна преди половин година. Една сутрин в малка уличка близо до центъра намериха момиче на седемнадесет години с прерязано гърло. Никакви други следи от насилие. Убиецът, предполагаха от следствието, се е приближил спокойно - може би е познавал момичето, а може би не, но все пак е започнал разговор с него, - след което внезапно, светкавично е замахнал с нож, много остър нож.
Градчето се развълнува, но не за дълго. Вълненията, ако не са лични, утихват за броено време. Реката на всекидневието повлича хората и те бързо забравят чуждата болка и чуждото нещастие.
След няколко седмици намериха нов труп. Този път на възрастен мъж. С прерязано гърло. И никакви други следи от насилие.
Електрически ток разтърси градчето. Началникът на полицията се появи по градската кабелна телевизия, за да успокои хората, обещавайки, че убиецът бързо ще бъде заловен. Но в края на краищата не заловиха никого.
И тъкмо нещата започнаха да утихват, след един месец убиецът с ножа - така го нарече местната преса - отново напомни за себе си.
Градчето настръхна. От столицата пристигна специален екип, за да се заеме със случая, но това не даде никакви резултати.
Плъзнаха най-различни слухове. От съвсем реалистични и битови, до най- фантастични и космополитни. Едновременно с това, още със залязването на слънцето, улиците опустяваха, оставени единствено на скитащите кучета.
Но страхът от конкретното не е нещо, което живее дълго в сърцата на хората, а и няма как да уплашиш някой импулсивен млад човек, чиято пролетна кръв пулсира до скъсване на вените, така че би го изправила дори срещу всичките сили на ада, или някой закоравял пияница на връщане от кръчмата, в чието сърце алкохолът е влял смелостта на средновековен рицар от фантастична сага, тръгнал да се бие с всичките сили на злото.
И за половин година жертвите станаха шест. На всеки месец по една...
....................
Слагам вестника при другите вестници. Време е за кутията. Изваждам я и вдигам капака. Усмихнах ли се? Или така ми се стори?
В кутията е НОЖЪТ. Голям кухненски нож. Остър като бръснач.
А утре вестниците ще напишат за още една жертва на убиеца с ножа.
