МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЕСНАФИ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ЕСНАФИ“

Този случай може да довърши окончателно човека.

Изхвърлили от трамвая Василий Тарасович Растопиркин — Вася Растопиркин, този чист пролетарий, безпартиен от дявол знае коя година.

Нещо повече — фраснали му муцуната в медната дръжка на трамвая. Той се бил хванал за нея с двете си ръце и с главата си и дълго не се пускал. А милицията и главният стрелочник го дърпали надолу.

Дърпали го надолу по молба на еснафски настроените пътници.

Разбира се, две мнения няма, Василий Тарасович не бил облечен с фрак. На него, знаете ли, не му остава време да облича фракове и да си слага маншети на гърдите. Той, може би, приключва в пет часа работата си и хуква веднага към дома. Той е, може би, бояджия. Той, може би, наистина се вози мръсен като куче. Може би бои и други материали се леят по дрехата му по време на занаята. Може би се уморява морално от това и му е трудно да върви пеша.

И не може той, предвид скромната си заплата, да си наема автомобил за насам-натам. Автомобилите не са за неговия джоб. За него и на трамвай да се повози — пак е берекет версин. Ох, докъде я докарахме, докъде пропаднахме! А Василий Тарасович приключил работата си в пет часа. В пет часа приключил, метнал, разбира се, на рамо стълбата и кофичката с останалата боя и си тръгнал към дома. Тръгнал си към дома и си мисли: „Цял ден — мисли си — лазя по стълбите, цапам се с разни видове боя и не мога да вървя пеша. Чакай — мисли си — да се кача на трамвая като един уморен пролетарий.“

И тук, разбира се, пред него спира трамвай № 6. Василий Тарасович моли, разбира се, един пътник да подържи в ръка кофичката с останалата боя, а самият той, разбира се, намества стълбата вътре.

Две мнения няма, разбира се, че стълбата не блестяла от чистота. И в кофичката — щом в нея има боя — не бива да си топиш палтото. А онази дама, дето си е завряла вътре ръката — сама си е виновна, дявол да я вземе! Не си ври ръцете в чужди вещи! Но няма да спорим: може би Василий Тарасович наистина, вярно, не постъпил по закона, като тръгнал да се вози със стълбата. Само че не в това е въпросът. Въпросът е в дрехата. Седналите в трамвая непмани се вдигнали решително на бунт именно заради дрехата.

— Значи — казват, — не може да се допре човек до него, съвършено, значи, петна остават.

Василий Тарасович отговаря резонно: — Съвсем — казва, — е ясно значи — щом има маслена боя с безир, винаги се случват петна. Би било — казва, — смъртоносно удивително, ако мине без петна.

Тук, разбира се, една непманка от кондукторите издрънчава, разбира се, с всички звънци и вагонът спира. Спира вагонът и молят с грубиянски глас Василий Тарасович да слезе. Василий Тарасович казва: — Трамваят ли е за публиката, или публиката за трамвая — това, нали, трябва да стане ясно. А аз — казва, — може би съм приключил работата си в пет часа. Може би съм бояджия? И тук, разбира се, се разиграва печалната сцена с милицията и главния стрелочник. И свалят занаятчията пролетарий Василий Тарасович Растопиркин като кучи син от трамвая, фрасват му муцуната в дръжката и го прогонват. Със стълба вече и в трамвая не може да се повози човек! Докъде я докарахме!

1927 г.