ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН

“НИЕ“, 1920 г.

Предстои ни много труден разговор, защото и съдбата на тази книга е трудна, и смисълът ѝ е парадоксален, а и същината на предсказанието на Замятин, най-общо казано, не съвпада изобщо с бъдещето, което връхлетяло Русия. Но това е показателна история, защото повечето утопии и антиутопии от началото на XX век при цялата точност на уловената посока, при целия страх от тоталитаризма, който обединява всички, не улучили целта. Романът на Замятин, който отгатнал много неща с голяма точност, станал култов на Запад и доста популярен в Русия, но все пак минал покрай главната мишена. Сега ще се опитаме да помислим защо се случило това.

Няколко думи за Евгений Иванович Замятин, който, така се случило, че бил някакво странно копие, странен двойник на Булгаков. Те и се родили почти едновременно, починали в един и същи ден, наистина, с малка разлика от две години, и си приличат по удивителен начин в етапите на своето развитие. Някога Корней Иванович Чуковский, човек, може би твърде откровен, написал в писмо до Алексей Николаевич Толстой (Толстой бил тогава в чужбина): „Е, да, в Русия го има Замятин, но той е един благополучен джентълмен, един приличен човек, на когото никога нищо няма да му се получи“. Алексей Николаевич Толстой, човек, който като цяло не бил обременен с морални правила, взел, че публикува това писмо във вестник „Накануне“. Замятин, с когото на Чуковский се наложило да си изяснява много тежко отношенията, написал едно много показателно писмо. Той казал: „Не се обиждам за това, че сте се изказали за мене зад гърба ми, нито за това, че общувате с мене, а пишете лоши неща по мой адрес. Не, всичко това не ме обижда. Обижда ме това, че не сте видели в мене главното: аз съм най-големият еретик, аз съм човекът, който е подложен на удари. А на вас ви изглеждам като благополучен, затворен, образцов англичанин“.

И наистина, Замятин изглеждал на всички като англичанин. И неговата вечна, прочута иронична полуусмивка, за която си спомня Юрий Аненков, лулата му, розовият му тен, сдържаността, спокойните му остроумия – всичко това карало хората да мислят, че е неуязвим човек. А същевременно какви бури клокочели под тази обвивка, можем да гадаем само по съвсем малкото му публицистични появи и по страшната революция на езика, която осъществил, по крещящия език, изправен на нокти, едва ли не още по-експресивен от този на Ремизов, друг велик прозаик от същата епоха. Доста любопитно е, че Солженицин, говорейки за източниците на своя стил, сред главните свои литературни учители посочва Замятин и Цветаева. Може би със своите пронизващи тирета, със своя лаконизъм, който е също взривоопасен, с невероятната си концентрация на смисъл Замятин помогнал много силно на Солженицин, особено в „ГУЛАГ“.

Романът на Замятин „Ние“ – неговото безусловно централно произведение – така и не бил отпечатан в Русия, докато авторът бил жив. Той се появил в Чехия, после в множество други преводи. Това е роман, който отразява опасенията му от 1920 година. Роман, много тясно обвързан с 1920 година. Като цяло трябва да отбележим, че по онова време, колкото и странно да звучи, процъфтяла фантастиката (макар че какво странно има в това?). И най-убедителният портрет на Ленин, който се съдържа в „Хиперболоидът на инженер Гарин“, за него ще говорим тепърва, и най-интересната картина на бъдещите войни, очертана от Шкловский и Иванов в съвместния им роман „Иприт“, и удивителните приключения на космическата наука в романите на Александр Беляев – всичко това е обяснимо. Възникнал нов футуристичен проект и, естествено, гаданията за бъдещето се превърнали в основно занимание не само в Русия, но и в Англия и Америка.

Много интересно е, че по същото време пророчествата на Уелс започват да се осмислят по нов начин и най-важното от тези пророчества не е изобщо социалната фантастика на Уелс, не е „Машината на времето“ с разделянето на света на елои и морлоци, а преди всичко страшното пророчество в „Островът на доктор Моро“, история за това как животните били заставени да бъдат хора. До голяма степен романът на Замятин, англоман, живял дълги години в Англия и работил там като инженер, е диалог с Уелс, защото според Уелс звярът в човека е непобедим и в това се крие основната трагедия. А според Замятин най-голямата трагедия е тъкмо в това, че човекът може да победи звяра в себе си и да се оттегли в чистото царство на рационалността, което ще се окаже пагубно за човечеството.

Евгений Замятин

За това е романът, това е основният проблем и главната причина той да не се сбъдне. И точно тук съм принуден да кажа нещо страшно, нещо много печално: повечето антиутопии на XX век предупреждават за царството на ума, на рационалността, за разума, който ще отхвърли човешкото, хуманното и ще победи. Най-нагледната такава антиутопия са, разбира се, „Грозните лебеди“ на Стругацкие, историята за това как направилите еволюционен скок хора от нов тип, мокреците, са овладели невероятна технология и сила, но са изгубили най-важното: иронията и милосърдието. Затова, попадайки в света на тези могъщи хора, главният герой Виктор Банев си мисли: „Само да не забравя да се върна в човешкия свят“. Обърнете внимание, че когато филмът „Грозните лебеди“ се снима тридесет години след романа – когато екранизацията се прави от Лопушански и сценариста Рибаков, вечно бунтуващият се ученик на Стругацкие, смисълът на творбата се променя в точно противоположния. Там старият свят побеждава мокреците, те се оказват затворени в психиатрична болница. Не мокреците рисуват в небето квадрат, а едно момиче рисува на прозореца квадратче, през което гледа звезда.

Победила е тържествуващата диващина и това е главното заключение на XX век. Ако се беше сбъднала антиутопията на Замятин, това щеше да е наполовина беда, щеше да бъде дори щастие. Точно такъв свят рисува Маяковский във втората част на „Дървеница“, което е още по-удивително, защото Маяковский не е чел, разбира се, романа „Ние“, тъй като не знаел чешки. На Маяковский тази книга му я преразказва Роман Якобсон, който по това време живеел в Чехия и разбирал криво-ляво чешки. При Маяковский е абсолютно същото: прозрачни стени, абсолютно рационално устройство на света, блага диктатура (начело на държавата у Замятин стои Благодетеля). Общо взето, този свят изглеждал на мнозина като рай. Замятин се боял от нещо съвсем различно.

Ще ви напомня накратко какво се случва в романа „Ние“. Там има образцова тоталитарна държава, изградена върху абсолютен разум и логика. Между другото, това прилича малко на фантастиката на Иван Ефремов, по-специално на „Мъглявината Андромеда“, там също има свят, изграден върху разума и натрапчивото тоталитарно добро. Спомнете си, че в света на Ефремов всичко се управлява също от световен съд, от световен процес. У Замятин всичко се управлява от Часовниковия скрижал, от най-строг дневен режим, има Благодетел и Машина на Благодетеля, уред за екзекуции, който превръща човека в локва химически чиста вода. Основно занимание е науката, хората строят „ИНТЕГРАЛ“, космически апарат за полети до други планети. Понякога имат час или два за секс и през това време могат да спуснат завесите, през останалото време светът е тотално прозрачен. Всеки има постоянен партньор, когото му опредèлят. Може да го изберете, но, разбира се, с върховно одобрение. За общуването с този Номер се издават розови талони. Що се отнася до номерата, всички граждани на Единната държава имат номера, имената са премахнати. Номерът е нещо много по-рационално. В този смисъл, между другото, Замятин предугажда появата на прочутия „Щ-851“ на Солженицин, както се наричала първоначално повестта „Един ден на Иван Денисович“, предсказва номерната система на лагерите, татуираните номера в Заксенхаузен и така нататък.

Но, разбира се, Замятин няма предвид, че този свят прилича на концлагер. Това е един много комфортен свят, ето кое е най-важното, свят, който е изключително лесен за управляване и в този смисъл Замятин подхожда напълно на повечето западни антиутопии, например с „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, по времето на Перестройката двете книги дори ги издаваха в един том. Много комфортен свят, в него по същество няма проблеми. Проблемът там е само един – липсата на свободна воля, която е заменена от колективна рационалност. Няма вече индивидуалност, има едно велико „ние“. Не случайно в своите записки, от които се състои романът, главният герой Д-503 казва: „“НИЕ” е от Бога, а “АЗ” – от дявола“. Много разпространен тоталитарен подход.

Плюс всичко останало, в този роман има още един доста съществен детайл: светът е ограден от Велика стена. Това е нормално условие за всяка тоталитарна общност, зад тази стена живеят диваците. Кои са диваците, общо взето, не е много ясно. Във всеки случай тук също се проследява разделението от Уелс на елои и морлоци. Целият свят се е разделил, в повечето антитоталитарни книги винаги се посочва – това е една много тънка, изключително дълбока интуиция, – че развитието на човечеството няма да тръгне като единен поток, а ще се разклони на две вероятности. Това доста точно го усетили навремето Стругацкие във „Вълните усмиряват вятъра“, това наблюдаваме и ние днес, когато еволюционното разделение стана просто очевидно. Опитваме се да се разберем в рамките на една цивилизационна парадигма, но вече е ясно, че не можем да се разберем. Разбира се, всеки разговор за това разделение среща веднага упреци във фашизъм: вие смятате едните за нехора, а другите – за хора. Нищо подобно! В края на краищата това, че по света съществуват различни националности и раси, незнайно защо не обижда никого. Тук, изглежда, ще се стигне до някакво еволюционно разделение.

Според Замятин това еволюционно разделение протича по следния начин. Има хора, които, както казва главната героиня, имат „слънчева кръв“. Тъкмо тази слънчева, гъста, горска, зверска кръв кара брадатите гиганти да бъдат независими. Те живеят в своите гори, обграждащи уникалния град, някъде отделно. Тук също са предусетени Стругацкие с разделението на гора и институт, на див живот и прекомерно умозрителен, изкуствен живот, една много точна догадка. Те не се опитват да проникнат в града, те се съпротивляват на колонизацията. Между тях дори не съществува вражда, а безкрайно отчуждение.

А по-нататък се развива типична любовна история – типична, защото в повечето антиутопии именно любовта е онази сила, която разрушава стените и реда. Вместо да обича своята тиха О-90, главният герой среща жената I. Неслучайно тя е I, защото е слаба и стройна като буквата I, а лицето ѝ е като хикс, защото веждите ѝ се събират към корена на носа, а ъгълчетата на устата ѝ са спуснати надолу и в резултат от това цялото ѝ лице е сякаш зачеркнато. Между тях пламва страстна любов, но после се изяснява, че тя, разбира се, не обича Д. Тя го съблазнява. Той е един от конструкторите на „ИНТЕГРАЛ“, а нейната задача е заедно с хората от гората, с които поддържа връзка, да разруши Стената, като насочи „ИНТЕГРАЛ“ срещу нея.

Те наистина успяват да разрушат Стената, хората започват да се съвкупляват трескаво – това е първото нещо, което правят. В Града се появяват птици - което е най-поразително, защото дотогава ги нямало, той бил ограден с купол. В Града нахлува дивият живот, но след това редът си възвръща позициите. Започва изграждането на електровълнова стена, според представите на инженер Замятин е по-надеждно да се построи стена от вълни. А по-нататък екзекутират, разбира се, I, а Д-503 подлагат на мъчителна операция: ампутират му душата и той, вече без тази случайно появила се душа, става отново абсолютно същият като преди и пише радостно: „Ние ще победим. Защото разумът трябва да победи“.

Като цяло, в сюжетно отношение това е една много наивна книга. Ще ви кажа нещо не особено приятно: работата е там, че Замятин, също като Булгаков, е по-силен в разказите, отколкото в романите. Романите му винаги са или много предсказуеми, или с малко лош вкус. Най-добрият му роман „Бич Божий“ за Атила, роман за съдбите на Европа, роман за прафашизма, както го разбирал, така и не бил завършен, има само първи том, епосът останал недописан. Замятин не е романист. Той е забележителен автор на разкази. Неговите разкази като „Пещерата“ или „Наводнението“, според мене най-добрият му разказ, наистина една от най-страшните, криминални, кървави и същевременно тънко написани история в руската литература, прекрасен разказ за любов, ревност и убийство, или пък прекрасната малка повест „На кукуво лято“ – това са безусловни шедьоври.

Що се отнася до „Ние“, в тази книга се усеща ужасно кръстосване, несъвпадение. Това е един много добре написан, изключително ярко измислен свят, в който се развива съвсем древен, наивен и като цяло абсолютно изкуствен сюжет. До голяма степен този сюжет няма значение, макар че по-късно се повтаря при Оруел. Оруел знаел безусловно Замятин и любовта, която взривява тоталитарния социум, и крайният разгром на тази любов, всичко това е развито и при него. Проблемът е в друго. Замятин описал много точно и убедително утопия на разума, затворен в себе си, обречен на самота и лишен от контакт с външния свят. Но в действителност трагедията идва от нещо съвсем различно, което е показано във филма на Лопушанский „Грозните лебеди“: от това, че разумът се е лишил от всичките си права, от това, че тържествува диващината и е взет курс към премахване на системата. Бъдещето не изглеждало толкова стерилно, колкото се привиждало на Маяковский, нито толкова икономично и стремително, колкото го рисувал Замятин в записките на Д-503. Лаконичната фраза за бъдещето, където всичко е под формата на конспект и всичко е разумно, не се сбъднала изобщо, въпреки че именно от това се плашели най-много.

Сбъднало се нещо друго. Сбъднал се триумфът на дивите хора от гората, които завзели реално властта и били обявени за истинските граждани. Колкото по-див, толкова по-добре. Курсът към диващина, залагането на грубостта, примитива, животинското и тълпата – победил този инстинкт. Страшно е да си представим, макар че би било много добре, разбира се, да си представим някой автор, който би написал „Те“, условно казано, своеобразно „Анти-Ние“, утопия за живота на хората от гората. Ето тази утопия се оказала тоталитаризъм, защото когато хората от гората завземат властта, са много по-жестоки, по-нерационални, по-склонни към насилие и по-страшни, отколкото хората на разума. Да, светлото, стерилно бъдеще, което болшевиките се опитвали да изградят, както се струвало на Замятин, рационалното бъдеще, в което няма място за душата, е вероятно доста опасно. Но не може да се каже, че в света на хората от гората също има място за душата.

А I, която се възползва от нещастния си любовник, за да превземе „ИНТЕГРАЛ“, нима е дълбоко духовно същество? Самият Замятин разбира прекрасно, че от нея се излъчва тънка отрова, и начинът, по който тя издържа героично на изтезанието под камбаната, когато изпомпват въздуха изпод нея, не я прави по-близка или по-мила. Да, това е мъжествено същество, наистина забележителна, героична жена, но всъщност това е жена, за която няма нищо свято, която се е възползва от любовта на един наивен глупак, усещайки в него някаква капка слънчева кръв. Той има много космати ръце, от което страда жестоко. Тя го използва с цинизъм, достоен за Благодетеля. В това е и целият ужас. Разбира се, утопията на разума е вредна, но утопията без разум, която е построена отчасти в съветска Русия и вече напълно в днешна Русия, не е в никакъв случай алтернатива. Главният страх на Замятин от дисциплината, нормата, триумфа на сметката, се оказал, за съжаление, съвсем напразен.

Интересно е, че през последните си години, когато заминал вече за Париж, но запазил съветското си гражданство, присъствайки дори на съветски конгреси и ставайки член на Съюза на писателите, Замятин не написал нищо друго освен „Атила“. Това се дължало вероятно отчасти на факта, че загубил своите корени, а живеел в езикова стихия, усещал езика както никой друг. Достатъчно е да прочетем „Бълхата“, гениалната му преработка на Лесков, за да разберем как усещал стихията на езика. Замятин е изобщо изключително руски човек, невероятно руско явление, състоящо се от съчетание на руски талант, руски размах и същевременно великолепна руска самодисциплина. Той е, разбира се, по-малко англичанин, отколкото класически средноруски инженер самоук. Той не пишел нищо, защото загубил връзката със средата, но и защото светът, с който се сблъскал, бил за него напълно непознат и непредвидим. Фашизмът, който се превърнал в основна опасност и чийто триумф заварил в Европа, не се опирал изобщо на разума. Фашизмът е ирационална стихия, еклектично учение, учение на Хьорбигер за световния лед, учение за титани, за мистични и магични ритуали. Замятин видял лицето на главната чума на XX век и разбрал, че на този фон светът на Благодетеля е едва ли не направо чудесен, защото фашизмът е истински триумф на дивачеството, апотеоз на невежеството. Когато Замятин видял изгарянето на книгите, сигурно разбрал, че макар да е доловил точно миризмата на епохата, не е разпознал причините за тази миризма. Той замлъкнал от разочарование.

За много руски писатели втората дата (датата на смъртта – бел. ред.) е 1937 година, но не всички имали щастието да умрат от естествена смърт. На Замятин му провървяло да умре от инфаркт през 1937 година, като освен това страдал и от астма. Той не видял най-важното – как XX век рухнал в бездната заради дивите хора. Но, макар че не успял да публикува романа си в Русия, успял да види най-дивата кампания по заклеймяване през 1928 година, когато той и Пилняк били гонени яростно за книги, публикувани в чужбина. Замятин – за това, че публикувал там „Ние“, макар и в превод, а Пилняк – за „Червеното дърво“, от което създал по-късно романа „Волга се влива в Каспийско море“. Престъпление не бил романът, а това, че бил публикуван в чужбина. Тогава се взривили всички, тогава Маяковский ги нападал яростно. Но ето кое е интересното: за Пилняк той казал много гадости, а за Замятин – нито една, явно почувствал някак си, че му дължи много като творец. А може би просто в Замятин имало нещо, което го карало да го уважава.

Това ни кара да уважаваме тази книга, безусловно велика, неумела, спорна, книга, която в крайна сметка не улучила целта, но книга, която усетила вярно най-важното: че основният план на XX век ще бъде изчезването на личността. Замятин предупредил за това, но не съумял да направи нищо по въпроса.

С какво е свързано еволюционното разделение?

Всеки път, когато заговоря за това разделение, се натъквам понякога на възторг, понякога – на неприемане. То не оставя никого равнодушен. Явно защото това е най-фината, най-дълбоката интуиция, която може изобщо да споходи човека. Разбирате ли в какво е ужасът? Всяка структура, всяко същество на определен еволюционен етап – това може да се отнася за компютри, хора, растения – преживява някакво разделение на две. Не зная защо става така, Бог го е устроил така, но в определен период от живота всичко се разделя на Apple и Microsoft. Не мога да го обясня.

Не ми е много ясно по какъв критерий се е случило това разделение. Това не е разделение на умни и глупави, на диви и цивилизовани, както предсказвал Замятин, на елои и морлоци, както предсказвал Уелс. Там едните са изтънчени и безсилни, а другите – силни и груби. Дори Ланг с своя „Метрополис“, където едните живеят горе, а другите работят долу, също не познал. Ще рискувам да предположа съвсем предпазливо, че това разделение става по трудно обясним критерий. Едни хора са по-ефективни, когато работят в масата, а други – когато работят сами. Иначе казано - това са хората на масата и индивидуалистите. Затова разделението ще бъде на маса, един вид „човешки мравуняк“, и на индивидуалисти, които могат да работят извън него, условно казано – на света на Благодетеля и на света на дивите хора, които живеят в дивите гори поединично и не се обединяват за нищо. Кой ще бъде по-ефективен, не зная. Моето предчувствие е, че по-ефективни ще бъдат индивидуалистите. Затова днес социалният аутизъм е широко разпространена болест. Става дума за хората, които заявяват, че не искат да общуват, че не им е нужен никой. А другите през цялото време общуват, чатят, пишат нещо в разните джаджи, вливат се постоянно в социалната мрежа. Светът ще се раздели на тези, които са онлайн, и на тези, които са офлайн. Ще победят онези, които са офлайн – така ми се струва.

(Следва)