АМУРСКАТА АПАШКА РЕПУБЛИКА, ИЛИ РУСКО-КИТАЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Жаждата за печалба е често двигател на прогреса. За да добиват повече злато, избягали руски бандити основали своя република, която била впоследствие жестоко унищожена от китайците.

През втората половина на XIX век руският Далечен изток бил все още слабо усвоен. Малобройните селища били разположени основно по поречието на Амур и били населени главно с казаци, които пазели границата на Империята. През 1870-те години по Русия плъзнал слух, че в Приамурските земи намерили злато. Страната била обхваната от истинска треска. Търсачи на приключения от всякакъв калибър – от благородници до селяни – се отправили на изток, за да забогатеят с ценния метал, който според разказите се търкалял буквално в краката на хората. Пътуването до Амур било дълго и трудно, а като идвали на място, хората откривали, че всички златоносни места са вече разпределени и се намират под строгия надзор на властите. Излъгани в най-съкровените си надежди, авантюристите поглеждали с копнеж към другия бряг на Амур. Крак на златотърсач не бил стъпвал все още на китайска територия.

Далекоизточни златотърсачи

Естествената граница между двете империи се пазела чисто номинално. Избягали каторжници и хора, които по различни причини не се чувствали уютно в руските простори, преминавали лесно през Амур и се укривали в тайгата на китайския бряг. Те поддържали връзка с родината си посредством Игнашино, станица, която се намирала най-близо до местата, където се заселвали бегълците.

В началото на 1883 г. при един от жителите на Игнашино дошъл ловец от племето орочони на име Ванка и разказал, че когато копаел гроб за майка си на брега на река Желтуга, течаща в китайската тайга, открил на малка дълбочина късчета самородно злато. За проверка на информацията на другия бряг на Амур заминал геологът Лебедкин. Скоро той се върнал и потвърдил, че бреговете на Желтуга са богати на злато. Треската избухнала с нова сила.

Преди всички по бреговете на Желтуга се стекли избягалите каторжници, които се криели наблизо. Те изкопали първите шурфове и първите землянки. Втори по тези краища дошли китайците, които наричали златоносната река Мохе. Те нямали нищо против това, че освен тях злато добиват и техните северните съседи: местата били глухи, а държавната принадлежност на околностите била твърде условна. След няколко месеца по бреговете на Желтуга започнали да идват любители на лесната печалба от Русия.

Хора гинат за метал

Пришелците били посрещани от суровата действителност и суровите закони на китайската тайга. Каторжниците, които смятали себе си едва ли не за коренни жители по бреговете на Желтуга, не признавали отначало никакви правила. Най-добрите участъци за копаене на шурфове се падали на най-силните, а щастливецът, открил голям самороден къс, често бивал намиран на следващата сутрин с прерязано гърло. Размахването на ножове било норма. Освен от него, първите златотърсачи умирали и по естествени причини: скорбутът косял хората.

Тези трудности плашели малцина. Още през лятото на 1883 г. към бреговете на Желтуга се стекъл поток от заселници, добрали се по един или друг начин до Приамурието. Към края на годината броят на златотърсачите достигнал пет хиляди души – едно огромно селище по мерките на тогавашния Далечен изток. Жаждата за злато привличала хора от различни националности и социални слоеве. В съседни шурфове промивали пясък руснаци, китайци, якути, евреи, поляци, корейци и дори французи и американци. Златната треска уеднаквявала избягалите каторжници и хората с благороден произход, вчерашните селяни и завършилите европейски университети. Никой не искал на заселниците документи. Нещо повече, това се смятало за обида. На Желтуга били допускани всички без изключение. Забрана съществувала само за нежния пол: на жените, като източник на постоянни кавги между златотърсачите, достъпът до находището бил забранен.

Строителство край бреговете на Желтуга

С появата на хиляди нови хора бреговете на златоносната река започнали да придобиват цивилизован облик. Първите капитални съоръжения се появили на Орлово поле, наречено така в чест на любимото забавление на първите заселници – хазартната игра на орлянка (ези-тура – бел. прев.). От това поле по протежение на реката и проточилите се по бреговете шурфове минавала улица „Милионна“, която завършвала при Ледено поле. Освен жилищни постройки се появили малки кръчми и няколко дюкяна. Отначало по-сериозните търговци се страхували да пътуват до Желтуга, защото се опасявали от тамошните нрави.

Вихърът на престъпността не бил по вкуса и на по-голямата част от заселниците, които искали никой и нищо да не им пречи да добиват злато. Изключително бързо започнала стихийна самоорганизация на разнородната човешка маса. Тя била подтикната от жестокото убийство на един готвач, на когото му изчезнали 50 золотника (213 грама) ценен метал. Престъпниците превърнали главата на жертвата в каша с четиридесет удара на чук. На стихиен митинг желтугинците решили да сложат край на разбойническата анархия и да въведат относителен ред. Селището било разделено на пет щата, като всеки се оглавявал от двама старости (ръководители – бел. прев.), преизбирани на всеки 4 месеца. Цялото население на Желтуга избрало президент с явно гласуване.

Заселниците, чийто брой през 1884 г. достигнал вече петнадесет хиляди души, решили единодушно, че оттук нататък са граждани на независимата Желтугинска република, или Амурска Калифорния. Законите на републиката съставили заедно – своеобразна конституция, която регламентирала всички страни от живота на „калифорнийците“. Всеки златотърсач и всеки човек, дошъл при златното находище, бил длъжен да прочете тези правила и да удостовери, че ги е прочел с личен подпис.

Появило се и своеобразно подобие на наказателен кодекс. За провинения и престъпления биели с пръчка, с тояга или с „терновник“ – камшик, на чийто край имало гвоздеи. За безпаметно пиянство се полагали сто удара с пръчка; четиристотин удара с тояга получавал онзи, който водел жени в селището. За кражба, фалшифициране на златен пясък, заплаха с оръжие в пияно състояние и мъжеложство се полагали 500 удара с „терновник“. Такова бичуване завършвало винаги със смърт. Убийството се наказвало особено – престъпникът трябвало да бъде умъртвен по същия начин, по който е убил своята жертва.

Въведените правила вкарали живота в ред. Добивът на злато се увеличил веднага. Основната маса желтугинци се състояла от редови златотърсачи, които там наричали „приискатели“ (от рус. прииск – находище, бел. прев.) или „хищници“. Най-често това били селяни от далечни краища. Някои от тях отивали сами отвъд Амур в търсене на богатство, а други били наемани по целия Сибир от агенти на златодобивните компании. Тези агенти се установили отдавна край Желтуга. Те сключвали с наемните „хищници“ договор, който ги задължавал да предават цялото злато на фиксирана цена. Напускайки родните села, бъдещите копачи получавали аванс и нови дрехи. По време на дългия път към Амур повечето от тях се пропивали до последна копейка и пристигали на Желтуга в жалки парцали. Авансът трябвало да се отработва и в продължение на няколко месеца наемните „хищници“ бъхтели единствено за компанията. Разбира се, мнозина укривали въпреки всичко по малко злато, за да го пласират зад гърба на агентите.

Желтугински „хищници“

Тези, които идвали в Амурска Калифорния самостоятелно, можели да спечелят много пари. Копач на не най-богатия шурф можел да промие за един ден 5-6 золотника (25-30 грама) драгоценен пясък. Нерядко се натъквали и на самородно злато. На Желтуга един золотник струвал около две рубли. Отвъд Амур цената му веднага скачала двойно и продължавала да се увеличава с придвижването на запад, затова мнозина продавали на място само малка част от добитото, а останалото заделяли за завръщането си у дома. С подобна пестеливост се отличавали артелите на „приискателите“ земляци от Тоболск, Перм или Вологда. Те не безделничели, не пиянствали, а работели упорито, за да се завърнат в родните си краища като богати хора.

Съвсем не всички обаче успявали да се доберат до дома със златото. В тайгата около Желтуга върлували спиртоносите. Отначало наричали така онези, които снабдявали първите желтугинци с разреден самогон. Бутилките долнопробен алкохол се разменяли за златен пясък. Когато животът на златното находище влязъл в релси и били отворени първите кръчми, необходимостта от подобен занаят изчезнала. Спиртоносите, които успели да забогатеят, започнали да изкупуват злато, като давали за него малко повече от агентите на компаниите. Онези, които имали по-малко късмет, се заели с разбойничество. Техните шайки, наричани „летучки“ (летящи отряди – бел. прев.), причаквали златотърсачите в тайгата, обирали ги и ги убивали.

Освен от спиртоносите, завръщащите се у дома „хищници“ били застрашени и от полудивите аборигени. Те, наистина, се държали малко по-благородно от обикновените бандити. Ако златотърсачат виждал разпънато на пътеката червено парче плат, знаел, че трябва да изсипе на него малко злато и тогава можел да продължи спокойно своя път. Ако пътникът прекрачвал плата, го настигал точен изстрел, а горският жител обирали трупа му до шушка.

Златна треска, усложнена от патриотизъм

С въвеждането на ред край Желтуга натам се устремили многобройни търговци. На Орлово и Ледено поле изникнали бързо дюкяни, кръчми, бани и дори казино. Църква в селището, между другото, така и не построили. Търговците били привличани от огромните печалби. В Желтуга всички стоки стрували от 5 до 10 пъти по-скъпо, отколкото отвъд Амур. Налични пари там почти не се срещали. Всичко се сменяло за златен пясък. Появила се дори своя парична система. Нейна основна единица бил золотникът (4,26 грама метал), който се делял на 4 „карти“ или 96 „кибритени клечки“.

На много извадили късмет златотърсачи богатството сякаш им парело ръцете. Имало случаи, когато в казиното някой доскорошен селянин проигравал за една нощ на щос или на рулетка четири хиляди рубли – невъобразими за Русия пари. Забогателите златотърсачи (рус. старатели – бел. ред.) се забавлявали старателно, като постилали улица „Милионна“ със скъпи платове, купували и чупели на трески европейски мебели (каквито също се продавали в Желтуга) и черпели с водка цялото обчество. На подобни изхвърляния старостите и президентът гледали през пръсти, защото слуховете за бързо забогателите „хищници“ били отлична реклама на Желтугинската република.

Желтугинци

Руските власти се отнасяли към съществуването на Амурска Калифорния с известно одобрение. В Далечния изток били разпратени забрани за конфискуване на златото, добито на китайска територия. Това се обяснявало с грижа за повишаване на благосъстоянието на местното население. На тази грижа желтугинците отвърнали с прилив на патриотизъм. През есента на 1885 г. в главата на последния президент на републиката Николай Прокунин се родила идеята за включване на Желтуга и нейните околности в състава на Руската империя. Предложението получило одобрение на народен събор. Било решено да се организират с общи средства експедиции за колонизиране на тайгата в радиус няколкостотин версти от Амурска Калифорния.

В Пекин научили бързо за това начинание. Един от желтугинските щати бил изцяло китайски и, естествено, в него живеели немалко шпиони. За императрица Цъ Си нелегалната Калифорния била отдавна болно място. Властната старица се възмущавала, че златото, добивано в нейните владения, отивало накъде на север. Като получило донесение за планираната желтугинска експанзия, китайското правителство изпратило нота до Санкт Петербург. В руското Министерство на външните работи решили, че няколко хиляди босяци и авантюристи не са достатъчен повод за караница с огромния Китай. Съдбата на желтугинците била решена.

Китайското население на Желтугинската република

През януари 1886 г. към самопровъзгласилата се република потеглили части на китайската армия. Руски казашки подразделения преминали отвъд Амур и разположили лагер на южния му бряг. При все това не проявявали никаква агресивност. В републиката настанала паника. Съпротива срещу китайската армия не била оказана. Златотърсачите бягали масово на север и се предавали в плен на казаците. Те ги прехвърляли на руския бряг и ги пускали по живо, по здраво. Китайските златотърсачи предпочитали също да се предават на руснаците. Те знаели отлично, че ако попаднат в ръцете на своите сънародници, ги чака неизбежна смърт. Нещастниците, попаднали в плен на китайските наказателни отряди, били обявени за цзинфей (престъпни златотърсачи) и обезглавени на Орлово поле. Всички постройки на Желтуга били изгорени.

Президентът Прокунин успял да се промъкне в тайгата, отнасяйки със себе си тежък сандък, натъпкан със злато – републиканската хазна. На втория ден по пътя бегълците били нападнати от шайка спиртоноси. Когато бандитите се скрили в гъсталака със златото, на пътеката останали няколко окървавени тела. Николай Прокунин оцелял само благодарение на богатирското си здраве. След една седмица се добрал до покрайнините на Благовещенск, където прекарал два месеца в болница. След оздравяването си експрезидентът работил като счетоводител и след множество неволи починал през 1896 г.

Нелегалното златно находище на бреговете на Желтуга просъществувало едва три години. За това кратко време се извършила стремителна еволюция от бандитско съдружие до самопровъзгласила се република, притежаваща много от признаците на независима държава. „Хищниците“ и „приискателите“ добили около осем тона злато, а в свободното си време създали първата в Далечния изток демократична република.

(Следва)