МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“

Винаги съм симпатизирал на централните убеждения.

Даже когато в епохата на военния комунизъм въвеждаха непа, не протестирах. Като е неп, да е неп. Вие си знаете най-добре.

Но, между другото, при въвеждането на непа сърцето ми се свиваше отчаяно. Като че ли предчувствах някакви резки промени.

И наистина, при военния комунизъм беше къде-къде по-свободно по отношение на културата и цивилизацията. В театъра, да речем, можеше свободно да не се събличаш даже – седи си, в каквото си дошъл. Това беше постижение.

А въпросът за културата е кучешки въпрос. Поне що се отнася до същото това събличане в театъра. Разбира се, не ще и дума, без палто публиката изглежда по-благоприятно – по-красива и по-елегантна. Но това, което е хубаво в буржоазните страни, у нас понякога ни излиза през носа. Срещнаха ме онзи ден на улицата другарят Локтев и неговата дама Нюша Кошелкова. Разхождах се или, може би, отивах да си наквася гърлото – не помня.

Срещат ме и ме придумават: — Гърлото — казват, — Василий Митрофанович, няма да ви избяга. Гърлото е винаги с вас, все ще сварите да го преплакнете. Хайде по-добре да отидем на театър. Пиесата се казва „Грейка“.

И, с една дума, ме придумаха да отида на театър — да изкарам културно вечерта.

Отидохме, разбира се, в театъра. Взехме си, разбира се, билети. Качихме се по стълбите. И изведнъж ни викат обратно. Нареждат ни да се съблечем.

— Сваляйте — казват, — палтата.

Локтев и дамата си съблякоха, разбира се, палтата моментално. А аз стоя, разбира се, и се чудя. Палтото си бях облякъл същата вечер направо върху нощната риза. Сако нямах. И усещам, братя мои, че да съблека палтото е някак си неловко. „Направо — мисля си, — може срамно да стане“. За ризата не може да се каже главно, че е мръсна. Не е особено мръсна ризата. Но, разбира се, е груба, нощна. И едно копче от шинел, разбира се, е пришито на яката ѝ, голямо. „Срамно е — си мисля, — с такова едро копче да ходя по фоайето“.

Казвам на моите хора: — Направо — казвам, — другари, не зная какво да правя. Не съм облечен днес кой знае как. Някак неудобно ми е да си съблека палтото. Все пак съм отдолу по тиранти, пък и ризата ми, дето се вика, е груба.

Другарят Локтев казва: — Я покажи. Разкопчах се. Показвам .

— Да — казва, — наистина, фасонът ти е един... Дамата също погледна, разбира се, и казва: — Аз — казва, — по-добре да си вървя вкъщи. Аз — казва, — не искам да ходят до мене кавалери само по риза. Оставаше — казва, — и долните гащи над панталоните да закопчаете. Направо — казва, — не ви ли е неудобно да ходите по театрите в такъв отвлечен вид.

Аз казвам: — Не знаех, че ще ходя на театър, глупачко такава. А може би не обличам често сака. Може би си ги пазя, а? Почнахме да мислим какво да правим. Локтев, кучето му с куче, казва: — Ето какво. Аз — казва, — Василий Митрофанович, ще ти дам моята жилетка. Облечи моята жилетка и ходи с нея, все едно ти е горещо по сако.

Разкопча си той сакото, почна да се опипва и да бърка отдолу.

— Ох — казва, — майко мила — казва, — не съм си сложил жилетката. По-добре е — казва, — да ти дам вратовръзката, все пак е по-прилично. Сложи я на врата си и ходи с нея, все едно ти е горещо.

Дамата казва: — Ей богу, по-добре е — казва, — да си вървя вкъщи. У дома — казва, — ми е някак си по-спокойно. Че то — казва, — единият кавалер е едва ли не по долни гащи, а другият с вратовръзка вместо сако. Нека — казва, — Василий Митрофанович да помоли да влезе с палтото.

Молим и умоляваме, показваме профсъюзните книжки — не ни пускат.

— Това — казват, — не е деветнадесета година, че да седите с палто.

— Е, — казвам, — не може да се направи нищо. Май ще трябва, братя, да се влачим до дома.

Но като си помисля, че съм дал пари, не мога да си тръгна — краката ми не вървят към изхода. Локтев, кучето му с куче, казва: — Ето какво. Ти — казва, — си откопчай тирантите, пък нека дамата ги носи вместо чантичка. А ти давай, както си: все едно това ти е лятна риза „апаш“ и на тебе, с една дума, ти е горещо с нея през цялото време.

Дамата казва: — Аз тиранти няма да нося, каквото щете правете. Аз — казва, — не ходя затова по театри, че да нося мъжки вещи в ръцете си. Нека Василий Митрофанович да си ги носи сам или да си ги пъхне в джоба.

Събличам палтото. Стоя по риза като кучи син. А студът е доста кучешки. Треперя и направо тракам със зъби. А наоколо публиката гледа. Дамата казва: — По-бързо откопчавай тирантите, подлецо. Народ ходи наоколо. Ох, ей богу, най-добре е още сега да си вървя вкъщи.

А аз не мога да ги откопчая така бързо. Студено ми е. Може би не ме слушат пръстите, че да ги откопчая веднага. Правя упражнения с ръцете си.

После се привеждаме в приличен вид и сядаме по местата си.

Първото действие мина добре. Само дето е студено. През цялото действие се занимавах с гимнастика.

И изведнъж в антракта съседите отзад вдигат скандал. Викат администрацията. Обясняват им за мене.

— На дамите — казват, — им е неприятно да гледат нощни ризи. Това — казват, — ги шокира. Освен това — казват, — този се върти през цялото време като кучи син.

Аз казвам:

— Въртя се от студ. Я поседете вие само по риза. А аз — казвам, — братя, също не се радвам. Какво да се прави? Мъкнат ме, разбира се, в канцеларията. Записват всичко, както си е.

После ме пускат.

— А сега — казват, — ще трябва да платите три рубли по съдебен път.

Ама че гадост! Направо не можеш да разбереш откъде ще ти дойдат неприятностите...

1927 г.