сряда, март 07, 2018

Писмо на Васил Левски до орханийци

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 100. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8104. Арх. т. I, № 40, стр. 69.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ОРХАНИЙЦИ

Братя!

В окръжния център Сюлюманооглу Дауд

Като не беше при мен разрязаната книга и да Ви пиша през нея, то ще дадете доверие на думите на приносящия, каквото Ви каже. Той се познава с вашия Д. Пеев, среден на бой, с червени мустаци, сиви очи, бял на лице, в говоренето си е бързорек. Той нарочно е отправен до София да разбере точно станалите рабо¬ти и да замине през вас, да ви разкаже. Та същото да съобщите и на другите частни комитети и да ги насърчите в предприяти¬ето да вървят напред, без да губят куража си. Да събират пари за оръжие и пр., защото сватбата е близо. Отивам на мястото, за да се определи денят вече. Аз имах писмо от председателя на Централния комитет, в което ми казва да дам глас за револю¬ция. Но аз това писмо взех за неразбрано и не дадох глас, защото гледам по някои страни още нямат известие. Пък откъм чисто оръжие нямаме никъде нищо. Сега вече всички частни комитети търсят пари - кои ще продават стока, други ще вдигат с лихва. И скоро, скоро да събира парите си всеки частен комитет. И с първо писмо като се поискат каквото внесат, това и ще да бъде. Явете на всички частни комитети да бързат и колкото вече могат да съберат пари и да са готови, че след два дни да искат някои да внесат пари, вече ще е късно и за тях няма [да има] оръжие. На приносящия забележете и вие точно както са станали работите около вас. Той пък ще отнесе в другите окръжни центрове, които пък ще разнесат тая работа по своите околности. Изпращам ви една разрязана книга от окръжния център, та когато има нещо да ви се пише, или вие да пишете, чрез тая книга ще правите спо¬разуменията за всичко. Без тая книга всички писма няма да се вземат за истинни. Както ви е вече разказано, барем подписката [1] трябва да бъде писана през нея. И отдолу още веднъж трябва да се пише отворено подписката, за да се знае откъде е писмото. Аз вече вашата подписка оставих в тоя окръжен център [2]. Пък и същото име на селото ви. Така също ще забележите и вие тяхна¬та. Приносящият ще ви каже как с приносящия заедно Д. Пеев или от вас който друг да дойде един в Ловеч, и там като дойдат, никому няма да казват, че аз ще премина през там. Казал съм на приносящия какво да прави, като отиде в Ловеч. Гледайте да оти¬де с приносящия Д. Пе[ев], че като пристигнат в Ловеч, Д. Пеев тутакси да ме потърси [3]. Той знае мястото ми (в коя къща слизам). Ако ли ме няма още, той да яви на оная къща, че идвам, та да са известени. Пък Д. Пеев рано сутринта да излезе накрая в Ловеч, или вечер, той знае на кое място.

Д. Пеев, ако донесъл е нещо като фишеци от Влашко, да ги даде на приносящия.

Братски поздравявам и целувам всички куражлии членове.

Ас. Дер. Кърджала

-----------------------------------

1. Подписът.

2. Стара Загора.

3. Тук имаме указание за непоколебим маршрут през Ловеч за Влашко. Левски е подканен сега да бърза не само от по-ранния зов от Букурещ да иде по-скоро там (вж. писма № 98 и 99). Безпокойната заповед на Каравелов за революция означава за него и ново жестоко недоразумение, което трябва да изглади, независимо от това, че с тракийската поща, която му е известила за поканата на Л. Каравелов, той е получил писмо от Марин п. Луканов непременно да дойде в Ловеч. Малко подир обаче Левски получава обезпокоителни известия за подхвърленото предателско писмо в столицата на ЦК в България. И оттогава - според писмото му от 12 дек. с. г., което следва малко подир - той се колебае дали да мине през Ловеч. Така той е с пълна информация какво става в София, Букурещ и Ловеч.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Писмо на Васил Левски до сливенци

93. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

вторник, март 06, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3

В Свищов ми се представяше случай да остана за взаимен учител в горномахаленското училище вместо Петра Ангелова, който се стягаше тогаз да иде да се учи в Русия. Учителят ми, Е. Васкидов, желаеше това и ми пристояваше; оставаше да се отблъснат малки някои интрижки на някои свищовски чорбаджии, които искаха да вредят на това място някои изпаднали свои роднини. Но моята черна орисница ли да кажа тъй докара, лукавата умишленост на моите непримирими врагове ли тъй пресметна, Неофит и Костаки се озоваха в Свищов и осуетиха надеждите ми. Твърде интересна по затейливостта си е интригата, която тия двама мои врагове ми изиграха в Свищов. Тя заслужава да се разкаже, но тук аз и сега не ща да разказвам за нея: ще кажа толкоз само, че те ме така издънтиха и тъй устроиха, щото вместо учител в свищовското училище аз се намерих в свищовската тъмница.

Щом излязох из тъмницата, след два-три дена, хванах пак пътя за Търново. Аз се отбих нарочно в село Михалци, дето имах майчини роднини, с намерение да опитам не ще ли би възможно някак да се установя за учител. Но и тук някой си русец, известен под името поп Костадин Московецо, дошъл и останал тук не знам кога и как, оженен и опопен, добил беше влияние и въртеше селото, та противодействуваше на роднините ми с намерение да настани сина си, момче малко по-малко от мене и много по-неучено. Роднините ми, хора честни, но сиромаси, направиха, щото можаха: събраха селяните, представиха им сгодния случай да ме задържат за учител, но по-влиятелните бяха откъм Московецо. Чорбаджията, не му помня сега името, от очи за роднините ми стори да ме попита колко бих им взел да остана за тази зима (идущата) да им уча децата. „Хиляда гроша — рекох аз — за една година и да ме хранят...“ „Че много искаш ти“ — каза той. „Ний за цяло лято - прибави друг един от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедта и па ни му даваме повек от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да се пиче пу слънциту, тича подир гуедта, дъждо гу иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж. няма вятър ...“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“ — повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана колкото ми дадат; но хитрият Московец се намеси и каза: „Трябва да се скаже на .владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.“ Тези думи пресякоха у мене всяка надежда за оставане в Михалци. На втория ден аз се опростих с роднините си и се завърнах в Търново нещо подир шест месеца скитане.

Това достопаметно за мене лято по случките и патимите ми от Неофитовото и Костакевото преследвание беше още повече паметно по събирането и записването на „избраните ми думи“, които аз бях прекръстил вече на „достопаметни изречения“. В скитането си по селата и в сношението си със селяните аз не само бях обогатил сбирката си, но бях вече доволно привикнал и на уместното им употребение в разговора, от което съгледвах, че селяните с по-голямо благодарение ме слушаха, като им ги привождах в пример: освен това те по-лесно ме разбираха и по-лесно проумяваха онова, което исках да им кажа. Това ми даваше някак преимущество както над самите селяни, тъй и над другите мои съхудожници и еснафчии, селски учители, и още повече над скитниците онези калугери, които ходеха тогаз да просят по селата и драгастяха селяните за едно, за друго, като ги проглушаваха с пословишките си цитати от псалтира и житиетата на светиите. С тези калугери често ми се случваше да имам разправии по селата. Споменувам тука за тях, защото и от тях имах друг вид смущение. По внушение на Костакя ли, по свое недоразумение ли някои от тях тоже ми пакостяха или поне искаха да ми пакостят за установението ми като учител по селата; затова и аз безпощадно ги преследвах и громолях ги, дето ги сполетях, за тяхното невежество и ханжество. Те отбягваха от лично състезание с мене, но зад .гърба ми не пропущаха случай да пръскат най-възмутителните за мене мълви: че съм бил еретик, безверник, безбожник, а тогаз аз бях и набожен, и ревностен черковен проповедник. Имаше наистина и някои добри калугери, даже и много по-добри и от мнозина сегашни, които разбираха положението ми, утешаваха ме и насърчаваха ме в подвига ми против гръцкото духовенство; но и добрите калугери, и лошите калугери, бог с ними. Не е сега работата за калугерите, да се върна на предмета си.

Даскалът в Пиперково, син на попа, който се престори на заспал, за да ме не приеме на дома си, в нощното си онова посещение, което, както разправих по-горе, ми направи в избата на дяда Драгана (дето бях останал да пренощувам), когато се разговаряхме с него и аз по обичаю употребявах често някои от достопаметните си изречения, попита ме де съм чул и как съм запомнил аз толкоз „стари думи“. Това беше първото название, което чух от други уста за достопаметните от мене наричани изречения, но и то не ми се виждаше чисто народно, приличаше ми някак на селско, полудаскалско наименование. Както и да е, това ми даде повод да се ослушам в народа дали той ги не нарича с друго някое особено име. Колкото и да се вслушвах, не чувах нищо друго освен: има дума, както има една дума, както рекъл онзи, и нищо повече. Колчем пък се вземах да разпитвам уж как се казват таквиз едни думи, които привеждах за пример, до нищо не можех да се добия и даже работата се позаплиташе и по-неразбрана ставаше и от селяните все пак на „рекъл онзи“ се спираше, а от селските даскали на „стари думи“.

По-главното обогатяване на сбирката ми беше станало в Бяла, дето се бях застоял и повече. В това село по него време преди 38 години, по дюгените и по кафенетата мъжете говореха повече по турски и употребяваха доста таквиз стари думи на тоя език. Това ме и накара да хвана да записвам и турски стари думи. Трябва да призная, че турските стари думи аз намирах много по-замисловати, по-често употребявани и по-приложими на практическия живот; само че някои от тях са много по-галатни, тъй що онова, което по турски можеше беззазорно да се изговаря в галатни думи, още и да се прави, на български никак не идеше да се изкаже или ако и да се изказваше, вместо да се харесва, докарваше отвращение. Забележих обаче много пъти, че тези, които си служеха с такива стари думи на турски, като говореха по тоя език, кога говореха по български, мъчеха се понякога да ги изговорят и по български или да придават поне смисъла им, което и сполучваха. Особено жените, които тоже знаеха турски, но си говореха по български, често привождаха такива думи, преведени на български, но преведени тъй, както не би ги превел сега даже и най-вещият от нашите книжовници. Работата стоеше в това, че онези думи, които на турски се вземаха из турския живот и от турските нрави и обичаи, оставаха без смисъл, ако се преведяха буквално на български; затова те ги осмисляха, като превождаха не думите, а смисъла и действието с онова, което е свойствено на българина. Тъй напр. изреченията, които на турски привождаха за пример от морския или военния живот, тях ги приспособяваха: гемията на кола, оръжията на рало или копраля, както ще укажа на това в реда на преведени някои пословици. Тук за образец само ще приведа, които ми случайно дойдоха на ум:

„Хер гюн байрам олмас.“

Сски ден Коладня не бива.

„Делие хер гюн байрам.“

На лудия всеки свет ден - Великден.

„Байрамдан сора байрам бумбареки.“

Подир деня Коладе ле.

Но тогава аз от тия работи не разбирах, а поставил си бях за правило, като чуя и турска стара дума, да я записвам, и кога я чуех на български, заличавах турската и оставях само българската. Забележително, че и от турците, доколкото се вслушвах отпосле, не можах да чуя особено название на тоя вид думи. И у тях се слушаше все същото: бир лаф вар (има една дума), бириси демиш (някой си казал), но някак с повече указание, че тези думи не принадлежат на едного, а на мнозина от народа.

И тъй, когато се завърнах в Търново, сбирката ми състоеше от 500 и няколко български стари думи и около 100 турски. sp;

Аз се прибрах при баща си, но нямаше какво да правя и много се утеснявах, когато един ден случайно дойде у нас някой си хаджи. Иванчо, инак „Тревненската света Богородица“ прекоросван. Той беше човек практичен, но и крайно лицемерен. Беше познайница на баща ми като съселянин негов, но искрен приятел и приближен на Неофита. Той беше ме и друг път уговарял, когато отварях частно училище в Търново, да ида да искам воля от Неофита. Сега, като ме запита де съм и какво правя, баща ми му разправи за несполуката ми да се заловя нейде за даскал и особено му разказа за случката ми с Неофита в Свищов, според както му я бях разказвал аз. Той се долови до думите, с които Неофит ме отлъгваше в Свищов, че като се върне в Търново, да ида при него и той ще предстои да ми намери място. „Ами ходи ли?“ — попита той. „Не“. „Ами тъй бива ли? Защо да не идеш? Иди ти, той е владика, юч тувлия (с три опашки) паша е, и място може да ти намери, и добро може да ти направи, и зло.“ По неговите думи воден, и баща ми и той ми заповяда да ида да се явя на Неофита. „Да видим - каза той - и туй чудо“, а хаджи Иванчо прибави: „Няма да хвърлиш камък, че да те заболи ръката я? Иди там, поклони му се, кажи му „свети владико“, знаш я, как рекъл онзи: „Поклони се злому като на светом у.“

Не бях чувал такваз хубава по езика, но и толкоз калпава по науката си стара дума. „И аз му казвам - рече баща ми, - поклонена глава сабя не я сече, ама то вироглаво.“ „Тъй са те младите - прибави хаджи Иванчо, - те им се чини, че в сичко, що хвърка, се яде; ама ме е тъй то. Умното е както има една гръцка приказка Ὃπως ὁ κόσμος καί ὁ Κοσμᾶς“ [1] и хвана да разправя на баща ми какво ще каже то по български.

На другия ден, колкото и да не ми беше по волята, ща не ща, упътих се при Неофкта и напомних му обещанията в Свищов, като се преструвах, че вярвам в тях. Неофит се и той преструваше и казваше ми, че той бил намерил уж място, но като не съм се явил навреме, там, дето мислил да ме прати, в Лясковец, те си намерили учител. Но пак ще видя - каза той - за някое друго място и ако се намери, ще побърза да ми яви. Аз познах, че ме лъже, но как и да е, измяташе се поне с лъжа, когато Костаки просто ми каза: „Не съм ти бащин измикерин я, да ти търся място, търси и намери си...“ Той ми се присмя още на очите, че ме изиграл в Свищов, това, за което много ми докривя. Ядосах се аз на себе си защо сам да му дам случай да се издява над мене, но „миналото се не връща, а се преглъща“.

Тогаз излязох из митрополията присрамен и нажален, но нямаше накъде да се обърна. Да се отпъна нейде надалеч да ида да търся място, не смеех да се излагам на неизвестност през зимата. Оближните места, дете бях познат, едни просто не смееха от владиката да ме условят, други се бояха да не би, както беше се пръснало за мене, да съм заразен от някоя ерес, а от това най-много се плашеха поповете, които тогаз още играеха по-главната рол в избирането и приставянето на учителите. Трети пък, като чуваха къде съм се скитал миналото лято и на колко места съм се залавял и съм напущал, заключаваха за мене и явно говореха, че аз не „държа дикиш“, т. е. не стоя на едно място. А дали аз не стоях, или не ме оставяха да стоя, то беше нещо, за което никой не искаше да види и да изпита. Тъй аз отвсякъде си отбих омута и най-подир сторих „да закача даскаллъка на клечката“ и да стана казанджия. [2]

Рззумява се, че не ми беше тъй лесно да се заловя на бащиния си замаят но от немай къде принудих се на това. Баща ми беше беден човек. С всичката си сиромашия той беше направил онова, което можеше, за да ме изкара и мене нещо човек и да ме издигне по-високо от средата и кръга, в който съдбата беше ме поставила. Мене ми беше тежко, млад и способен за работа човек, какъвто бях, да стоя празен и най-вече - вместо да бъда нещо помощ на родителите си, да им бъда в тежест. Но веднъж решен, рано една сутрин чуковете и шумът в казанджийската махала, в която живеехме, ме разбудиха; аз станах, прекръстих се, казах „мечка страх, мене не“ и се озовах в дюгена на баща си. Помня и сега с какви чувства и вълнения се явих пред него и му съобщих за решението си. Той ме поизгледа тъй малко подозрително, повъздъхна и ми каза: „Добре, синко, като искаш, работа ще се намери и за тебе“, и аз се успокоих, макар и да се унижих. Сега поне не щеше брат ми да ме гледа накриво и да мисли, че се храня на неговия гръб, а това бе доволно за мене тогаз.

(Следва)

----------------

1. "Както цял свят, така и Косма" - гръцка игра на думи. (бел. ред.)

2. Дотук разказът по историята за събирането на притчите е взет цял и препечатан без изменение от книжка I и II, 1882 г., на Периодическото списание. Оттука надолу почва продължението на разказа. (бел. П. Р. Сл.)

понеделник, март 05, 2018

Откъснатите уши на бога

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Историята се повтаря. Някога от пиедестала, наречен "център на вселената", била свалена Земята. Астрономията произнесла своята присъда, като променила статута на планетата. От точка на "божествения фокус", около който "се върти и се движи всичко", Земята преминала в редиците на треторазрядните космически тела, които нямат никакво влияние върху процесите във Вселената. Малко по-късно си изпатило и Слънцето. Неговият астрономически статут бил сведен до "възрастно джудже".

А главната гордост на планетата - органичната жива материя по нейната повърхност - се оказала просто следствие от щастливо съвпаднали астрономически и химически обстоятелства. Нещо повече, станало ясно, че "гордостта" е доста ефимерна, а наличието ѝ зависи от огромно количество непредсказуеми и доста капризни фактори.

След това науката съборила и човека. Или поне неговото физическо тяло. Закърмен с легендите, че, за разлика от останалите организми, е създаден лично от "свръхестествена сила" по "неин образ и подобие", homo се оказал доста обикновено животно, слязло неотдавна от конвейера на еволюцията. Неговото родословие, както родословието на останалите организми по Земята, не започва от Едем и ръцете на "твореца", и дори не от комплект нуклеинови киселини, а от няколко химически елемента, на които своеобразната среда на планетата осигурила възможността за "химически промискуитет", иначе казано - за многократно и безразборно осъществяване на взаимни любовни връзки.

Малко по-късно (в резултат от тази оргия) се образували нуклеиновите киселини с тяхната интегративна сила, способна да формира нова, органична форма на живот. След това, губейки остатъците от своя романтизъм, присъщ само на процесите на чистата химия, родословието на човека продължило с протобактериите, слепите мекотели, кръглоустите риби, зверогущерите, първите плацентни животни и накрая се добрало до парворазреда тесноноси от разреда примати, където е спряло и в днешно време.

От последния семеен портрет в дългата галерия на предците ни гледа "човекородицата". Тя е още покрита с козина древна самка homo, която изяжда лакомо своята плацента, както е прието по принцип сред по-голямата част от млекопитаещите всеядни животни. Самката току-що е родила и в очичките ѝ блести лукавото предчувствие за славата на Дева Мария и Коко Шанел. Наистина, ще минат само няколко милиона години и тя ще стане притежателка на дантелени чорапи и психика.

Тук споменахме само две глобални разобличения, като пропуснахме хиляди по-дребни, за да се обърнем към третото, иначе казано - към "чудото", наречено съзнание, разум, мислене и интелект.

Няма съмнение, че развенчаване е очаквало рано или късно и този загадъчен фактор, след статута на Земята и произхода на човека. Развенчаването, както би трябвало да се очаква, се случило в процеса на натрупването на знания за главния мозък. Но точно тук започнала истинската драма.

Станало ясно, че никаква научна, иначе казано - основана на строга фактология, трактовка на разума и мисленето не е в състояние да преодолее бариерата на самовлюбеността на homo, неговата увереност, че е необикновен.

Да, физиологията си казала думата, а еволюционистиката, физиката, химията и геологията потвърдили нейния печален извод.

Като се има предвид "ниския биологичен произход на човека", нищо неочаквано не би могло да има в него, но... homo чул извода и в отговор "включил" на пълна мощност увереността си в това, че тайната на неговия разум стои над всякакво знание. Теологията, философията, психологията, езотериката, поезията и литературата провъзгласили разума на човека за вечно тайнствен Граал, създаден от надсветовна сила специално за homo. Този Граал си предават един на друг през вековете Данте и Майкъл Джексън, Да Вични и Блаватская.

Днес разобличенията на астрономическите и филогенетическите митове безпокоят малко човека, но в началото той изпадал в доста емоционални истерии както по единия, така и по другия повод. Той изгарял и хвърлял в затвора разобличителите, преследвал, проклинал, прогонвал, пишел и издавал хиляди томове с опровержения.

Трябва да помним, че кардиналите, които са съдили Галилей, инквизиторите, които са изгорили Бруно, професорите, които са преследвали Дарвин, са се сражавали за правото на човека да има изключителна роля в мирозданието. Изтребвайки и вразумявайки рушителите на свещените легенди, апологетите на духовността защитавали уникалността на homo и централността на неговата роля в света и Вселената.

След известно време homo се успокоил. Той се утешил с това, че въпреки астрономическата нищожност на мястото, което обитава, и "маймунското минало", му остава завинаги неговият "свещен Граал", иначе казано - чудото на неговата психика и на неговия "вътрешен свят". Чрез ръката на Дю Боа-Реймон науката подписала мирен договор с метафизиката, обявявайки мисленето за тайнство, чийто механизъм ignoramus et ignorabimus (не знаем и няма да узнаем). С това била прокарана дебела черта, разделяща по най-важния въпрос човека от животното.

За известно време всичко стихнало. Но през първата четвърт на ХХ век умелите съждения на Иван Петрович Павлов донесли страховита вест: механизмът, по който се образуват човешките условни рефлекси, е същият като на всички останали животни. В тази проста формулировка се съдържал смисъл, с който вече примирението било невъзможно. Това означавало, че мозъкът на всички млекопитаещи работи по един и същи начин, а продуктите от тази работа нямат принципни биологични разлики.

Снимка на Александр Невзоров

В "чашата Граал" започнала да капе "кучешка" слюнка, променяйки съществено химическия състав на еликсира, който опиянявал толкова векове човечеството.

Накрая Павлов изтрил ръце о мръсната си престилка и посъветвал деликатно това човечество да се откаже от понятието "психика", като го замени с по-точно определение - "сложна нервна дейност на организма". Малко по-късно всичко, което можало да остане неразбираемо след Павлов, било разяснено от Пенфийлд, Джаспър, Магун, Моруци et all.

Реакцията била предсказуема. Човекът решително не поискал да изтрезнее и да приеме статута на дресирано животно. Той се вкопчил във всичко, което можело да потвърди наличието и непостижимостта на неговата главна "тайна".

Днес, използвайки случая, има смисъл да повъртим тази "тайна" в пръстите си и да я разгледаме добре. Ние я познаваме, тя ни е винаги под ръка, винаги достъпна; тя има хиляди форми и стара история.

И така, говорим за хипотеза, според която в основата на разума, мисленето и интелекта се съдържа някакъв тайнствен и непостижим компонент. Именно той ни носи прозрението, вдъхновението, способността да чувстваме и оценяваме красотата, да вярваме и да предсказваме; неговото наличие кара да работи "императивът на Кант" и поражда нашето желание да се чукаме в един пролетен ден с боядисани яйца. Същият компонент вероятно задължава homo да се просълзи от 9-тата симфония на Бетховен или от "Комаринский". Той генерира също така съвестта и необходимостта да маршируваме.

Остава да решим какво е това. Или е наистина "извънфизически" компонент, или става въпрос за сложни вериги от условни рефлекси, предизвикани от крайно специфични, виртуозно структурирани дразнители.

В "чист вид" дадената хипотеза е заложена във всички световни религии. В малко кантаминиран (замърсен) вариант - в културите и философията. Тя има много транскрипции, но ние можем да използваме както нейната най-лаконична номенклатура, иначе казано - понятието "бог", така и различните производни: "душа", "дух", "духовност" et cetera.

Според тази версия мисленето и разумът са "огледало, в което може да се види тайнствено образът на божествения разум" (Ръскин), а също така "разум, който е в състояние да съществува и действа независимо от някакъв физически организъм" и "който може да въздейства на обикновената материя по начин, невъзможен да бъде обяснен с помощта на известните закони на физиката" (Кремо). Шопенхауер твърди, че "интелектът не съществува сам по себе си, а се подчинява на динамична и надрационална сила", Юнг казва: "Нашата психика е част от бога и нейната тайна е безгранична".

Тук трябва да отнесем и различните характеристики на "духовността", защото ирационалната хипотеза обвързва здраво интелекта именно с нея. Бердяев я характеризира така: "Духовността е богочовешко състояние". Антоний Сурожский твърди, че "духовността се състои в това, че у нас се осъществява действието на светия дух".

Тук можем лесно да забележим некоректността във формулировките на светилата на религиозната мисъл и да си спомним "духовността" в ироничната трактовка на Пол-Анри Холбах: "Оттук едно след друго се появявали понятията духовност, нематериалност и безсмъртие. Всички тези неопределени думи, изнамерени малко по малко, все по-изтънчени и по-изтънчени, трябвало да означат свойствата на една неизвестна субстанция, която човекът счел за затворена в него като скрит принцип на неговите видими действия..." "Хората винаги са имали склонност да прикриват своето невежество с изобретяването на думи, в които няма никакъв смисъл".

Но да оставим засега Холбах с неговите вечни насмешки. Само си припомняме набързо, че Пол-Анри, развеселен, ни е обещал "да откъсне ушите на бога". И - между другото, Холбах ще ни доведе пак до "формалиновата изрази", а пътя към тях сега знаем и сами. Ще припомня, че ние сме решили да представим добросъвестно и доброжелателно идеята за бога и нейната възможна роля в мисленето и интелекта на човека.

Тази идея е неясна и капризна. Но ще си затворим очите за нейните недостатъци. Ще се постараем да измъкнем от нея всичко, което може да ни потрябва.

Може би "свръхестественото" е онова звено във веригата от последователни мисловни действия, което не ни достига, за да обясним парадоксалността на животинските сълзи при четенето на "Малкия принц" или на други образци на радикалното лицемерие и сантиментализма?

Наред с другите неща, версията за важната роля на ирационалния фактор в мисловните процеси и възприятия е доста успешна. Тази хипотеза господства безпределно тридесет века. Тя създава прекрасната легенда за "психиката". Тя е оформила всички видове култури и повечето модели на човешкото поведение. Тя някога люлеела в люлката току-що родилата се наука. И именно към нейното гърло малкото същество най-напред (още в бебешка възраст) протегнало ръце. Към средата на XIX век след дълга взаимна борба науката почти успяла да удуши своята стара бавачка, но нейната шия се оказала удивително здрава.

Разбира се, можем да игнорираме скептично мненията на различните сурожскиевци-платоновци-бердяевци-юнговци. Техните формулировки са безсъдържателни, а техните заслуги - в контекста на нашето занимание - са доста съмнителни. Но какво да правим с почти фанатичната религиозност на Исак Нютон и Пастьор, с агресивния мистицизъм на Т. Шван? Можем ли да забравим за езотеризма на членовете на Теософското дружество Едисън и Фламарион? За страстния спиритуализъм на Бутлеров? Ще успеем ли да представим като някакво недоразумение набожността на великия химик Рамзай, а също така религиозността на още множество творци на науката? Къде да денем Дж. Екълс с неговото мнение за реалността на "душата"? Как да пренебрегнем епископския сан на автора на теорията за "доминантите" А. А. Ухтомский или религиозността на абат Мендел?

Ще бъдем честни до край: повечето "създатели" на нашия интелект изобщо не са се съмнявали в това, че версията за "надприродността" на мисленето е единствено вярната. Дори ако вземем неврофизиологията, където сумата от минимални задължителни знания би трябвало да предпазва от заразяване с мистицизъм, в списъка от около триста основни имена на нейните създатели едва ли ще преброим една дузина атеисти.

Струва си да си припомним също сър Алфред Ръсел Уолъс. Той формулира едновременно с Дарвин принципа за развитието на видовете, за произхода от общ прародител и (отчасти) за ролята на мутациите. Като творец на еволюционната теория, почти равен по величие с Дарвин, Уолъс виждал по-добре от другите нейните слаби страни и нейната уязвимост. Той твърдял, че човешкият разум не може да се обясни само с естествения подбор и че метаморфозата на маймуната в човек не би могла да мине без намесата на "небиологична сила". При което следва да напомним, че Уолъс не е бил смутен от филогенията, а от "пришествие" на човешкото мислене, необяснено от подбора, конвергенцията, дивергенцията и мутациите.

Разбира се, ние можем да отдадем недоумението на Уолъс на това, че не е бил запознат нито с физиологията на мозъка, нито с теорията за условните рефлекси и за ретикулярната формация. Формално това е много красив ход, който може да сложи край на "случая Уолъс". Но с хегелианеца Ч. С. Шерингтън и с епископ А. А. Ухтомский номерът няма да мине. И двамата не само са познавали прекрасно мозъка и теорията на Павлов, но и лично са наблюдавали експерименталната съставка на теорията за условните рефлекси.

Да се скрием от всичките факти зад извинението за зависимостта на тези хора от тяхното "тъмно време" също не можем. Това ще бъде страхливо и безпомощно извинение. Екълс, Оуен, Вирхов, Шерингтън, Пастьор и Едисън не са имали никаква причина да се страхуват от кладите на инквизицията и от набожни жени.

Факторът, че има множество "вярващи учени", разбира се, не е решаващ за въпроса, който изследваме, но и неговото влияние на пръв поглед не може да се отрече. Всичките споменати по-горе личности са реални творци на цивилизацията, обладатели на точен и здрав възглед за света. Именно на тях, а не на някого другиго дължи успехите си човечеството, защото - както съвсем справедливо е отбелязал Жак Льоб, "истинската история се създава в лабораториите, а не в парламента или в окопите".

На убежденията на различните поети-живописци-композитори, независимо от тяхната слава и известност, може да не се гледа сериозно. Те наистина имат дребна цена и са годни само за развлечение. А тук ние обсъждаме тези, за които, по думите на И. П. Павлов, "ясновидството" е било професия и смисъл на живота.

Именно учените са променяли към по-добро съдбата на биологичния вид. На нас ни предстои да изясним доколко тяхното мнение по даден въпрос може да бъде аргумент в полза на "свръхестественото" начало на мирозданието и на човешкото мислене. Да, всички те, от Аристотел и Декарт до Пастьор и Шерингтън, на теория би трябвало да бъдат авторитети. Но именно те са ни научили да нямаме никакви авторитети.

Те са ни научили да се грижим за "стерилността на епруветките", един път завинаги изяснявайки, че дори най-скъпоценното замърсяване на лабораторните съдове не позволява да се получи чист резултат при провеждането на даден опит. А мненията и убежденията на великите хора, независимо от тяхната почтеност, са също "утайка по стените на епруветката". Утайка, която трябва да бъда измита. Паул Карл Файербенд (1924-1994) се решава първи да разясни колко необходим и продуктивен метод е липсата на т. н. уважение към имената в науката. Разбира се, желателно е да се спазва някакво приличие, но като не се прекрачват границите на обикновеното лицемерие. Трябва да помним, че от почитта към името до догмите има една крачка.

Снимка на Александр Невзоров

И така. Както вече установихме, научното откритие е преди всичко много висока степен на безпогрешност в оценката на едно или друго частно явление или свойство. Сега да погледнем прехвърля ли се с великите открития факторът "безпогрешност" върху всичко, в което са били убедени нашите "велики откриватели".

Да започнем с Аристотел, който смятал, че метеоритите са "земни изпарения, които се издигат нагоре, а когаато се приближат до някаква "огнена сфера", се запалват и падат надолу". Можем да припомним и трактовката му за съществуването на палеонтологичните останки: Стагирит ги обяснява с действието на "подземни подражателни сили, които копират случващото се на повърхността".

А Нютон смятал, че всичките сведения за метеоритите са глупава измислица, защото те изобщо "няма откъде да падат". Също така "въз основа на съпоставянето на астрономически и исторически доказателства" той защитавал убеждението си, че възрастта на Земята не надвишава шест хиляди години.

Ф. Бейкън разсъждавал страстно върху ролята на вещиците за унищожаването на посевите, В. М. Бехтерев бил поклонник на "цветотерапията", У. Гладстън твърдял, че древните гърци не различавали цветовете, а великият Либих бил убеден, че дрождите не са жива органика.

Роберт Бойл искал миньорите да представят отчети след каква дълбочина на земната кора започват "обиталищата на демоните" и как изглеждат техните "гнезда", а Бюфон заявявал, че в Северна Америка еволюцията протича по-бавно отколкото на другите континенти. Й. Кеплер твърдял, че кратерите на Луната са издигнати от лунни жители. К. Фламарион бил уверен, че там има растителност, а Галилей твърдял, че мислите на Кеплер за влиянието на Луната върху приливите и отливите в моретата и океаните са "глупости и детско бръщолевене". Кеплер от своя страна бил убеден, че цветът е "вещ, която се различава напълно от светлината, някакво качество, намиращо се на повърхността на непрозрачните тела".

Коперник не се съмнявал в наличието на описаните от Птоломей "кристални небесни сфери". Той само поправил египтянина, като намалил броя на "сферите" от осемдесет на тридесет и четири. Това мило заблуждение е изведено даже в заглавието на основното произведение в живота му - "За движението на небесните сфери".

Лорд Келвин заявил, че рентгеновите лъчи са мошеничество, че никакъв аероплан няма да полети, а през 1900 година изразил увереността си и в това, че нищо ново във физиката вече няма да бъде открито.

В своето фундаментално произведение "Естествената история на човешкия род" (Париж, 1924 г.) Жан-Жозеф Вирей твърди, че негрите отделят пот с черен цвят, а Ръдърфорд казвал, че търговското използване на атомните процеси е по принцип невъзможно.

Тихо Брахе настоявал, че около Слънцето се въртят всички планети без Земята, която е неподвижна. Жозеф дьо Лаланд твърдял, че възможността за полети с въздушен балон са празни фантазии, а Френската академия на науките в пълния си състав се смеела над идеята за гръмоотводите. Тя се подигравала и с диференциалните изчисления на Лайбниц, и с теорията за телеграфа и толкова истерично отричала съществуването на аеролитите (метеоритите), че искала да бъдат махнати от всички музеи.

Великият Кристиан Хюйгенс смятал дефицита на конопени въжета за основен проблем на планетата Юпитер. Според Хюйгенс наличието "около него" на четири луни (тогава били известни само четири спътника на Юпитер) било неопровержимо доказателство за неспокойните морета на планетата и съответно за необходимостта от голямо количество много здрав такелаж, който да удържа платната на юпитерианския флот.

Едуард Кларк (1820-1877) предупреждавал, че образоваността на жените води до "пресъхване" на матките им, а най-авторитетният гинеколог за времето си Джордж Нефейс (1842-1876 ) убеждавал хората, че мастурбацията води до безумие.

Сър Артър Кийт оглавявал и ръководел почетния хоровод, който палеонтологията от първата половина на ХХ век извивала почти четиридесет години около останките на т. н. Пилтдаунски човек (днес ние знаем, че някакъв шегобиец прикачил към изцяло съвременен череп маймунска мандибула, след което ги оцветил с калиев бихромат и ги "хвърлил" след научното общество във вид на много стари вкаменелости).

А. Сент-Дьорди учел, че протеинът е проводник на електричеството, макар че в действителност той е изолатор.

Този забавен регистър може да бъде продължен почти до безкрайност.

Лайбниц отричал нютоновата теория за привличането; Тесла и Маркони уверявали, че получават радиосигнали от Марс; Дарвин проповядвал страстно и разработвал абсурдната теория за пангените; Ричард Оуен не можал да намери в мозъка на маймуната хипокамп; Кювие доказвал, че еволюцията е абсолютна глупост; Карл фон Баер отричал категорично родството на живите организми; Едмънд Халей предполагал, че Земята има вътрешни кълба, също заобиколени от атмосфера, чието изтичане образува северното сияние; Д. Пристли бил убеден в съществуването на флогистона; Р. Вирхов се подиграл с истински череп на неандерталец, като дал авторитетното краниологично заключение, че черепът не принадлежи на древен човек, а на руски казак алкохолик от XIX век; У. Хопкинс и Ч. Лайъл били убедени в глупостта на твърдението на Л. Агасис, че ледът може да мести каменни блокове, и затова предложили даже да не се обсъжда идеята за преместване на камъни от ледниците, защото е несериозна; А. Везалиус заставал категорично срещу разделянето на нервите на еферентни и аферентни; К. Вартолий (Вартолиус) твърдял, че орган на звуковите възприятия е малкият мозък; Далтон бил убеден, че в предната камера на окото му има течност със син цвят и че именно тази аномалия обезцветява възприеманата от него картина на света; Галвани до края на дните си бил уверен, че е открил "електрически флуид", способен да възкресява мъртви организми.

Даже на основата на тази лаконична подборка ние виждаме, че най-блестящите химици, физиолози, физици и геолози, щом излязат малко извън пределите на своята тясна компетенция, се лъжат дълбоко при оценката на важни явления и факти. А още по-забавно е, че не по-малко често те грешат и оставайки в пределите на дисциплината, на чието изучаване са посветили целия си живот.

Защо изброихме тези смешни и в една или друга степен позорни грешки на великолепните учени? Изключително заради това да напомним, че грешките си остават грешки независимо от "висотата", от която са прозвучали.

Цялото величие на Ч. Лайъл не придава никаква тежест на заблудата му за ледниците, а значимостта на Вирхов не превръща истинския неандерталски череп в останки на руски казак.

С други думи, не можем да придаваме на хипотезата за бога, дори ако от нея са увлечени Нютон или Хюйгенс, по-голямо значение от проблема за дефицита на ленени въжета на Юпитер. "Хипокампът на Оуен" и "сигналите от Марс" на Маркони са прекрасни примери за това, че глупостта, от когото и да е казана, не е нищо повече от глупост.

Много важно е да се разбере следното: ние приемаме теорията за еволюцията не защото е формулирана от плашливия брадат Дарвин, който пътувал с "Бигл", имал набожна съпруга и разбирал прекрасно от морски жълъди. А защото тя е получила многобройни и неопровержими потвърждения и ги получава вече в продължение на сто и петдесет години. Ако не беше този факт, името на сър Чарлз щеше да бъде забравено точно така, както са забравени имената на стотици други чудаци, прекарали целия си живот с реторти, телескопи и микроскопи.

Още един пример. Теорията за условните рефлекси е за нас основополагащ принцип за разбирането на сложната нервна дейност, не защото Иван Павлов е бил обаятелен човек и е посветил целия си живот на изучаването на физиологията на мозъка. И даже не защото Иван Петрович е бил шампион на село Колтуши по игра на городки. Не. Ние се ръководим от нея само защото именно тя (и не само тя) има под себе си колосална емпирична база и е способна да обясни "просто, проверимо и доказателствено" повечето от явленията, свързани с разума и мисленето.

А убежденията на Дарвин и Павлов, които не са се потвърдили и поради това не са получили никакво научно "продължение", са погребани заедно с тях. Те не са интересни за никого, освен за историците на науката (имаме предвид конфузите с пангените и наследствеността на условните рефлекси на мускулите).

Тази схема можем да приложим към всяко убеждение както на тези, така и на други учени. Включително и към техните религиозни или атеистични пристрастия.

За решаването на "въпроса за бога" атеизмът на Павлов не струва повече от набожността на Рамзай. Безбожието на Иван Петрович не доказва, че няма бог, също както религиозността на сър Уйлям не доказва, че има бог.

Позоваването по всякакви общи въпроси на авторитетни учени е типичен атавизъм на мисленето, който XXI век е наследил от култа към религиозните пророци. Както помним, те са били специалисти по всичко без изключение, като се започне от повиването на бебетата и се стигне до произхода на затъмненията.

С началото на XVII век "пророците" били заместени за хората от учените. Като неизбежен товар те получили и ролята на арбитри. Работата е в това, че публиката по стар навик запазва необходимостта от "всезнаещи учители". На нея това ѝ е необходимо, защото освобождава от нуждата да се мисли по сложни теми и легализира всяка удобна глупост.

Да си спомним почтения Ириней Лионски и неговата реплика, че статуята от сол, в която божеството от Библията превърнало жената на Лот, имала мензис столетия наред. Този многозначителен абсурд се цитирал и се сочел минимум девет века наред като едно от доказателствата за всемогъществото на бога, порочността на жената, неотвратимостта на божието наказание, трагедията на Содом, спасителната сила на "спасението" et cetera. Ако негов автор не беше "бащата на църквата" Ириней, вероятно никой и никога нямаше да се позове на тази измислица.

А образецът на истинското знание може да се разпознае много лесно по безупречната му конкретност и по пълната му независимост от името на автора.


Пример. Стационарното уравнение на Шрьодингер (написано така за удобство) е лишено от всякаква двусмисленост. То означава само това, което означава, и в него няма никакъв друг смисъл, освен възможността, грубо казано, да определя примерното състояние на елементарната частица. То не претендира, че характеризира мирозданието. То не може да обясни еволюцията на лептоциона или физиологическата роля на плача.

Ако само един символ на уравнението беше грешен или уравнението не се потвърждаваше експериментално, въпреки великото име на своя създател, то щеше да бъде забравено веднага. Но понеже уравнението е вярно, то не би загубило своята ценност и широкото си приложение даже тогава, ако негов автор беше не Шрьодингер, а някой съвсем непознат човек.

А сега да се върнем към въпроса за "безпогрешността" и да поставим чертата. Когато говорим за творците на науката, ние говорим за хора, които имат, образно казано, научна степен. А какво представлява една истинска, заслужена научна степен? Тя е преди всичко указание, че въпросният човек е толкова дълбоко зает с един-единствен специфичен въпрос, че просто не може да има мнение по какъвто и да е друг.

Най-блестящите прозрения в най-важната от науките не спасяват от слепотата по отношение на един толкова общ и многосъставен въпрос като "хипотезата за бога". Както, впрочем, и по отношение на всеки друг.

Разбира се, науката стои над всякакъв "морал" и неговите норми не са приложими за нея. Но освен условния "морал" съществува и някакво "житейско" измерение и именно там убедеността на учените създавала (или можела да създаде) доста съществени проблеми на другите homo, както и на развитието на биологичния вид като цяло.

Във връзка с това ще си припомним още няколко важни факта.

Откривателят на големия кръг на кръвообращението в човешкото тяло, медикът У. Харви, инспектирал лично кожата на затворените от инквизицията жени, като определял по наличните върху нея "дяволски белези" степента на връзката на обвиняемите с Луцифер. През 1633 година от неговата експертна оценка зависел животът на някоя си Маргарет Джонсън. Харви намерил по тялото ѝ следи "от нежните докосвания на дявола" и госпожицата, разбира се, изгоряла на кладата.

Нобеловият лауреат Юлиус фон Яурег заразявал психично болни хора с малария и туберкулоза, а Алберт Найсер - здрави хора със сифилис, за да имат възможността да проучат клиничното протичане на съответната болест. Лавоазие изгорил публично книгите на своя опонент Щал, а Франклин и Грей използвали деца за доста болезнени електрофизиологични експерименти.

Нобеловите лауреати Ханс Вилхелм Гайгер (грешка на Невзоров, Гайгер не е нобелов лауреат - бел. П. Н.), Йоханес Щарк, Макс Планк и Филип Ленард сътрудничели доброволно и искрено с режима на Хитлер за създаването на германската атомна бомба. Ервин Шрьодингер уверявал публиката в открито писмо, поместено във всички австрийски и германски вестници, че се възхищава от Адолф Хитлер и че се кълне да му бъде верен.

Разбира се, всичките, както винаги, били надскочени от Вернер Хайзенберг. Името му трябва да се произнася "със свалена шапка". И това е справедливо. Ние знаем, че именно този човек не само покорил най-високия интелектуален връх на съвременността - квантовата теория на полето, но отчасти я създал сам. И същият този човек бил увлечен от идеята да въоръжи Третия райх с ядрено оръжие. Именно Хайзенберг създал реактора, в който се обогатявал уран за бъдещите атомни бомби на Германия.

Като се има предвид това къде биха могли да бъдат хвърлени те и какво количество лаборатории и важни научни разработки биха се превърнали в пепел, увлечението на Хайзенберг най-вероятно е било съществена грешка...

неделя, март 04, 2018

Нобелови лауреати – 1949 година

Уилям Фокнър (William Faulkner)

25 септември 1897 г. – 6 юли 1962 г.

Нобелова награда за литература

(За големия му и художествено уникален принос към съвременния американски роман.)

Американския романист и новелист Уилям Кътбърт Фокнър е роден в Ню Олбани, щат Мисисипи. Той е най-големият от четиримата сина на университетския управител Мъри Кътбърт Фокнър и Мод (Бътлър) Фокнър. Прадядо му, Уилям Кларк Фокнър, служи по време на войната на Севера с Юга в армията на южняците и е автор на известния за времето си роман "Бялата роза на Мемфис". Когато Фокнър е още малък, семейството му се премества в град Оксфорд, в северната част на щата, където продължава животът на писателя. Преди училище Уилям, затворено момче, се учи да чете от майка си, а на 13 години вече пише стихотворения, посветени на Естел Олдхъм, момичето, в което е влюбен. Фокнър не завършва училището и работи известно време в банка при чичо си.

Фокнър не успява да се ожени за Естел заради неясни финансови перспективи и когато през април 1918 година тя става жена на друг, "животът за него - както казва брат му Джон, - свърши". Фокнър иска да постъпи доброволец в армията, но не е приет заради ниския си ръст. Като отива при свой приятел в Йейлския университет, Фокнър решава да се запише в Канадските военно-въздушни сили и през юли постъпва във военното училище в Торонто. Когато след няколко месеца Първата световна война свършва, Фокнър се връща в Оксфорд и започва да посещава занятията в университета "Мисисипи". Дебютира в литературата през 1919 г. със стихотворението "Следобедът на един фавн" ("L'Apres midi dun faun"), публикувано в списание "Ню рипъблик" ("New Republic").

През 1920 г. Фокнър напуска университета, без да получи диплома, и - поканен от романиста и театрален критик Старк Йънг, се мести в Ню Йорк, където работи като продавач в книжарницата на Елизабет Прол. След известно време бъдещият писател се връща отново в Оксфорд и става пощальон в университета, докато не го уволняват за четене на работното място. Като отива през 1925 г. в Ню Орлеан, Фокнър се запознава с писателя Шерууд Андерсън, който проявява интерес към творчеството му и го съветва да отделя повече внимание на прозата отколкото на поезията. Провалът на сборника с поезия на Фокнър "Мраморният фавн" ("The Marble Faun") потвърждава правотата на Андерсън и Фокнър пише романа "Войнишка награда" ("Soldiers' Pay"), който Андерсън дава на своя издател.

Докато ръкописът на романа лежи в издателството, Фокнър пътешества няколко месеца по Европа. След "Войнишка награда" следва романът "Москити" ("Mosquitoes"", 1927 г.) - сатирично изображение на нюорлеанската бохема. Макар че и двата романа не привличат вниманието на читателите, Фокнър не се отчайва и пише "Сарторис" ("Sartoris", 1929 г.), първият от петнадесетте романа, чието действие протича в измислената област Йокнапатофа, своеобразен микрокосмос на американския Юг, населен с няколко поколения колоритни персонажи. Първоначалният вариант на романа, който е съкратен от издателя, излиза през 1973 г. под заглавие "Прашасали знамена" ("Flags in the Dust").

Макар че "Сарторис" е отбелязан от критиката, Фокнър получава широко признание след излизането на романа му "Шум и ярост" ("The Sound and the Fury", 1929 г.), където за първи път се прилага принципът на "двойното виждане" - основен творчески похват на Фокнър, с помощта на който се разкриват едни и същи събития и характери от различни гледни точки. Критиците провъзгласяват единодушно романа за "велика книга", в която трагичната тема "навява спомени за Еврипид". Романът не впечатлява много обикновения читател: новаторската повествователна техника на Фокнър е трудна за възприемане.

През цялото това време Фокнър продължава да се среща с Естел Олдхъм и след нейния развод през 1927 г. двамата се женят. Семейството има две дъщери: Алабама, която умира през 1931 г., и Джил.

Фокнър пише следващия си роман "Докато лежа, умирайки" ("As I Lay Dying", 1930 г.) за шест седмици, когато работи нощна смяна в една електроцентрала. В тази книга, която се състои от петдесет и девет вътрешни монолога, се разказва за пътя на бедното южняшко семейство Бандрънови, което кара тялото на мисис Бандрън на гробището.

Макар че американският писател Конрад Айкмън нарича романа "висш пилотаж", "Докато лежа, умирайки" се продава също толкова зле, колкото и предишните книги на писателя. Озовал се пред необходимостта да изхранва семейството си, Фокнър решава да напише, казано с неговите думи, "история, от която по-ужасна няма", и след три седмици се появява "Светилището" ("Sanctuary", 1931 г.), разказ за млада жена, която е изнасилена от гангстери, след което, по ирония на съдбата, намира подслон в публичен дом в Мемфис. Романът става бестселър: въпреки сензационния си характер, той прави впечатление на много критици, сред които и Андре Малро, който заявява, че "Светилището" е "гръцка трагедия с детективски сюжет".

Успехът на романа решава само временно финансовите проблеми на писателя, защото търсенето на книги по време на Голямата депресия спада значително; освен това романите на Фокнър не дават на читателя възможност да се откъсне от житейските неуредици. Търсейки по-доходна работа, през 1932 г. - когато излиза романът "Светлина през август" ("Light in August") - Фокнър отива за първи път в Холивуд, като се надява да екранизира един от своите разкази. В продължение на редица години Фокнър пише киносценарии за популярни филми като "Пътят към славата" ("The Road to Glory", 1936 г.), "Гънга Дин" ("Gunga Din", 1939 г.), "Да имаш и да нямаш" ("То Have and Have Not", 1945 г.) и "Дългият сън" ("The Big Sleep", 1946 г.).

Едновременно с това Фокнър създава произведения като "Пилон" ("Pylon", 1934 г.), "Авесалом, Авесалом!" ("Absalom, Absalom!", 1936 г.), "Дивите палми" ("The Wild Palms", 1939 г.), "Селцето" ("The Hamlet", 1940 г.), а също така "Мойсей, слез и други разкази" ("Go Down Moses, and Other Stories", 1942 г.), където е поместен разказът "Мечката" ("The Bear"), един от най-хубавите в световната литература. Много книги на Фокнър са преведени на френски език и предизвикват възторжените отзиви на редица европейски писатели и критици. "Фокнър е бог!" - пише Жан-Пол Сартр на американския критик Малкълм Каули. Заедно с това, както по-късно отбелязва Каули, "в родината му четяха Фокнър малко и явно не го оценяваха достатъчно".

Като си поставя за цел да представи Фокнър на колкото се може по-широк кръг от читатели, през 1946 г. Каули издава "Избрано от Фокнър" ("The Portable Faulkner"). Сборникът има голям успех и предизвиква забележимо оживен интерес към творчеството на писателя. В предговора си към изданието Каули изследва сагата за Йокнапатофа от гледна точка на американския мит, като нарича романите на Фокнър "недостижими художествени подвизи".

Фокнър получава Нобеловата награда във времето на творческа криза. След поредното пътуване до Холивуд той се връща в Оксфорд и завършва "Реквием за една монахиня" ("Requiem for a Nun", 1951 г.), а след това се опитва да създаде свой "magnum opus" – "Притча" ("A Fable", 1954 г.), роман за Първата световна война, чийто главен герой, ефрейтор, има много общи черти с Христос. Но критиците не приемат романа.

Макар че здравето на Фокнър е сериозно отслабено от редовните и тежки запои, той приема предложението на държавния департамент да представлява Съединените щати на Международната писателска конференция в Бразилия през 1954 г. През следващата година Фокнър прави околосветско пътешествие като официален представител на американското правителство.

С романите "Градът" ("The Town", 1957 г.) и "Голямата къща" ("The Mansion", 1959 г.) Фокнър приключва историята за семейство Сноупс, която започва през 1940 г. в "Селцето". От 1957 г. почти до смъртта си писателят провежда семинари в университета на щата Вирджиния; положението му на writer in residence (писател, който получава стипендия от университет) повишава репутацията му и материалната му осигуреност. Признат за най-популярния писател във Венецуела, през 1961 г. Фокнър участва в празниците за 150-годишнината на страната.

На следващата година Фокнър започва да пише последната си книга "Похитителите" ("The Reivers", 1962 г.). На 17 юни 1962 г. пада от кон, а няколко седмици по-късно, на 6 юли, след като е настанен в санаториум, умира от тромбоза.

Литературната слава на Фокнър продължава да расте непрекъснато и след неговата смърт. Според Майкъл Миглейт "критиците, анализирайки причудливите композиции и образните модели на неговите книги, стигат до извода, че обмисленият му стил е органично свързан с материала на романите, с техните нравствени и емоционални мотиви".

"Работейки самотно, в безкрайната културна пустиня на Мисисипи - пише американският романист и критик Джон Олдридж, - Фокнър успява да създаде оазис за своя ум и градина за своето творчество, градина, за която писателят се грижи с такава любов, че и в наши дни продължава да подхранва въображението на образованите хора в целия цивилизован свят".

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, март 03, 2018

Павел Кучински

От доста време следя във Фейсбук профила на полския художник Павел Кучински (Paweł Kuczyński) и чакам с нетърпение всяка следваща негови рисунка.

Ето какво разказва накратко за себе си пан Кучински на първата страница от сайта си в Интернет (в мой превод от полски):

„Роден съм в 1976 г. в Шчечин.

Завършил съм Художествената академия в Познан, специалност графика.

От 2004 г. се занимавам в областта на сатиричната рисунка.

И оттогава съм получил над 102 награди и отличия.

През 2005 г. получих наградата „Ерик“ („Eryk”) на Дружеството на полските карикатуристи, имам рекорден брой награди на международни конкурси“.

За художника говорят, разбира се, неговите произведения, така че ето:


А ако някой иска повече - в Интернет е пълно с рисунки на Павел Кучински...

петък, март 02, 2018

Писмо на Васил Левски до сливенци

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 99. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 7991. Арх. Л. Каравелов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО СЛИВЕНЦИ

Братя!

В Стамболу Мехмет Ефенди [1]

На 21 текущо пристигна една поща от Търновския окръжен център [2] с мисия да търси Аслан Дервишооглу твърде набързо, за когото носеше и писмо от страна на Централния комитет. Сполучи и се срещна тук: ето ви и копие [от] писмото от Централния комитет:

Брате Василе!

По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще да заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и от Черна гора.

Кара Мустафа Бучукоолу [3]

1872, 2 ноември

В същия ден направихме заседание в присъствието на Аслан Д-олу [4], който ни представи на разискване и горното писмо. След дълго и сериозно размишление върху реченото писмо, нашето мнение беше съвсем противно. Наистина ние не познаваме отблизо причините, които извикват толкова скоро избухването на Революцията. Обаче ние мислим, че днешните обстоятелства не биха се променили толкова скоро: неприятелят не ще се усили дотогаз; докато ние бързаме малко много да се приготвим.

Помощта на Сърбия и Черна гора ние разбираме само тогава, когато са вплетени в бой с неприятеля. По решението на това събрание написа се в тоя дух писмо от наша страна до Централния комитет, както ако е възможно да се превари засега пламването на революцията поне до една година. Надяваме се, че и вашите мнения отговарят на нашите. Както и да е, и вие като съставите един комитет, нужно е да пишете до Централния комитет колкото е възможно по-скоро, което ще се направи от всички частни комитети, за да знае Централният комитет с какво разполага и да прави по-точни сметките си. По заповед от Аслан Дервишооглу ето по кой начин ще пишете на Централния комитет и писмото си ще изпратите до нас, за да ги препратим заедно с нашето.

„След като изявите мненията си за належащата революция, ще дадете още сведения, че правите това със съгласие на толкова и толкова села, с по толкова юнаци, които да носят оръжие. И колко села са по-свестни в работата си, и колко не. И в колко села малцина са събудени, а има надежда в малко време да оживеят всички и да подадат ръка за работа според както ни води уставът. И според наставленията на Аслан Дервишооглу и най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе със сполука такова бързо движение, когато ние в нищо още не сме готови. Обаче за всеки случай ние ви подаваме ръка.“

Това ще направите по заповед на Аслан Дервишооглу, както и да изявявате е набележите същото и на околните в окръжието ви, за да постъпят и те съобразно.

Поздравяваме ви и оставаме Ваши братя

Едирнили джузаи

1872, 22 ноември

До Господин

Стамболу Мехмет Ефенди

В Сливен

-----------------------------------

1. Левски е напуснал Сливен, придружен от Тане Стоянов между 9 и 15 с.м. На последната дата той снабдява Тане с пълномощно. На 22 ноември той изпраща същия с писмо до Орхание и с друго до Трайкович в София, за да се осведоми по-точно за събитията там. (Срв. следващите писма № 100 и № 101).

2. Отец Матей Преображенски (Миткалото).

3. Любен Каравелов

4. Писмото идва от името на Старозагорския комитет, но явно е, че е било продиктувано от Левски. Носи неговите идеи, държи неговия начин за излагане на мисли и пр. Затова го поместваме в този отдел.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

90. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 30 октомври 1872 година

91. Писмо на Васил Левски до сливенци – 9 ноември 1872 година

92. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

четвъртък, март 01, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2

С мрака стигнах Пиперково и попитах за даскал, ако има там, или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам — отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници; ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане.

Пиперково е паметно за мене не толкова по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което аз се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, мито по неудобството за пренощуване в калния и влажен бордей, а по едно друго обстояние, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестраннолюбиво за мене село и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си, да спомена нещо за това, както и какъв край възима първият период на моя даскаллък.

Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосадуван от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Пред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и невещо прикован у стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки. На този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още наглед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй що можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за патрика им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовния им глава и как направили те, за да изтребят всичките книжовни българи и да се затрие българската книга. Това предание съм слушал аз изпосле и от други някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко не тъй, както ми го разказваше пиперковският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса, хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжовност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимливи, щото ако и доволно начитан като за онова време, още и уморен както бях, аз стоях, та го слушах „зяпнал в устата му“, както казват нашите.

Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви едни момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем, с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което аз заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с „Добре дошел, даскале“ и седна пак на голата земя до дивния ми пюшкюн, който тоже се обади, като изпращя, кога рекох да се поотместя, за да сторя място на госта. Но той, даскалът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.

Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмеси в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши и се разприказвахме за това, за онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“ ... Не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но… „аз вам да ви го прикажа същински, както беше то — каза дядо Драган, — че да видите чудо и помен“. Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка.

Работата беше твърде проста. Един момък от Пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща ѝ я не давал на този момък, защото ме можел да му даде за обуща (баба хакъ) толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подпре му без волята на баща си. Една нощ през зимата момъкът отива в Бяла, извежда момата из бащини ѝ и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасал да възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той. Вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можал, съсякъл три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момата дома си в Пиперково. Но дядо Драган тъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това: как се задиряли младите, как се нагласили да бягат, как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървенение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали — щото простата случка със селския момък се представяше от дядо Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му, щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта, в пътуванието си от Пиперково за Свищов, на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето драще човек каквото му скимне и записва каквото му се ревне и което му нему харесва, ама било то нещо като „ни вряло, ни кипяло“.

(Следва)