СЛУЖБОМЕР

четвъртък, март 01, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2

С мрака стигнах Пиперково и попитах за даскал, ако има там, или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам — отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници; ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане.

Пиперково е паметно за мене не толкова по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което аз се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, мито по неудобството за пренощуване в калния и влажен бордей, а по едно друго обстояние, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестраннолюбиво за мене село и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си, да спомена нещо за това, както и какъв край възима първият период на моя даскаллък.

Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосадуван от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Пред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и невещо прикован у стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки. На този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още наглед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй що можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за патрика им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовния им глава и как направили те, за да изтребят всичките книжовни българи и да се затрие българската книга. Това предание съм слушал аз изпосле и от други някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко не тъй, както ми го разказваше пиперковският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса, хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжовност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимливи, щото ако и доволно начитан като за онова време, още и уморен както бях, аз стоях, та го слушах „зяпнал в устата му“, както казват нашите.

Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви едни момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем, с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което аз заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с „Добре дошел, даскале“ и седна пак на голата земя до дивния ми пюшкюн, който тоже се обади, като изпращя, кога рекох да се поотместя, за да сторя място на госта. Но той, даскалът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.

Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмеси в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши и се разприказвахме за това, за онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“ ... Не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но… „аз вам да ви го прикажа същински, както беше то — каза дядо Драган, — че да видите чудо и помен“. Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка.

Работата беше твърде проста. Един момък от Пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща ѝ я не давал на този момък, защото ме можел да му даде за обуща (баба хакъ) толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подпре му без волята на баща си. Една нощ през зимата момъкът отива в Бяла, извежда момата из бащини ѝ и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасал да възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той. Вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можал, съсякъл три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момата дома си в Пиперково. Но дядо Драган тъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това: как се задиряли младите, как се нагласили да бягат, как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървенение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали — щото простата случка със селския момък се представяше от дядо Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му, щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта, в пътуванието си от Пиперково за Свищов, на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето драще човек каквото му скимне и записва каквото му се ревне и което му нему харесва, ама било то нещо като „ни вряло, ни кипяло“.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.