СЛУЖБОМЕР

понеделник, март 05, 2018

Откъснатите уши на бога

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из подготвената за печат книга „Черната дупка на мозъка“

Историята се повтаря. Някога от пиедестала, наречен "център на вселената", била свалена Земята. Астрономията произнесла своята присъда, като променила статута на планетата. От точка на "божествения фокус", около който "се върти и се движи всичко", Земята преминала в редиците на треторазрядните космически тела, които нямат никакво влияние върху процесите във Вселената. Малко по-късно си изпатило и Слънцето. Неговият астрономически статут бил сведен до "възрастно джудже".

А главната гордост на планетата - органичната жива материя по нейната повърхност - се оказала просто следствие от щастливо съвпаднали астрономически и химически обстоятелства. Нещо повече, станало ясно, че "гордостта" е доста ефимерна, а наличието ѝ зависи от огромно количество непредсказуеми и доста капризни фактори.

След това науката съборила и човека. Или поне неговото физическо тяло. Закърмен с легендите, че, за разлика от останалите организми, е създаден лично от "свръхестествена сила" по "неин образ и подобие", homo се оказал доста обикновено животно, слязло неотдавна от конвейера на еволюцията. Неговото родословие, както родословието на останалите организми по Земята, не започва от Едем и ръцете на "твореца", и дори не от комплект нуклеинови киселини, а от няколко химически елемента, на които своеобразната среда на планетата осигурила възможността за "химически промискуитет", иначе казано - за многократно и безразборно осъществяване на взаимни любовни връзки.

Малко по-късно (в резултат от тази оргия) се образували нуклеиновите киселини с тяхната интегративна сила, способна да формира нова, органична форма на живот. След това, губейки остатъците от своя романтизъм, присъщ само на процесите на чистата химия, родословието на човека продължило с протобактериите, слепите мекотели, кръглоустите риби, зверогущерите, първите плацентни животни и накрая се добрало до парворазреда тесноноси от разреда примати, където е спряло и в днешно време.

От последния семеен портрет в дългата галерия на предците ни гледа "човекородицата". Тя е още покрита с козина древна самка homo, която изяжда лакомо своята плацента, както е прието по принцип сред по-голямата част от млекопитаещите всеядни животни. Самката току-що е родила и в очичките ѝ блести лукавото предчувствие за славата на Дева Мария и Коко Шанел. Наистина, ще минат само няколко милиона години и тя ще стане притежателка на дантелени чорапи и психика.

Тук споменахме само две глобални разобличения, като пропуснахме хиляди по-дребни, за да се обърнем към третото, иначе казано - към "чудото", наречено съзнание, разум, мислене и интелект.

Няма съмнение, че развенчаване е очаквало рано или късно и този загадъчен фактор, след статута на Земята и произхода на човека. Развенчаването, както би трябвало да се очаква, се случило в процеса на натрупването на знания за главния мозък. Но точно тук започнала истинската драма.

Станало ясно, че никаква научна, иначе казано - основана на строга фактология, трактовка на разума и мисленето не е в състояние да преодолее бариерата на самовлюбеността на homo, неговата увереност, че е необикновен.

Да, физиологията си казала думата, а еволюционистиката, физиката, химията и геологията потвърдили нейния печален извод.

Като се има предвид "ниския биологичен произход на човека", нищо неочаквано не би могло да има в него, но... homo чул извода и в отговор "включил" на пълна мощност увереността си в това, че тайната на неговия разум стои над всякакво знание. Теологията, философията, психологията, езотериката, поезията и литературата провъзгласили разума на човека за вечно тайнствен Граал, създаден от надсветовна сила специално за homo. Този Граал си предават един на друг през вековете Данте и Майкъл Джексън, Да Вични и Блаватская.

Днес разобличенията на астрономическите и филогенетическите митове безпокоят малко човека, но в началото той изпадал в доста емоционални истерии както по единия, така и по другия повод. Той изгарял и хвърлял в затвора разобличителите, преследвал, проклинал, прогонвал, пишел и издавал хиляди томове с опровержения.

Трябва да помним, че кардиналите, които са съдили Галилей, инквизиторите, които са изгорили Бруно, професорите, които са преследвали Дарвин, са се сражавали за правото на човека да има изключителна роля в мирозданието. Изтребвайки и вразумявайки рушителите на свещените легенди, апологетите на духовността защитавали уникалността на homo и централността на неговата роля в света и Вселената.

След известно време homo се успокоил. Той се утешил с това, че въпреки астрономическата нищожност на мястото, което обитава, и "маймунското минало", му остава завинаги неговият "свещен Граал", иначе казано - чудото на неговата психика и на неговия "вътрешен свят". Чрез ръката на Дю Боа-Реймон науката подписала мирен договор с метафизиката, обявявайки мисленето за тайнство, чийто механизъм ignoramus et ignorabimus (не знаем и няма да узнаем). С това била прокарана дебела черта, разделяща по най-важния въпрос човека от животното.

За известно време всичко стихнало. Но през първата четвърт на ХХ век умелите съждения на Иван Петрович Павлов донесли страховита вест: механизмът, по който се образуват човешките условни рефлекси, е същият като на всички останали животни. В тази проста формулировка се съдържал смисъл, с който вече примирението било невъзможно. Това означавало, че мозъкът на всички млекопитаещи работи по един и същи начин, а продуктите от тази работа нямат принципни биологични разлики.

Снимка на Александр Невзоров

В "чашата Граал" започнала да капе "кучешка" слюнка, променяйки съществено химическия състав на еликсира, който опиянявал толкова векове човечеството.

Накрая Павлов изтрил ръце о мръсната си престилка и посъветвал деликатно това човечество да се откаже от понятието "психика", като го замени с по-точно определение - "сложна нервна дейност на организма". Малко по-късно всичко, което можало да остане неразбираемо след Павлов, било разяснено от Пенфийлд, Джаспър, Магун, Моруци et all.

Реакцията била предсказуема. Човекът решително не поискал да изтрезнее и да приеме статута на дресирано животно. Той се вкопчил във всичко, което можело да потвърди наличието и непостижимостта на неговата главна "тайна".

Днес, използвайки случая, има смисъл да повъртим тази "тайна" в пръстите си и да я разгледаме добре. Ние я познаваме, тя ни е винаги под ръка, винаги достъпна; тя има хиляди форми и стара история.

И така, говорим за хипотеза, според която в основата на разума, мисленето и интелекта се съдържа някакъв тайнствен и непостижим компонент. Именно той ни носи прозрението, вдъхновението, способността да чувстваме и оценяваме красотата, да вярваме и да предсказваме; неговото наличие кара да работи "императивът на Кант" и поражда нашето желание да се чукаме в един пролетен ден с боядисани яйца. Същият компонент вероятно задължава homo да се просълзи от 9-тата симфония на Бетховен или от "Комаринский". Той генерира също така съвестта и необходимостта да маршируваме.

Остава да решим какво е това. Или е наистина "извънфизически" компонент, или става въпрос за сложни вериги от условни рефлекси, предизвикани от крайно специфични, виртуозно структурирани дразнители.

В "чист вид" дадената хипотеза е заложена във всички световни религии. В малко кантаминиран (замърсен) вариант - в културите и философията. Тя има много транскрипции, но ние можем да използваме както нейната най-лаконична номенклатура, иначе казано - понятието "бог", така и различните производни: "душа", "дух", "духовност" et cetera.

Според тази версия мисленето и разумът са "огледало, в което може да се види тайнствено образът на божествения разум" (Ръскин), а също така "разум, който е в състояние да съществува и действа независимо от някакъв физически организъм" и "който може да въздейства на обикновената материя по начин, невъзможен да бъде обяснен с помощта на известните закони на физиката" (Кремо). Шопенхауер твърди, че "интелектът не съществува сам по себе си, а се подчинява на динамична и надрационална сила", Юнг казва: "Нашата психика е част от бога и нейната тайна е безгранична".

Тук трябва да отнесем и различните характеристики на "духовността", защото ирационалната хипотеза обвързва здраво интелекта именно с нея. Бердяев я характеризира така: "Духовността е богочовешко състояние". Антоний Сурожский твърди, че "духовността се състои в това, че у нас се осъществява действието на светия дух".

Тук можем лесно да забележим некоректността във формулировките на светилата на религиозната мисъл и да си спомним "духовността" в ироничната трактовка на Пол-Анри Холбах: "Оттук едно след друго се появявали понятията духовност, нематериалност и безсмъртие. Всички тези неопределени думи, изнамерени малко по малко, все по-изтънчени и по-изтънчени, трябвало да означат свойствата на една неизвестна субстанция, която човекът счел за затворена в него като скрит принцип на неговите видими действия..." "Хората винаги са имали склонност да прикриват своето невежество с изобретяването на думи, в които няма никакъв смисъл".

Но да оставим засега Холбах с неговите вечни насмешки. Само си припомняме набързо, че Пол-Анри, развеселен, ни е обещал "да откъсне ушите на бога". И - между другото, Холбах ще ни доведе пак до "формалиновата изрази", а пътя към тях сега знаем и сами. Ще припомня, че ние сме решили да представим добросъвестно и доброжелателно идеята за бога и нейната възможна роля в мисленето и интелекта на човека.

Тази идея е неясна и капризна. Но ще си затворим очите за нейните недостатъци. Ще се постараем да измъкнем от нея всичко, което може да ни потрябва.

Може би "свръхестественото" е онова звено във веригата от последователни мисловни действия, което не ни достига, за да обясним парадоксалността на животинските сълзи при четенето на "Малкия принц" или на други образци на радикалното лицемерие и сантиментализма?

Наред с другите неща, версията за важната роля на ирационалния фактор в мисловните процеси и възприятия е доста успешна. Тази хипотеза господства безпределно тридесет века. Тя създава прекрасната легенда за "психиката". Тя е оформила всички видове култури и повечето модели на човешкото поведение. Тя някога люлеела в люлката току-що родилата се наука. И именно към нейното гърло малкото същество най-напред (още в бебешка възраст) протегнало ръце. Към средата на XIX век след дълга взаимна борба науката почти успяла да удуши своята стара бавачка, но нейната шия се оказала удивително здрава.

Разбира се, можем да игнорираме скептично мненията на различните сурожскиевци-платоновци-бердяевци-юнговци. Техните формулировки са безсъдържателни, а техните заслуги - в контекста на нашето занимание - са доста съмнителни. Но какво да правим с почти фанатичната религиозност на Исак Нютон и Пастьор, с агресивния мистицизъм на Т. Шван? Можем ли да забравим за езотеризма на членовете на Теософското дружество Едисън и Фламарион? За страстния спиритуализъм на Бутлеров? Ще успеем ли да представим като някакво недоразумение набожността на великия химик Рамзай, а също така религиозността на още множество творци на науката? Къде да денем Дж. Екълс с неговото мнение за реалността на "душата"? Как да пренебрегнем епископския сан на автора на теорията за "доминантите" А. А. Ухтомский или религиозността на абат Мендел?

Ще бъдем честни до край: повечето "създатели" на нашия интелект изобщо не са се съмнявали в това, че версията за "надприродността" на мисленето е единствено вярната. Дори ако вземем неврофизиологията, където сумата от минимални задължителни знания би трябвало да предпазва от заразяване с мистицизъм, в списъка от около триста основни имена на нейните създатели едва ли ще преброим една дузина атеисти.

Струва си да си припомним също сър Алфред Ръсел Уолъс. Той формулира едновременно с Дарвин принципа за развитието на видовете, за произхода от общ прародител и (отчасти) за ролята на мутациите. Като творец на еволюционната теория, почти равен по величие с Дарвин, Уолъс виждал по-добре от другите нейните слаби страни и нейната уязвимост. Той твърдял, че човешкият разум не може да се обясни само с естествения подбор и че метаморфозата на маймуната в човек не би могла да мине без намесата на "небиологична сила". При което следва да напомним, че Уолъс не е бил смутен от филогенията, а от "пришествие" на човешкото мислене, необяснено от подбора, конвергенцията, дивергенцията и мутациите .

Разбира се, ние можем да отдадем недоумението на Уолъс на това, че не е бил запознат нито с физиологията на мозъка, нито с теорията за условните рефлекси и за ретикулярната формация. Формално това е много красив ход, който може да сложи край на "случая Уолъс". Но с хегелианеца Ч. С. Шерингтън и с епископ А. А. Ухтомский номерът няма да мине. И двамата не само са познавали прекрасно мозъка и теорията на Павлов, но и лично са наблюдавали експерименталната съставка на теорията за условните рефлекси.

Да се скрием от всичките факти зад извинението за зависимостта на тези хора от тяхното "тъмно време" също не можем. Това ще бъде страхливо и безпомощно извинение. Екълс, Оуен, Вирхов, Шерингтън, Пастьор и Едисън не са имали никаква причина да се страхуват от кладите на инквизицията и от набожни жени.

Факторът, че има множество "вярващи учени", разбира се, не е решаващ за въпроса, който изследваме, но и неговото влияние на пръв поглед не може да се отрече. Всичките споменати по-горе личности са реални творци на цивилизацията, обладатели на точен и здрав възглед за света. Именно на тях, а не на някого другиго дължи успехите си човечеството, защото - както съвсем справедливо е отбелязал Жак Льоб, "истинската история се създава в лабораториите, а не в парламента или в окопите".

На убежденията на различните поети-живописци-композитори, независимо от тяхната слава и известност, може да не се гледа сериозно. Те наистина имат дребна цена и са годни само за развлечение. А тук ние обсъждаме тези, за които, по думите на И. П. Павлов, "ясновидството" е било професия и смисъл на живота.

Именно учените са променяли към по-добро съдбата на биологичния вид. На нас ни предстои да изясним доколко тяхното мнение по даден въпрос може да бъде аргумент в полза на "свръхестественото" начало на мирозданието и на човешкото мислене. Да, всички те, от Аристотел и Декарт до Пастьор и Шерингтън, на теория би трябвало да бъдат авторитети. Но именно те са ни научили да нямаме никакви авторитети.

Те са ни научили да се грижим за "стерилността на епруветките", един път завинаги изяснявайки, че дори най-скъпоценното замърсяване на лабораторните съдове не позволява да се получи чист резултат при провеждането на даден опит. А мненията и убежденията на великите хора, независимо от тяхната почтеност, са също "утайка по стените на епруветката". Утайка, която трябва да бъда измита. Паул Карл Файербенд (1924-1994) се решава първи да разясни колко необходим и продуктивен метод е липсата на т. н. уважение към имената в науката. Разбира се, желателно е да се спазва някакво приличие, но като не се прекрачват границите на обикновеното лицемерие. Трябва да помним, че от почитта към името до догмите има една крачка.

Снимка на Александр Невзоров

И така. Както вече установихме, научното откритие е преди всичко много висока степен на безпогрешност в оценката на едно или друго частно явление или свойство. Сега да погледнем прехвърля ли се с великите открития факторът "безпогрешност" върху всичко, в което са били убедени нашите "велики откриватели".

Да започнем с Аристотел, който смятал, че метеоритите са "земни изпарения, които се издигат нагоре, а когаато се приближат до някаква "огнена сфера", се запалват и падат надолу". Можем да припомним и трактовката му за съществуването на палеонтологичните останки: Стагирит ги обяснява с действието на "подземни подражателни сили, които копират случващото се на повърхността".

А Нютон смятал, че всичките сведения за метеоритите са глупава измислица, защото те изобщо "няма откъде да падат". Също така "въз основа на съпоставянето на астрономически и исторически доказателства" той защитавал убеждението си, че възрастта на Земята не надвишава шест хиляди години.

Ф. Бейкън разсъждавал страстно върху ролята на вещиците за унищожаването на посевите, В. М. Бехтерев бил поклонник на "цветотерапията", У. Гладстън твърдял, че древните гърци не различавали цветовете, а великият Либих бил убеден, че дрождите не са жива органика.

Роберт Бойл искал миньорите да представят отчети след каква дълбочина на земната кора започват "обиталищата на демоните" и как изглеждат техните "гнезда", а Бюфон заявявал, че в Северна Америка еволюцията протича по-бавно отколкото на другите континенти. Й. Кеплер твърдял, че кратерите на Луната са издигнати от лунни жители. К. Фламарион бил уверен, че там има растителност, а Галилей твърдял, че мислите на Кеплер за влиянието на Луната върху приливите и отливите в моретата и океаните са "глупости и детско бръщолевене". Кеплер от своя страна бил убеден, че цветът е "вещ, която се различава напълно от светлината, някакво качество, намиращо се на повърхността на непрозрачните тела".

Коперник не се съмнявал в наличието на описаните от Птоломей "кристални небесни сфери". Той само поправил египтянина, като намалил броя на "сферите" от осемдесет на тридесет и четири. Това мило заблуждение е изведено даже в заглавието на основното произведение в живота му - "За движението на небесните сфери".

Лорд Келвин заявил, че рентгеновите лъчи са мошеничество, че никакъв аероплан няма да полети, а през 1900 година изразил увереността си и в това, че нищо ново във физиката вече няма да бъде открито.

В своето фундаментално произведение "Естествената история на човешкия род" (Париж, 1924 г.) Жан-Жозеф Вирей твърди, че негрите отделят пот с черен цвят, а Ръдърфорд казвал, че търговското използване на атомните процеси е по принцип невъзможно.

Тихо Брахе настоявал, че около Слънцето се въртят всички планети без Земята, която е неподвижна. Жозеф дьо Лаланд твърдял, че възможността за полети с въздушен балон са празни фантазии, а Френската академия на науките в пълния си състав се смеела над идеята за гръмоотводите. Тя се подигравала и с диференциалните изчисления на Лайбниц, и с теорията за телеграфа и толкова истерично отричала съществуването на аеролитите (метеоритите), че искала да бъдат махнати от всички музеи.

Великият Кристиан Хюйгенс смятал дефицита на конопени въжета за основен проблем на планетата Юпитер. Според Хюйгенс наличието "около него" на четири луни (тогава били известни само четири спътника на Юпитер) било неопровержимо доказателство за неспокойните морета на планетата и съответно за необходимостта от голямо количество много здрав такелаж, който да удържа платната на юпитерианския флот.

Едуард Кларк (1820-1877) предупреждавал, че образоваността на жените води до "пресъхване" на матките им, а най-авторитетният гинеколог за времето си Джордж Нефейс (1842-1876 ) убеждавал хората, че мастурбацията води до безумие.

Сър Артър Кийт оглавявал и ръководел почетния хоровод, който палеонтологията от първата половина на ХХ век извивала почти четиридесет години около останките на т. н. Пилтдаунски човек (днес ние знаем, че някакъв шегобиец прикачил към изцяло съвременен череп маймунска мандибула, след което ги оцветил с калиев бихромат и ги "хвърлил" след научното общество във вид на много стари вкаменелости).

А. Сент-Дьорди учел, че протеинът е проводник на електричеството, макар че в действителност той е изолатор.

Този забавен регистър може да бъде продължен почти до безкрайност.

Лайбниц отричал нютоновата теория за привличането; Тесла и Маркони уверявали, че получават радиосигнали от Марс; Дарвин проповядвал страстно и разработвал абсурдната теория за пангените; Ричард Оуен не можал да намери в мозъка на маймуната хипокамп; Кювие доказвал, че еволюцията е абсолютна глупост; Карл фон Баер отричал категорично родството на живите организми; Едмънд Халей предполагал, че Земята има вътрешни кълба, също заобиколени от атмосфера, чието изтичане образува северното сияние; Д. Пристли бил убеден в съществуването на флогистона; Р. Вирхов се подиграл с истински череп на неандерталец, като дал авторитетното краниологично заключение, че черепът не принадлежи на древен човек, а на руски казак алкохолик от XIX век; У. Хопкинс и Ч. Лайъл били убедени в глупостта на твърдението на Л. Агасис, че ледът може да мести каменни блокове, и затова предложили даже да не се обсъжда идеята за преместване на камъни от ледниците, защото е несериозна; А. Везалиус заставал категорично срещу разделянето на нервите на еферентни и аферентни; К. Вартолий (Вартолиус) твърдял, че орган на звуковите възприятия е малкият мозък; Далтон бил убеден, че в предната камера на окото му има течност със син цвят и че именно тази аномалия обезцветява възприеманата от него картина на света; Галвани до края на дните си бил уверен, че е открил "електрически флуид", способен да възкресява мъртви организми.

Даже на основата на тази лаконична подборка ние виждаме, че най-блестящите химици, физиолози, физици и геолози, щом излязат малко извън пределите на своята тясна компетенция, се лъжат дълбоко при оценката на важни явления и факти. А още по-забавно е, че не по-малко често те грешат и оставайки в пределите на дисциплината, на чието изучаване са посветили целия си живот.

Защо изброихме тези смешни и в една или друга степен позорни грешки на великолепните учени? Изключително заради това да напомним, че грешките си остават грешки независимо от "висотата", от която са прозвучали.

Цялото величие на Ч. Лайъл не придава никаква тежест на заблудата му за ледниците, а значимостта на Вирхов не превръща истинския неандерталски череп в останки на руски казак.

С други думи, не можем да придаваме на хипотезата за бога, дори ако от нея са увлечени Нютон или Хюйгенс, по-голямо значение от проблема за дефицита на ленени въжета на Юпитер. "Хипокампът на Оуен" и "сигналите от Марс" на Маркони са прекрасни примери за това, че глупостта, от когото и да е казана, не е нищо повече от глупост.

Много важно е да се разбере следното: ние приемаме теорията за еволюцията не защото е формулирана от плашливия брадат Дарвин, който пътувал с "Бигл", имал набожна съпруга и разбирал прекрасно от морски жълъди. А защото тя е получила многобройни и неопровержими потвърждения и ги получава вече в продължение на сто и петдесет години. Ако не беше този факт, името на сър Чарлз щеше да бъде забравено точно така, както са забравени имената на стотици други чудаци, прекарали целия си живот с реторти, телескопи и микроскопи.

Още един пример. Теорията за условните рефлекси е за нас основополагащ принцип за разбирането на сложната нервна дейност, не защото Иван Павлов е бил обаятелен човек и е посветил целия си живот на изучаването на физиологията на мозъка. И даже не защото Иван Петрович е бил шампион на село Колтуши по игра на городки. Не. Ние се ръководим от нея само защото именно тя (и не само тя) има под себе си колосална емпирична база и е способна да обясни "просто, проверимо и доказателствено" повечето от явленията, свързани с разума и мисленето.

А убежденията на Дарвин и Павлов, които не са се потвърдили и поради това не са получили никакво научно "продължение", са погребани заедно с тях. Те не са интересни за никого, освен за историците на науката (имаме предвид конфузите с пангените и наследствеността на условните рефлекси на мускулите).

Тази схема можем да приложим към всяко убеждение както на тези, така и на други учени. Включително и към техните религиозни или атеистични пристрастия.

За решаването на "въпроса за бога" атеизмът на Павлов не струва повече от набожността на Рамзай. Безбожието на Иван Петрович не доказва, че няма бог, също както религиозността на сър Уйлям не доказва, че има бог.

Позоваването по всякакви общи въпроси на авторитетни учени е типичен атавизъм на мисленето, който XXI век е наследил от култа към религиозните пророци. Както помним, те са били специалисти по всичко без изключение, като се започне от повиването на бебетата и се стигне до произхода на затъмненията.

С началото на XVII век "пророците" били заместени за хората от учените. Като неизбежен товар те получили и ролята на арбитри. Работата е в това, че публиката по стар навик запазва необходимостта от "всезнаещи учители". На нея това ѝ е необходимо, защото освобождава от нуждата да се мисли по сложни теми и легализира всяка удобна глупост.

Да си спомним почтения Ириней Лионски и неговата реплика, че статуята от сол, в която божеството от Библията превърнало жената на Лот, имала мензис столетия наред. Този многозначителен абсурд се цитирал и се сочел минимум девет века наред като едно от доказателствата за всемогъществото на бога, порочността на жената, неотвратимостта на божието наказание, трагедията на Содом, спасителната сила на "спасението" et cetera. Ако негов автор не беше "бащата на църквата" Ириней, вероятно никой и никога нямаше да се позове на тази измислица.

А образецът на истинското знание може да се разпознае много лесно по безупречната му конкретност и по пълната му независимост от името на автора.


Пример. Стационарното уравнение на Шрьодингер (написано така за удобство) е лишено от всякаква двусмисленост. То означава само това, което означава, и в него няма никакъв друг смисъл, освен възможността, грубо казано, да определя примерното състояние на елементарната частица. То не претендира, че характеризира мирозданието. То не може да обясни еволюцията на лептоциона или физиологическата роля на плача.

Ако само един символ на уравнението беше грешен или уравнението не се потвърждаваше експериментално, въпреки великото име на своя създател, то щеше да бъде забравено веднага. Но понеже уравнението е вярно, то не би загубило своята ценност и широкото си приложение даже тогава, ако негов автор беше не Шрьодингер, а някой съвсем непознат човек.

А сега да се върнем към въпроса за "безпогрешността" и да поставим чертата. Когато говорим за творците на науката, ние говорим за хора, които имат, образно казано, научна степен. А какво представлява една истинска, заслужена научна степен? Тя е преди всичко указание, че въпросният човек е толкова дълбоко зает с един-единствен специфичен въпрос, че просто не може да има мнение по какъвто и да е друг.

Най-блестящите прозрения в най-важната от науките не спасяват от слепотата по отношение на един толкова общ и многосъставен въпрос като "хипотезата за бога". Както, впрочем, и по отношение на всеки друг.

Разбира се, науката стои над всякакъв "морал" и неговите норми не са приложими за нея. Но освен условния "морал" съществува и някакво "житейско" измерение и именно там убедеността на учените създавала (или можела да създаде) доста съществени проблеми на другите homo, както и на развитието на биологичния вид като цяло.

Във връзка с това ще си припомним още няколко важни факта.

Откривателят на големия кръг на кръвообращението в човешкото тяло, медикът У. Харви, инспектирал лично кожата на затворените от инквизицията жени, като определял по наличните върху нея "дяволски белези" степента на връзката на обвиняемите с Луцифер. През 1633 година от неговата експертна оценка зависел животът на някоя си Маргарет Джонсън. Харви намерил по тялото ѝ следи "от нежните докосвания на дявола" и госпожицата, разбира се, изгоряла на кладата.

Нобеловият лауреат Юлиус фон Яурег заразявал психично болни хора с малария и туберкулоза, а Алберт Найсер - здрави хора със сифилис, за да имат възможността да проучат клиничното протичане на съответната болест. Лавоазие изгорил публично книгите на своя опонент Щал, а Франклин и Грей използвали деца за доста болезнени електрофизиологични експерименти.

Нобеловите лауреати Ханс Вилхелм Гайгер (грешка на Невзоров, Гайгер не е нобелов лауреат - бел. П. Н.), Йоханес Щарк, Макс Планк и Филип Ленард сътрудничели доброволно и искрено с режима на Хитлер за създаването на германската атомна бомба. Ервин Шрьодингер уверявал публиката в открито писмо, поместено във всички австрийски и германски вестници, че се възхищава от Адолф Хитлер и че се кълне да му бъде верен.

Разбира се, всичките, както винаги, били надскочени от Вернер Хайзенберг. Името му трябва да се произнася "със свалена шапка". И това е справедливо. Ние знаем, че именно този човек не само покорил най-високия интелектуален връх на съвременността - квантовата теория на полето, но отчасти я създал сам. И същият този човек бил увлечен от идеята да въоръжи Третия райх с ядрено оръжие. Именно Хайзенберг създал реактора, в който се обогатявал уран за бъдещите атомни бомби на Германия.

Като се има предвид това къде биха могли да бъдат хвърлени те и какво количество лаборатории и важни научни разработки биха се превърнали в пепел, увлечението на Хайзенберг най-вероятно е било съществена грешка...

ДРУГИ ПУБЛИКАЦИИ ОТ АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ В БЛОГА:

1. Теория и практика на кощунството. Част 1

2. Теория и практика на кощунството. Част 2

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.