СЛУЖБОМЕР

четвъртък, март 08, 2018

Как престанах да вярвам на художествената литература

Когато преди седмица и нещо нахвърлих в блога кратките си бележки „Нечетящият българин“ и подхвърлих там, че на художествената литература не трябва да се вярва, някои мои приятели заподозряха в това отражение на възрастта.

Бързам да ги уверя, че това изобщо не отговаря на истината.

Защото аз престанах да вярвам на художествените книги много отдавна, когато бях в четвърти или в пети клас, не помня точно.

Тогава прочетох някаква книга, в която главния герой винаги се застъпваше за по-слабите, защитаваше ги от лошите и все излизаше с чест и достойнство от ситуациите, при това без да се налага да размахва юмруци.

Не помня книгата, със сигурност не е било някакво пионерско или партизанско четиво, такива книги у дома не влизаха, даже имах по едно време пионерско поръчение да прочета книжката за партизанчето Ленко, но не я прочетох, а когато дружинната ръководителка ме попита дали съм си изпълнил поръчението, отговорих: „Да!“ и добавих: „Много хубава книга!“, с което въпросът приключи и аз запазих за околните репутацията си на съвестен пионер.

Да продължим обаче.

Повярвал в книгата, реших твърдо, че ще стана като главния герой и ще се застъпвам борчески за всеки страдащ и угнетен.

И ето - съвсем скоро ми се отдаде случай.

Когато времето биваше топло, учителите изкарваха учениците от училище „Отец Паисий“ в Силистра, където учех, на двора, така че там гъмжеше винаги от деца.

Та в един такъв слънчев ден аз съзрях, че някакъв дангалак е нагънал едно малко момченце и го налага не на шега.

Воден от моите благородни книжни помисли, хукнах натам, дръпнах яростно дангалака и му наредих с възможно най-категоричен тон да остави момченцето.

И онзи наистина го остави.

Само че, след като го остави, с няколко майсторски яки крошета ми насини порядъчно физиономията и ми разби до кръв долната устна.

Слаботелесен, какъвто съм бил през целия си живот, аз нямах възможност изобщо да се защитя и се спуснах да търся дежурния учител.

След дъжд качулка, разбира се, защото трябваше да направя това още щом видях побойника да използва момченцето за боксова круша.

Вместо рационално обаче, аз постъпих литературно.

И получих урок за цял живот.

Защото тогава разбрах, че на художествената литература не трябва да се вярва и че копирането ѝ в живота може да има доста неприятни последици.

Не престанах да чета художествена литература, разбира се, но вече я четях и продължавам да я чета до днес само за чисто удоволствие.

А онази случка все пак имаше и положителен ефект.

Разочарован донякъде от белетристиката, аз започнах да чета заедно с нея много научно-популярна литература (по-късно - твърде рядко - и научна).

Най-напред изчетох всичките книги на Яков Перелман, които имаше в градската библиотека, „Забавна физика“ ме впечатли особено много - чак досега си спомням отделни рисунки от нея.

След това - много книжлета по история, биология, астрономия, лингвистика, изкуствознание, психология, медицина (още помня една книга по съдебна медицина!), етнография (география и химия никога, отвратителни са ми!), та чак до „Произход на видовете“ на Дарвин и „Мышление и речь“ на Виготский в единадесети клас.

И така до ден днешен, когато вече почти не чета художествена литература, но продължавам да поглъщам жадно книги с научно или популярно съдържание.

Е, тази последна трансформация може и да е от възрастта...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.