СЛУЖБОМЕР

петък, март 30, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 9

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

МАЙКА МИ

Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащеха ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания от книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майки си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишовград. Останала рано сираче от баща. Майка ѝ се оженила изпосле в Михалци, та завела и нея, но пастрок ѝ я не рачил при него си, затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и де е седяла, аз нищо не помня, но на последно време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да не закачи и нея и какво да ѝ направи - отлага си калпака, та го удря пред краката ѝ на улицата да тупне и повиква: ,Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви, като от други момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи: - Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде. А че засрами се, бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.

Това деяние подействувало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск. Той отведнъж се образумил.

Отишъл си на дюгена н цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се завзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“

- Таз нощ - казваше той - мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и не да ми се кара за нищо и за никакво.

Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислел отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено - ни къща, ни дикис, ни сирмия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването ѝ да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както го тя поучила: пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.

От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работели и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина каквото можели и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война намежду Турция и Русия на 1828 казанджилъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджилъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа. Какво да нрави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си облажавал къщата, а майка ми предяла, тъкала на комшийките си за ока брашно, та внасяла в къщи да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се тоже празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче, какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислела, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче:

- Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден, бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!

- А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем! Що се изпомолих на мастора барем едни юзлюк да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер! Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил . . . Какво ще правим ний, ами тез дечица... друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни . . .

- Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши. Да търсим, да намерим работа.

- А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата!

- Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.

На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се - казваше баща ми, - прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата се хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.

- Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата; ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.

- Какво ще копайме?

- Имане - каза усмихнато и излезе пак.

Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвин, та върна полвината в дисагите, а другия самун и полвина тури на едно по-затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.

- Ще заключиш вратата подпре ни, тянка Миховице, и днес няма да пущаш децата навън. - Наведе се, взе дисагите. - Вземи ти топоришките - каза на мене - и върви подире ми.

Аз взех топоришките и мълком излязох подире ѝ. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозята на Пишмана. Май с жена - нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде! Спряхме се чак на лозето на Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше жена ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка, а другото взе тя с другата топоришка, провря желязото в топоришката я взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.

- Дай мене - рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази - защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.

- Утре ще ти я дам - каза, - а днес аз ще копая с нея; ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ги ще се научиш.

Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подпре и да я настигна уж, не виждахме как отивахме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.

- Да похапнем – каза - сега малко - и отиде в лозето, та намери нейде стомна заровена. Отиде на герана, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Посла дисагите, присла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер - заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял тъй сладко. Станахме пак да закопаем.

- Рачо - каза, - ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.

Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме прекопали комахай полвината лозе.

Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.