СЛУЖБОМЕР

сряда, февруари 28, 2018

Нечетящият българин

Българинът в по-голямата си част е като чукчата.

Чукча не читател, чукча писател.

Писател - по интернет форуми, естествено.

Не чете масовият българин и последният индикатор, който ни се представи като доказателство за това, беше случаят с Истанбулската конвенция.

Ако я беше прочел нашенецът (имаше я и сигурно още я има в мрежата!), нямаше да се хване на уловките на каракачановци и прочее, които зад фасадата на загрижеността за здравия дух на нацията, си плетат своята далавераджийска кошница, смеейки се вътрешно на глупостта на невежите.

В резултат от всичко това, попитайте сега нечетящия българин какво е „джендър“, дума, която вече е научил покрай дебатите около конвенцията, и ще получите изключително компетентен отговор: „Ами как какво - педерас!“ (без „т“, защото нечетящият българин изобщо не подозира неговото наличие в края на въпросната дума).

Ето това успяха му набият в нечетящата тиква каракачановците.

Защото много труд трябва поне да прескочи човек дори до най-несигурния източник на информация, наричащ се „Уикипедия“, за да прочете там какво означава понятието „джендър“, а то означава (давам съкратения вариант на определението): „Това, което се счита за прилягащо на жените и на мъжете в дадено общество“.

Къде са тук, в това определение, "педерасите", че не ги виждам, къде са уроците в училище как децата могат да си сменят пола, с каквато глупост каракачановците също така замеряха нечетящата публика, къде е третият пол, още една дивотия, която се предлагаше на манипулативния пазар!

А иначе можем да ревем до бога, че „днешните деца не четат, а ние някога как четяхме, четяхме, четяхме...“

Чели сте на баба ми хвърчилото!

Прелиствали сте криминални или захаросани романчета и на това му викате четене.

Истинското четене е не четенето на художествена литература, а на научно-популярна и документална!

Познания за човешкия свят, за света, който ни заобикаля, може да ни даде само научно-популярната и документалната литература, тя може да ни накара да стъпим здраво на краката си и - също така! - да оформим истински съпротивителни сили срещу всякакви шарлатании на всякакви каракачановци.

Художествената литература - уви! - няма тези възможности.

Художествената литература е за развлечение, за удоволствие, тя ни въвежда в свои светове, очарователни, пленителни светове наистина, но всичко това е като песента на сирените - повярваш ли им и слезеш ли на брега, свършено е с тебе.

Мъдрият Мигел де Сервантес се е опитал да ни покаже в „Дон Кихот“ какво става с този, който започне да вярва на художествената литература и да търси в нея истината за живота.

Става това, че се превръща в неадекватно спрямо живота посмешище за околните.

По-късно обаче разни литературни критици, които като повечето историци много обичат да сдъвчат нещо и да го изплюят пред публиката в съвсем префасониран вид, са пласирали несериозната теза, че дон Кихот е възвишен образ.

Да бе - много възвишеност има в това да си нахлупиш на главата бръснарски леген и да викаш, че е златен шлем.

Както и да го погледнем дон Кихот, във всяко нещо е един и същ - неадекватен и печално смешен.

Хубаво е да се чете и художествена литература, разбира се, но винаги с едно наум - че може да ни докара големи поразии...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.