Лекции по руска литература – брой 3

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3.

4.

Може би е уместно да споменем тук макар и накратко за неговата майка, макар че, честно казано, на мене ми се повдига, когато чета литературни биографии, където майките са ловко предугадени от писмата на синовете им, а след това неизменно оказват влияние върху своите забележителни потомци. Смятало се, че тази нелепа, истерична, суеверна, свръхподозрителна и все пак с нещо привлекателна Мария Гогол е внушила на своя син страх от ада, който го измъчвал цял живот. Но сигурно е по-вярно да кажем, че майката и синът просто са били еднакви по темперамент и че нелепата провинциална дама, която дразнела своите приятели с твърдението, че локомотивите, параходите и прочее нововъведения са изобретени от сина ѝ Николай (а самия си син докарвала до ярост, намеквайки деликатно, че той е съчинителят на всяко току-що прочетено от нея пошло романче), ни изглежда, като читатели на Гогол, просто рожба на неговото въображение. Той така ясно съзнавал какъв лош литературен вкус има и така се възмущавал от това, че преувеличавала творческите му възможности, че като станал писател, никога не я посвещавал в своите литературни замисли, макар че в миналото искал от нея сведения за украинските обичаи и имена. Той се виждал рядко с нея през годините, когато укрепвал неговият гений. От писмата му неприятно лъхало хладно презрение към нейните умствени способности, доверчивост, неумение да води стопанските дела в имението, макар че в угода на самодоволното полурелигиозно състояние постоянно подчертавал своята синовна преданост и покорност - във всеки случай, докато бил млад, - обличайки това в рядко сантиментални и високопарни изрази. Да се чете кореспонденцията на Гогол е унило занимание, но ето това писмо сигурно е изключение (Трябвало да обясни на майка си своето внезапно заминаване и избрал за това повод, който можел да допадне на нейната романтична природа.)

Маминко!

Не зная какви чувства ще ви вълнуват, когато четете моето писмо; но зная само това, че вие ще бъдете спокойна. Искрено казано, струва ми се, че не съм ви доставил все още нито едно напълно истинско утешение. Простете, рядка, великодушна майко, на недостойния и досега ваш син.

Като намирам сили сега да ви пиша, не мога да разбера защо перото трепери в ръката ми, мислите като облаци ме притискат една след друга, като не дават една на друга място, и непонятна сила ги заставя и едновременно ги отблъсква да се излеят пред вас и да изкажат цялата дълбина на изтерзаната душа. Аз чувствам притискащата ме като справедливо наказание тежка десница на Всемогъщия; но как ужасно е това наказание! Безумен! изглежда искам да се противя на тези вечно немлъкващи желания на душата, които сам Бог е вложил в мене, като ме е претворил в ненаситна и бездействена жажда с разсеяността на света. Той ми показа пътя към чуждата земя, за да възпитава там своите страсти в тишина, в уединение, в шума на вечния труд и вечната дейност, за да се изкача сам по хлъзгавите стъпала на по-възвишено място, откъдето бих бил в състояние да разпръсквам блага и да работя за полза на света. И аз се осмелих да отхвърля тези божествени помисли и да се влача в тукашната столица между тези служители, пилеещи живота си така безплодно. Друго нещо е да се влачиш там, където всяка минута от живота не се губи даром, където всяка минута е богат запас от опит и знания. Но да изживееш там живота си, където пред тебе не се очертава съвършено нищо, където всички години, проведени в нищожни занятия, ще звучат като тежък упрек за душата. - Това е убийствено! Що за щастие е да дослужиш на 50 години до някакъв статски съветник, да получаваш заплата, едва стигаща да живееш прилично, и да нямаш сила да направиш добро на човечеството и за една копейка. Много са ми смешни тукашните млади хора: те крещят непрестанно, че съвсем не служат за чинове и не за това да получат нещо. Попитайте ги за какво служат? - самите те няма да са в състояние да кажат: така, за да не седят вкъщи, да не безделничат. Още по-глупави са тези, които оставят отдалечените провинции, където имат имоти и където биха могли да бъдат добри стопани и да са несравнимо по-полезни, или ако на един дворянин му е необходимо непременно да служи, да служат в своите провинции; но не, трябва да се завлекат в Петербург, където не стига, че получават почти нищо, но и колко още пари примъкват от дома си, които тук пръскат неусетно и в ужасно количество.

Въпреки всичко това аз реших, повече за ваша угода, да служа тук на всяка цена, но на Бог това не беше угодно. Навсякъде изцяло срещах само неуспехи и което е най-странно, там, където изобщо не би трябвало да се очакват. Хора, съвършено неспособни, без всякаква протекция получиха лесно това, което аз не можах да постигна с помощта на моите покровители; не беше ли явен тук над мене Божият промисъл? не ме ли наказваше видимо Бог с всичките тези неуспехи в намерение да ме насочи към истинския път? И какво? аз и тук упорствах, чаках цели месеци, няма ли да получа нещо. Накрая... какво ужасно наказание! По-отровно и по-жестоко от него не е имало за мене нищо друго на света. Не мога, нямам сили да напиша... Маминко! Най-скъпа маминко! Аз зная, само вие сте ми истински приятел. Но вярвате ли, и сега, когато мислите ми не са заети с това, и сега при напомняне неизразима мъка се врязва в сърцето ми. Само на вас мога да кажа... Вие знаете, че бях надарен с твърдост, даже рядка за един млад човек... Кой би могъл да очаква от мене подобна слабост. Но аз я видях... не, няма да кажа името ѝ... тя стои твърде високо за всеки, не само за мене. Бих я нарекъл ангел, но тази дума стои ниско и не подхожда за нея. Ангелът е същество, което няма нито добродетели, нито пороци, което няма характер, защото не е човек и живее с мислите си в самото небе. Но не, говоря глупости и не мога да я опиша. Това е божество, но леко облечено в човешки страсти. Лице, чийто поразителен блясък за един миг се запечатва в сърцето; очи, които пронизват бързо душата. Но тяхното сияние, изгарящо, преминаващо през всичко, не може да понесе нито един човек... О, ако ме бяхте погледнали тогава... наистина, аз умеех да крия себе си от всички, но скрих ли се от себе си? Адска тревога с възможни мъки кипеше в душата ми. О, какво жестоко състояние! Струва ми се, че ако за грешниците има приготвен ад, той не е така мъчителен. Не, това не беше любов... аз поне не съм чувал за такава любов... В порив на ярост и най-ужасни душевни терзания аз жадувах, кипях да се опия от един само поглед, само един поглед жадувах аз... Да я погледна още един път - ето че имаше едно единствено желание, нарастващо все по-силно и по-силно с неизразима отрова на мъката. С ужас се огледах и видях ужасното си състояние, всичко съвършено в света беше за мене тогава чуждо, животът и смъртта еднакво противни, и душата ми не можеше да даде отчет за своите явления. Видях, че трябва да избягам от самия себе си, ако исках да запазя живота си, да въдворя поне сянка на покой в своята изтерзана душа. В умиление познах невидимата Десница, която се грижи за мене, и благослових толкова отдавна определения ми път. Не, това същество, което Той ми изпрати да ме лиши от покой, да разстрои нестабилно създадения мой свят, не беше жена. Ако беше жена, с цялата сила на своите очарования не би могла да предизвика такива ужасни, неизразими впечатления. Това беше божество, от Него създадено, част от Него Самия. Но, за Бога, не питай как се нарича. Тя е твърде висока, висока.

И така - реших се. Но на какво, как да постъпя? Отиването в чужбина е толкова трудно, толкова много грижи! Но щом само се заех, за мое учудване, тръгна от добре по-добре, даже лесно получих пропуск. Една пречка имаше накрая за пари. Тук вече съвсем трябваше да се отчая. И изведнъж получавам полагащото за Опекунския съвет. Отидох веднага там и разбрах колко могат да ни дадат отсрочка с плащане на проценти; разбрах, че отсрочката е четири месеца след срока, като се изплащат пет рубли на хиляда във всеки месец на санкцията. Значи, чак до месец ноември ще чакат. Постъпка решителна, безразсъдна: но какво трябваше да направя?.. Всичките пари, предназначени за опекунския, оставих за себе си и сега мога решително да кажа: повече от вас няма да поискам. Само трудът и моето прилежание ще ме награждават. Що се отнася до това как да се върне тази сума, как да се внесе цялата, вие имате пълно право с даденото и приложеноо от мене пълномощно да продадете полагащото ми се имение, част или цялото, да го заложите, да го подарите и проч. и проч. Във всичко то зависи изцяло от вас. Исках да направя документ за продажба или дарение, но трябва да платя за една хартия триста рубли. Впрочем, вие и с пълномощното ще владеете като законен и пълен собственик.

Не се огорчавайте, добра, несравнима маминко! Този прелом ми е необходим. Това училище непременно ще ме промени: аз имам лош характер, непристоен и разглезен нрав (признавам си това от чисто сърце); леността и безжизненото ми присъствие тук непременно са ги утвърдили завинаги. Не, аз трябва да се поправя, да се преродя, да се оживя с нов живот, да разцъфна със силата на душата във вечен труд и дейност и ако не мога да бъда щастлив (не, аз никога няма да бъде щастлив за себе си. Това божествено същество изтръгна покоя от гърдите ми и се отдалечи от мене), в крайна сметка цял живот ще се посветя на щастието и благото на себеподобните си.

Не се ужасявайте от раздялата, ще отида наблизо: пътят ми сега води към Любек. Това е голям крайморски град в Германия, известен с търговските си връзки с целия свят. От Петерберг се намира на четири дена езда. Ще пътувам с параход и затова ще ми трябва още по-малко време. Писмата ви ще идват само с четири дена по-късно при мене. Докато това писмо дойде до вас, аз ще успея да ви напиша вече от Любек и да ви известя за адреса си, а дотогава, ако искате да ми пишете, можете да адресирате писмата до С.-Петербург, на името на негово благородие Николай Яковлевич Прокопович, в дома на Йохим, на "Болшая мешчанская". Що се отнася до нашата среща, след не по-малко от две или три години мога да бъда във вашата Василевка. Не забравяйте да изпратите паспорт на Еким, т. е. плакатен билет [5] (той не може да живее тук без регистрация), все така адресирайки го на името на Прокопович. Сега коленича пред страшните нозе на Всевишния с ходатайство и молба да запази драгоценните и свещени за вас години на вашия живот, да отвее от вас всичко, носещо ви горчивини и неудоволствия, и да ме изпълни със силата да заслужа истински вашата майчина благословия. Ваш предан син, любещ ви повече от всичко

Николай Гогол-Яновский.

Като ви поднасям най-чувствителна и неизразима благодарност за вашите драгоценни известия за малорусите, ви моля убедително да не изоставяте и занапред тези писма. В тишината на уединението готвя запас, който, докато не го обработя, няма да го пусна на бял свят, не обичам да бързам, а още повече да се занимавам повърхностно. Моля също, добра и несравнима маминко, да пишете по-четливо собствените имена и въобще разните малоруски названия. Моето съчинение, ако някога излезе, ще бъде на чужд език и затова още повече ми е нужна точност, за да не изкривя с неправилни наименования същественото име на нацията. Извинете, че и сега не преставам да ви безпокоя с подобни молби; но като зная с какво удоволствие ги слушате, се осмелявам да го направя. В замяна аз ще ви опиша бита и заниманията на добрите немци, духа на новото, странността и прелестта на още невидяното от мене и всичко, което ми направи силно впечатление. Благодаря също така чувствително на почтеннейшия Сава Кирилович. Моля го също така да изпрати малка приписка във вашето писмо.

Парите можете да адресирате направо до Опекунския съвет на импер<аторския> възпит<ателен> дом. Може да се просрочи чак до ноември, но е по-добре да ги получат в средата или началото на октомври. Не забравяйте: по пет рубли на хиляда в месеците на санкцията.

Моля ви също така най-покорно, ако ви се намерят някога пари, да изпратите на Данилевский 100 рубли. Взех от него една шуба за из път, също така малко бельо, за да не се нуждая от нещо. Адресът му е: Школа за гвардейски подпрапоршчичи до Синия мост.

Целувам хиляди пъти милите ми сестрици, Анинка и Лиза. За Бога, полагайте възможните грижи за възпитанието на Анинка; старайте се да ѝ дадете да разбира езици и всичко полезно. Предричам ви, че това удивително дете ще бъде гений, какъвто не сте виждали".

Цитирах цялото писмо, защото то прилича на вълнено чиле, чиито разноцветни нишки ще бъдат вплетени след това в по-нататъшните изказвания на Гогол. Преди всичко, какъвто и да е бил неговият любовен живот (доколкото е известно, в зрелите си години той проявявал пълно равнодушие към женския пол), ясно е, че намеците за "възвишено създание", за езическа богиня, по странна прищявка създадена от християнския Бог, са образец на витиевата и безсъвестна измислица. Като не говорим за това, че най-близките му приятели категорично твърдели, че нищо даже и отдалече приличащо на романтична драма Гогол никога не е преживявал, стилът на тази част от писмото противоречи до смях на прозаичната му цялост (скобата в един от абзаците подчертава нейния чужд характер) и авторът може да бъде заподозрян, че е преписал късче от някаква дребна повест, която е съчинявал, подражавайки на сладкоречивата белетристика от своето време. Пасажът за относителната безплодност и даже греховност на усилията да стане градски чиновник-стихоплетец, вместо да обработва земята, дадена от самия Бог на руските помешчици, предвещава идеите, които Гогол развива в своите "Избрани места от преписката с приятели"; това, че самият той мечтаел само и само да се раздели някак си с тази земя, още повече задълбочава абсурдността на писмото му. Призивът към провидението или, по-скоро, странната склонност (която споделя и майка му) да обяснява с Божията промисъл всеки свой каприз или случайно събитие, в които само той (или тя) усеща дух на святост, също е много характерна и показва каква наситена творческа фантазия (а поради това метафизически ограничена) е била религиозността на Гогол и колко малко е забелязвал така плашещия го дявол, когато той подтиквал ръката му с неуморно пишещото перо. Ние четем как, като е обсъдил от позицията на провидението порочната действителност на руския бюрократизъм, веднага прибягва към това провидение, за да потвърди собствената му измислица. Разбирайки, че отвращението от работата в кантора няма да е за майка му убедителен довод, и тя, като всяка провинциална дама от това време, уважава "колежкия асесор" по-малко от "колежкия съветник" (звания в китайската йерархия на тогавашна Русия), той измислил по-романтично обяснение за своето бягство. И намекнал (този намек майка му не разбрала), че предметът на неговата страст е знатна девица, може би даже дъщеря на действителен статски съветниек. Тази част от писмото, която е породена не само от фантазията, също е типична за Гогол. Като докладва спокойно на майка си, че е взел парите, които не са му принадлежали или, във всеки случай, не са били предназначени за негови лични нужди, и като ѝ предлага имущество, от което, както е знаел, тя никога няма да се възползва, Гогол се кълне тържествено, че повече няма да поиска от нея нито копейка, а след това все едно между другото моли за още сто рубли. В прехода от божествения към големия търговски град вече има това снижение, което тай така артистично използва в по-късните си произведения. Може би най-интересното в писмото е доводът, към който Гогол трескаво ще посяга при всеки решаващ етап от своя литературен живот: за да може "в тишината на уединението" да върши нещо важно за благото на "себеподобните", от които в реалния живот така странял, му е необходима обстановката на чужда страна, която и да е чужда страна.

На 13 август 1829 г., облечен в своя най-хубав син сюртук с медни копчета, той слязъл в Любек и веднага написал още едно писмо на майка си, в което посочва съвсем ново и също толкова измислено обяснение за своето заминаване от Петербург:

"Аз като че ли забравих да ви кажа главната причина, която ме накара да замина именно за Любек. През почти цялата пролет и лято в Петербург бях болен; сега, макар и да съм здрав, получих по цялото си лице и ръцете големи обриви. Лекарите казаха, че това е резултат от скрофулозата, че кръвта ми е много заразена, че трябва да пия кръвоочистителна отвара и ми предписаха за лечение баните в Травемюнде, малко градче на 18 версти от Любек..."

Той, както виждаме, забравил напълно своята предишна романтична измислица, но, за нещастие, не я забравила майка му. Съпоставяйки тайнствената страст и също толкова тайнствения обрив, почтената дама направила прибързан извод, че синът ѝ се е свързал със скъпа кокотка и е хванал венерическа болест. Като получил отговора на двете си писма, Гогол изпаднал в ужас. Той не един път още в живота си ще получи неочакван рязък отговор, когато е хвърлил не малко усилия, фантазия и красноречие, за да създаде лъжлива представа у своите адресати за някакво свое желание или намерение. Замисълът му не се увенчал с успех и вместо да признаят поредната му измислица или поне да я подложат на критика в нейните предели и в същия дух, ще получи за награда гневен век и негодувание. Колкото повече патос влага, колкото по-тържествен тон взема, колкото по-дълбоки са неговите чувства или в крайна сметка тези чувства, които ще изрази с най-набожен и раздразнителен стил, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде полученият отпор. Той ще опъне всичките си платна на най-силиня вятър и изведнъж килът ще заскърца по каменистото дъно на чудовищното неразбиране. Отговорът на писмото от майка му, разбрала превратно версията, която така старателно подготвял (замисълът бил погубен от непредвиденото съпоставяне на двете му половини, защото нищо не дава в ръцете на дявола такова оръжие като удвояването на причините за по-голяма правдоподобност), е предвестник на недоумението, което ще изпита след няколко години, като разбере за отношението на приятелите си към възгледа му за задълженията на помешчиците или към намерението му да внесе анонимно литературните си хонорари за помощ на нуждаещи се студенти, вместо да плаща дълговете си на не по-малко нуждаещите се приятели. Като опровергава възмутено невярното тълкуване на своето писмо, той представя на майка си още една версия за своето заминаване от Петербург - биографите му виждат в нея намек за душевното му състояние след неуспеха на "Ханц Кюхелгартен".

"Ето ви моето признание: единствено гордите помисли на младостта, водещи началото си обаче от чист извор, от едното само пламенно желание да бъда полезен, без да съм ограничаван от благоразумието, ме завлякоха твърде далече".

Трудно е да се каже как е прекарал тези два месеца в чужбина (в Любек, Травемюнде и Хамбург). Един от биографите му даже твърди, че през това лято изобщо не е ходил в чужбина, а е останал в Петербург (също както няколко години по-късно Гогол лъжел майка си, която мислела, че синът ѝ е в Триест, макар че той вече се бил върнал в Москва). В писмата си Гогол някак си странно, като в сън, описва вида на Любек. Интересно е да се отбележи, че неговото описание на часовника на любекската катедрала ("Когато стане 12 часа, голяма мраморна фигура горе бие камбаната 12 пъти. Горе шумно се отваря врата; от нея излизат стройно един след друг 12 апостоли, с обикновен човешки ръст, пеят и всеки се покланя, когато минават край изваянието на Исус Христос...") легнало в основата на кошмара, който майка му видяла шест години по-късно; нещастията, които, както тя си въобразявала, са се случили с Николай, се смесили в съзнанието ѝ с фигурите на часовника и може би този сън, предсказващ страданията на сина ѝ в годините на неговата религиозна мания, не бил толкова лишен от смисъл. Аз обичам да следя странните очертания на сенките, паднали върху далечните житейски пътища, и бих дал много да разбера фамилията и занятието на безименния американец ("гражданин от Американските Щати", както се изразява Гогол), който заедно с швейцарска двойка, англичанин и индус (в угода на майка си той го превръща в "индийски набоб") обядвал в любекската гостилница, където младият дългонос московитянин в мрачно мълчание поглъщал своята храна. Ние често сънуваме нищо незначещи хора - случаен спътник или някаква личност, срещната преди много години. Можем да си представим как оттеглил се от работа бостънски предприемач разказва през 1875 г. на жена си, че е сънувал през нощта как с млад руснак или поляк, когото е срещнал много отдавна в Германия, купува от антикварния магазин часовник и везни.

5. Плакатен билет (плакатный билет) - паспорт, издаван в царска Русия на селянин. - бел. прев.

(Следва)

Безсмислено и глупаво милосърдие

Автор: Алфред Кох

Превод от руски: Павел Николов

Православните пуристи (а, мисля, и папистите – също) очевидно нямат нищо против жените, които губят девствеността си в първата брачна нощ, съпружеската вярност, забраната и преследването на еднополовия секс и брак, скромното облекло, прикриващо „най-еротичните“ части на тялото, ежедневните многократни молитви, наказването на атеистите, отказа от алкохол и тютюн, преподаването на Закон Божи още от яслите, забраната на спиритизма, нощните клубове, порнографията и еротиката…

Те също така са против сатанизма и езичеството, а са за пост и въздържание… Те приветстват радостно своите екзалтирани привърженици, които провалят „сатанински“ концерти, „безбожни“ изложби и горят „еретични“ книги. И в този смисъл те се различават малко от радикалните ислямисти. И възниква въпросът: а ако сме християни, какво против имаме срещу този начин на живот, който се опитват да ни наложат ислямистите? Както се казва, „намерете десетте разлики“… Какво ти десет – поне една да се намери…

Ние навярно сме лоши християни? И в това е видимо спънката? Не спазваме строгия канон, който ни предписват нашите пастири: не постим, не се молим, не четем Писанието, отдаваме се на разврат (ако не винаги реално, то поне в мислите си…). Носим къси поли, ярки дрехи, предизвикателни прически… Пием, пушим, че и смъркаме…

Ако бяхме добри християни, щяхме да живеем така, че ислямистите сигурно нямаше да има в какво да ни упрекнат? Не! Това не е така. Християнството не се състои в сляпо изпълнение на обредите. И който мисли така е най-допотопен езичник. И ако нашите попове ни натрапват подобно разбиране за християнството, тогава те са най-страшните грешници, защото мамят „тия малките“…

Християнството се състои в спиране на злото. Върху тебе може да легне безкрайна редица от зло. Ти си длъжен да не отмъщаваш, да събереш мъжество и… да преглътнеш обидата. Откраднали са ти нещо, а ти прости. Поискали са ти нещо, дай. Дошли са при тебе, пусни ги. Просто така. За нищо. Без да разчиташ на благодарност. Не „око за око“, а „не се противи на злото“. Направили са ти нещо лошо, а ти не си отмъщавай. Помогни на ближния си. А кой е твоят ближен? Ами всички. И мюсюлманите – също… Сподели с тях храната, покрива и парите си. Покоя и мира…

Той ще те взривява, а ти търпи. Той ще ти се смее, а ти търпи. Той ще ти се нахвърли с нож, а ти умри с молитва за неговото спасение… Така първите християни умирали в римските циркове, молейки се за спасението на своите мъчители… Ето го християнството. Истинското. То е в това, а не в забраната на късите поли и извънбрачния секс. И ако хората някъде са се дошли най-близо до истинското християнство, това е тук, в прогнилата и развратна Европа. А не в Светата Рус…

Смейте се, смейте се, даже и аз ще се посмея с вас… Глупост написах, така ли? Е да, е да… Само че ето – Европа прие два милиона бежанци. Съвсем очевидно срещу собствените си интереси, във вреда за себе си. Тук сега е опасно, неудобно, противно. Но ги прие. Прояви безсмислено и глупаво… милосърдие.

Вие знаете ли тази дума? Поне някога опитвали ли сте да проявите милосърдие, а? Аз даже не говоря за чужденците. Говоря за вашите съотечественици… За тези, на които им е зле, които се нуждаят…

Лекции по руска литература

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части: НИКОЛАЙ ГОГОЛ – 1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2.

3.

Детството му? Незабележимо с нищо. Боледувал от обичайните болести: дребна шарка, скарлатина и pueritus scribendi [4]. Слабо дете, треперещо мишле с мръсни ръце, мазни кичури и гноящо ухо. Преяждал с лепкави сладкиши. Съучениците му се гнусели да му пипат учебниците. Като завършил гимназия в Нежин, отишъл в Санкт Петербург да си търси работа. Пристигането в столицата било помрачено от силна простуда, която се усложнила от това, че носът му измръзнал и Гогол изгубил всякаква чувствителност. Триста и петдесет рубли били веднага изхарчени за нови дрехи, във всеки случай той посочва тази сума в едно от почтителните писма до майка си. Но, ако се вярва на една от легендите, с които в по-късни години Гогол обичал да украсява своето минало, първото, което направел, след като пристигнал в столицата, било да посети Пушкин, от когото се възхищавал бурно, без да познава великия поет. Великият поет още не бил станал от леглото и не приемал никого. "Боже мой! - възкликнал Гогол с благоговение и съчувствие. - Сигурно е работил цяла нощ?" - "Ами, работил - изсумтял лакеят на Пушкин, - трябва да е играл карти!"

След това последвало не много настойчиво търсене на служба, съпроводено с молби до майка му за пари. Той донесъл в Петербург няколко поеми - едната от тях, дълга и мъглява, се казвала "Ханц Кюхелгартен", в другата се описвала Италия:

Италия — роскошная страна! По ней душа и стонет и тоскует; Она вся рай, вся радости полна, И в ней любовь роскошная веснует.

Италия разкошна е страна! По нея душата стене и тъгува; тя цялата е рай, цялата е с радост пълна и любов разкошна в нея пролети.

Стиховете явно издавали перото на още "пролетящ" поет, но тук-там се срещали прекрасни редове, такива например като "и путник зреть великое творенье, сам пламенный, из снежных стран спешит" ("и пътникът гледа великото творение, сам пламенен, от страните снежни бърза") или "луна глядит на мир, задумалась и слышит, как под веслом проговорит волна" ("луната гледа света, замислила се е и слуша как под веслото ще проговори вълната"). В поемата "Ханц Кюхелгартен" се разказва за един малко байроничен немски студент; тя е пълна с причудливи образи, вдъхновени от прилежно четене на гробищарски немски повести:

Подымается протяжно В белом саване мертвец, Кости пыльные он важно Отирает, молодец!

Надига се протяжно в бял саван мъртвец, кости прашни важно той избърсва, юначага!

Тези неуместни възклицания се обясняват с това, че явно природната украинска жизнерадост на Гогол е надделяла над немската романтика. Повече за поемата не може да се каже нищо: като не се смята обаятелния покойник, тя е пълен, безнадежден провал. Написана през 1927 г., поемата е публикувана през 1829-та. Гогол, когото много съвременници обвинявали, че обича да си придава тайнственост, в този случай може да бъде оправдан - той не напразно надзъртал плашливо иззад глупаво измисления псевдоним В. Алов, очаквайки какво ще се случи. А имало гробно мълчание, след което последвала кратка, на убийствено остра критика в "Московский телеграф" ("Московски телеграф"). Гогол и верният му слуга се втурнали по книжарниците, изкупили всички екземпляри на "Ханц" и ги изгорили. И ето че литературната кариера на Гогол започнала така, както свършила след двадесет години - с аутодафе, като и в двата случая му помагал покорният и нищо неразбиращ крепостен.

Какво го възхищавало в Петербург? Многобройните табели над дюкяните. А какво още? Това, че минувачите разговорят сами със себе си и непременно жестикулират в движение. За читателите, които обичат такъв вид съпоставки, ще е интересно да забележат колко щедро е използвана темата за дюкянските табели в неговите по-късни съчинения, а мърморещите минувачи са намерили отзвук в образа на Акакий Акакиевич от "Шинел". Подобни паралели са доста повърхностни и може би неверни. Външните впечатления не създават добри писатели; добрите писатели ги измислят сами в младостта си, а след това ги използват така, че все едно наистина са съществували. Петербургските табели над дюкяните в края на 20-те години били изобразени и многократно възпроизведени от самия Гогол в негово писмо, за да покаже на майка си, а може би и на собственото си въображение, символичния образ на "столицата" в противовес на "провинциалните градове", които майка му познавала (където дюкянските табели съвсем не били по-малко изразителни: същите сини ботуши; кръстосани топове плат; златни гевреци и други още по-изискани емблеми, които са описани от Гогол в началото на "Мъртви души"). Символизмът на Гогол имал физиологичен нюанс, в дадения случай зрителен. Мърморенето на минувачите също било символ, в дадения случай слухов, с който искал да предаде болезнената самота на бедняка в благополучната тълпа. Гогол, Гогол и никой друг разговарял със себе си в движение, но този монолог повтаряли с различни гласове призрачните рожби на неговото въображение. Пречупен през възприятието на Гогол, Петербург придобил тази странност, която му приписвали почти столетие; той я изгубил, когато престанал да бъде столица на империята. Главният град на Русия бил построен от гениален деспот върху блато и върху костите на робите, гниещи в това блато; именно тук е коренът на неговата странност - и неговият изначален порок. Нева, която залива града, е вече нещо като митологично възмездие (както го е описал Пушкин); блатните духове постоянно се опитват да си върнат това, което им принадлежи; видението на тяхната схватка с медния цар побъркало първия от "малките хора" в руската литература, героя на "Медният конник". Пушкин чувствал някакъв недостатък в Петербург; забелязал бледозеления отблясък на неговото небе и тайнствената мощ на медния цар, дръпнал юздите на своя кон върху мразовития фон на пустинните проспекти и площади. Но странността на този град била истински разбрана и предадена, когато по Невския проспект минал такъв човек като Гогол. Разказът, озаглавен с името на проспекта, разкрил тази странност с такава незабравима сила, че стиховете на Блок и романът на Белий "Петербург", написани в зората на нашия век, изглежда само разкриват по-пълно града на Гогол, а не създават някакъв нов негов образ. Петербург никога не е бил истинска реалност, но нали и самият Гогол, вампирът Гогол, вентрологът Гогол, също не бил изцяло реален. Като ученик той вървял с болезнена упоритост не по тази страна на улицата, по която вървели всички; обувал дясната обувка на левия си крак; посред нощ кукуригал като петел и размествал мебелите в стаята си в безпорядък, все едно заимстван от "Алиса в Огледалния свят". Не е за чудене, че Петербург разкрил своята странност, когато по неговите улици започнал да се разхожда най-странният човек в цяла Русия, защото той е такъв, Петербург: размазано отражение в огледалото, призрачен безпорядък на вещите, използвани не по предназначение; вещи, които толкова по-неудържимо се носят назад, колкото по-бързо се движат напред; бледосиви нощи вместо полагащите се черни и черни дни - например "черния ден" на занемарения чиновник. Само тук може да се отвори вратата на градска къща и оттам просто да излезе прасе. Само тук човек сяда в каляската, но това изобщо не е тлъст, лукав, дебелогъз мъж, а вашият Нос; това е "смислова подмяна", характерна за сънищата. Осветеният прозорец на къща се оказва дупка в разрушена стена. Вашата първа и единствена любов е продажна жена, чистотата ѝ е мит и целият ваш живот е мит. "Тротоарът под него се движеше, каретите с коне, които препускаха, изглеждаха неподвижни, мостът се разтягаше и чупеше при свода си, къщата беше с покрива надолу, будката се навеждаше към него и алебардата на часовоя заедно със златните думи на табелата и нарисуваните ножици блестяха сякаш до ресниците на очите му". ("Невският проспект", превод на К. Константинов). Ето я, табелата.

Двадесетгодишният художник попаднал точно в този град, който бил необходим за развитието на неговото на нищо неприличащо дарование; безработният млад човек, треперещ в мъгливия Петербург, така отчаяно студен и влажен в сравнение с Украйна (с рога на изобилието, сипещ плодове на фона на безоблачна синева), едва ли би могъл да се чувства щастлив. И въпреки това внезапното решение, което взел в началото на юли 1829 г., така и не е обяснено от неговите биографи. Като взел парите, изпратени от майка му за съвсем други цели, той изведнъж избягал в чужбина. Аз мога само да отбележа, че след всеки неуспех в литературната му съдба (а провалът на неговата злощастна поема бил възприет толкова болезнено, колкото после критичния резонанс от неговата безсмъртна пиеса) той напускал набързо града, в който се намирал. Трескавото бягство било само първият стадий от тази тежка мания за преследване, която учените със склонност към психиатрията виждат в чудовищното му влечение към промяна на мястото. Сведенията за това първо пътешествие показват Гогол в целия му блясък - той използва своя дар - въображението, за една объркана и ненужна лъжа. За това говорят писмата до майка му, където се разказва за неговите заминавания и странствания.

4. Детска графомания.

(Следва)

Лекции по руска литература

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852)

Не, нямам повече сили да търпя! Боже! Какво правят с мен! Те изливат студена вода на главата ми! Те не ми обръщат внимание, не ме виждат, не ме чуват. Какво съм им сторил? За какво ме мъчат? Какво искат от мен, клетия? Какво мога да им дам? Нямам нищо. Нямам сили, не мога изтърпя всичките техни мъчения, главата ми гори и всичко се върти пред очите ми. Спасете ме! Вземете ме! Дайте ми тройка с бързи като вихър коне! Сядай, коларю мой, звъни, звънче мое, препуснете, коне, и ме отнесете далеч от тоя свят! По-далеч, по-далеч, за да не се вижда нищо, нищо. Ето, небето се върти на кълба пред мен; в далечината блещука звездица; гората лети с тъмни дървеса и месец; сива мъгла се стеле под нозете; в мъглата звънти струна; от едната страна е море, от другата Италия; ето, виждат се и руски къщи. Моята къща ли се синее в далечината? Моята майка ли е седнала до прозореца? Майчице, спаси клетия си син! Отрони сълзица над неговата болна главичка! Виж как го мъчат те! Притисни до гърдите си клетото си чедо! За него няма място в света! Него го преследват! Майчице! Съжали своето болно дете!… А знаете ли, че алжирският дей има точно под носа си грамадна брадавица?

Н. В. Гогол, "Записки на един луд" (превод на Константин Константинов)

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ

Статията е публикувана за първи път през 1944 г. (Norfolk, Connecticut: New Directions) - Бел. рус. ред.

1.

Николай Гогол - най-необичайният поет и прозаик, който някога е раждала Русия - умира в Москва, в четвъртък около осем часа сутринта, на 4 март 1852 г. Той не доживява до четиридесет и три години. Но ако си спомним с колко до смешно кратък живот са белязани другите велики руски писатели от същото поразително поколение, това била доста зряла възраст. Крайното физическо изтощение в резултат от гладуването (което обявил в припадък на черна меланхолия, желаейки да пребори дявола) предизвикало остра амнезия на мозъка (заедно, вероятно, с гастроентерит), а лечението, на което го подложили - много силни разслабителни и кръвопускания - ускорило смъртния изход: организмът на болния бил и без това потиснат от маларията и недояждането. Няколкото дяволски енергични лекари, които го лекували прилежно, все едно че е обикновен безумец (въпреки тревогата на по-умни, но по-малко дейни техни колеги), се опитвали да постигнат промяна в душевната болест на пациента, без да се грижат за това да укрепят отслабналия му организъм. Петнадесет години по-рано медиците лекували Пушкин, ранен в корема, като дете, страдащо от запек. По това време все още се разпореждали посредствени немски и френски лекари, а забележителната школа на великите руски медици била едва в началото си.

Учените мъже, тълпящи се около "мнимия болен" със своя кухненски латински и гигантски апарати за клизма, престават да разсмиват, когато Молиер изхрачва внезапно предсмъртна кръв на сцената. С ужас четеш колко нелепо и жестоко са се отнесли лекарите с жалкото безсилно тяло на Гогол, макар че той молел само за едно: да го оставят на мира. С пълно неразбиране за симптомите на болестта и явно предусещайки методите на Шарко, доктор Овер потапял болния в топла вана, там му поливали главата със студена вода, след това го слагали в леглото, като залепяли на носа му половин дузина тлъсти пиявици. Болният стенел, плачел, съпротивлявал се безпомощно, когато влачели неговото изсъхнало тяло (през корема можел да се напипа гръбнака) към дълбоката дървена бъчва; той треперел, лежейки гол в кревата, и молел да свалят пиявиците - те висели от носа му и се навирали в устата му. Свалете ги, вдигнете ме! - стенел той, силейки се трескаво да ги махне, така че се налагало да го държи за ръцете якият помощник на тлъстия Овер.

И макар че тази картина е грозна и избива на жалост, което винаги ме е отвращавало, аз съм принуден да я опиша, за да почувствате до странност телесния характер на неговия гений. Коремът е предмет на обожание в неговите разкази, а носът - герой любовник. Стомахът е бил винаги най-знатният вътрешен орган на писателя, но сега от този стомах не останало всъщност нищо, а от ноздрите висели червеи. Няколко месеца преди смъртта си той така се измъчил с глад, че стомахът му изгубил съвсем вместимостта, с която се славел преди това, защото никой не поглъщал толкова макарони и не изяждал толкова варени пирожки с вишни, колкото този слаб и нисък на ръст човек (да си спомним "малките коремчета", с които е надарил своите кльощави Добчинский и Бобчинский). Неговият голям и остър нос бил така дълъг и подвижен, че в младостта си (изобразявайки любителски нещо като "човека змия") можел да го докосне пренеприятно с края на долната си устна; носът бил най-чувствителната и най-забележимата черта на неговата външност. Той бил толкова дълъг и остър, че можел самостоятелно, без помощта на пръстите, да проникне във всяка, дори и най-малка табакера, ако, разбира се, не прогонвали с щракване неканения гост (за което Гогол съобщава игриво в писмо до една млада дама). По-нататък ще видим как носът преминава като лайтмотив през неговите съчинения: трудно е да се намери друг писател, който с такова удоволствие да описва аромати, кихане и хъркане. Ту един, ту друг герой се появява на сцената, така да се каже, като кара своя нос с ръчна количка или влиза с него като непознатия от "Повестите на Слокенбергий" у Стерн. Смъркането на тютюн се превръща в цяла оргия. Запознането с Чичиков в "Мъртви души" се съпровожда от тръбния звук, който той издава, когато се секне. От носовете тече, носовете потрепват, с носовете се отнасят любовно или неучтиво: пиян се опитва да отреже на друг носа; жителите на Луната (както открива лудият) са Носове. Изтънченото усещане на носа в края на краищата се излива в повестта "Нос" - истински химн на този орган. Фройдистът би могъл да твърди, че в обърнатия наопаки свят на Гогол човешките същества са поставени с главата надолу (през 1841 г. Гогол уверява хладнокръвно, че консилиум от френски лекари е установил, че стомахът му е "с дъното нагоре"), поради което ролята на носа, очевидно, се изпълнява от друг орган и обратно. Неговата фантазия ли е сътворила носа или носът е събудил фантазията - няма значение. Аз смятам за разумно да забравим, че прекомерният интерес на Гогол към носа би могъл да е предизвикан от ненормалната дължина на собствения му нос, и да разглеждаме обонятелните склонности на Гогол - и даже на собствения му нос - като литературен похват, характерен за грубия карнавален хумор изобщо и за руските шеги по повод на носа в частност. Носовете и ни веселят, и ни натъжават. Знаменитият химн за носа в "Сирано дьо Бержерак" от Ростан не е нищо в сравнение със стотиците руски пословици и поговорки за носа. Ния го обесваме обезкуражени, вирим го при успех, съветваме при слаба памет да си записваме на него и победителят ви го натрива. Използват го като мярка за време, говорят за него като бъдещо и малко или много опасно събитие. По-често от всеки друг народ ние казваме, че водим някого за носа или че оставяме някого с него [1]. Сънливият човек "кълве" с носа си, вместо да клюма с глава. Големият нос, казват, е през Волга мост или - раснал е сто години [2]. Носът те сърби за радостна вест, а ако на края му изскочи пъпка - ще пиеш вино. Писател, който бегло съобщи, че на носа на някого е кацнала муха, се смята в Русия за хуморист. В ранните си съчинения Гогол, без да се замисли, използва този прост метод, но в по-зрелите си години му придава особен нюанс, характерен за причудливия му гений. Трябва да имаме предвид, че носът му изглеждал в самото начало като нещо комично (както, впрочем, и на всеки руснак), нещо отделно, нещо не съвсем присъщо на неговия притежател и в същото време (тук ми се налага да отстъпя пред фройдистите) нещо изключително, макар и безобразно мъжествено. Обидно е да се чете как, описвайки хубава девойка, Гогол я хвали за плавните черти на гладкото, като яйце, лице.

Трябва да признаем, че дългият чувствителен нос на Гогол е открил в литературата нови аромати (и е извикал нови остри преживявания). Както е казано в руската пословица: "Тому виднее, у кого нос длиннее" ("Вижда по-добре този, който има по-дълъг нос"), а Гогол виждал с ноздрите си. Органът, който в юношеските му съчинения бил само карнавална принадлежност, взета под наем от евтино магазинче за готово облекло, наречено фолклор, се превърнал при разцвета на неговия гений в най-добър негов съюзник. Когато погубил този гений, опитвайки се да стане проповедник, той загубил и своя нос така, както го загубил майор Ковальов.

Ето защо има нещо до ужас символично в разтърсващата сцена, когато умиращият се опитвал напразно да махне чудовищните черни гроздове на червеите, впили се в неговите ноздри. Можем да си представим какво е чувствал, ако си спомним, че над целия му живот е доминирало отвращението от всичко слузесто, пълзящо, извиващо се, като това отвращение е имало даже религиозна подплата. Но тъй като до днес не са все още описани научно разновидностите на дявола, няма география на неговото разселване, тук би могло само да изброим накратко руските породи. Недоразвитият и колеблив ипостас на нечистия, с който основно общувал Гогол, е като за всеки порядъчен руснак хърбавият инородец [3], треперещ хилав малък демон с жабешка кръв, с дръгливи немски, полски и френски крачка, щуращ се дребен подлец, неизразимо гадничък. Да го смачкаш е и противно, и сладостно, но неговата извиваща се черна плът е толкова гнусна, че никаква сила на света не би те накарала да го направиш с голи ръце, а и да се добереш до него с някакъв инструмент - все едно ще потръпнеш от омерзение. Извитият гръбнак на изпосталяла черна котка, безвредното земноводно с пулсиращо гърло или отново дръгливите крайници и стрелкащите се очички на дребния мошеник (щом е хърбав - сигурно е мошеник) дразнели непоносимо Гогол заради приликата си с дявола. А това, че дяволът бил от породата на дребните дяволи, каквито се привиждат на руските пияници, снижава патоса на религиозния подем, който той приписвал на себе си и на другите. По света има множество чудновати, но напълно безвредни любимци с люспи, с нокти и даже с раздвоени копитца, но Гогол никога не признавал това. В детството си той удушил и закопал в земята гладна и плашлива котка, не защото бил по природа жесток, а защото меката подвижност на бедното животно предизвиквала у него гадене. Една вечер той разказвал на Пушкин, че най-забавното зрелище, което му се случило да види, са конвулсивните подскоци на котка по нажежения покрив на гореща къща - и, наистина, не случайно: видът на дявола, танцуващ от болка сред стихията, в която е свикнал да мъчи човешките души, се е сторил на страхуващия се от ада Гогол рядко комичен парадокс. Когато късал рози в градината на Аксаков и ръцете му докоснала студена черна гъсеница, той се втурнал с вопъл в къщата. В Швейцария прекарал цял ден, убивайки гущери, изпълзели на слънчевите планински пътеки. Бастунът, който използвал за това, може да се види на дагеротипа, направен в Рим през 1845 г. Доста елегантно нещо.

2.

На тази снимка той е изобразен в три четвърти и държи с тънките си пръсти на дясната ръка изящен бастун с костна топка на върха (все едно бастунът е перо за писане). Дългите, но старателно вчесаните коси са разделени вляво на път. Неприятната уста е украсена с тънки мустачки. Носът е голям, остър, съответства на останалите резки черти на лицето. Тъмните сенки, като тези, които заобикалят очите на романтичните герои от стария кинематограф, придават на погледа му дълбок и леко страдалчески израз. Носи сюртук с широки ревери и контешка жилетка. И ако бледият отпечатък от миналото би могъл да се представи в цветове, щяхме да видим бутилково-зеления цвят на жилетката с оранжеви и пурпурни искри, с дребни сини прорезчета; тя всъщност напомня кожата на някакво презморско влечуго.

1. Руският израз "оставить с носом" ("да оставя с носа") означава "да измамя, да оставя без нищо".

2. На руски изразът е римуван: "Большой нос - сто лет рос".

3. В царска Русия: жител на предимно източните покрайнини на страната, принадлежащ към едно от националните малцинства.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 117

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114, 115, 116.

117

Свободата е най-голямата морално-физическа ценност, дадена на всяко живо същество с факта на неговото раждане. Всичко живо използва тази ценност, доколкото това е възможно в сложния и оплетен свят на органичното съществуване. Освен човекът, на когото вродената свобода му е малко. За да опознае и почувства нейната необходимост в пълна степен, той е обречен да премине през хитро сплетения лабиринт на живота и току да се озове в една от неговите задънени улици. А там да се приспособи, да повехне, да изгуби вродения дар - свободата, да се адаптира към елементарната цел за биологично съществуване. Да стане част от тълпата, обществото, електората - еднакъв с всички останали. Но какво да прави личността, когато се отдели от масата на себеподобните си, когато е творец, който действа според вътрешните импулси на самоизразяването? Как да преодолее бруталната зависимост от социума, който неизменно нивелира дадения от Бога дар? Или може би не трябва да преодолява нищо, а да се пригоди, да се приспособи, за да си осигури безконфликтно съществуване? Десетки години в ушите ни звучеше робската максима: "Не може да живееш в общество и да бъдеш свободен от обществото". Наистина не може, няма да ти дадат, няма да ти позволят. Тези, от които зависи това, не се вдъхновяват от измамната идея за човешка свобода, а от реалната необходимост да се прилагат гнет и сила. И наистина, те имат немалка сила, защото винаги са в една група.

Може би, наистина, за да оцелееш, си струва да се събереш в група, както правят много същества в живата природа. Особено когато групата има идея - не е важно каква, добра или лоша. Понякога в идея се превръща инстинктът на нацията или на класата, или на някаква група и тогава светът се озовава пред имперска, пролетарска, нацистка идея, които винаги изпитват кървава жажда. Безумни, така наречените популистки идеи, също изискват много кръв и рядко се осъществяват. Дори и свещената сред тях идея за свобода. Но дали някаква друга идея е необходима на твореца, когато неговата душа е обзета вече от съвсем различна - от идеята за истина и красота? Там няма място за друго и той е индивидуалист. Всичко значително в изкуството от вечни времена се реализира на границата на индивидуализма. Опитите за организирано художествено творчество (още повече литературно) винаги са завършвали с фиаско. Творците са самостоятелни личности, те работят на парче. Творчески съюз от двама, дори всеки от тях да е гений, е невероятен. Само поотделно. Дори когато са единомишленици, едноверци, членуват в една партия. Колективният елемент в изкуството има несъмнено деструктивен характер.

Наистина, нашето време е особено - лицемерно и жестоко, а що се отнася до изкуството - разрушително по същността си, само че ние още не сме осъзнали това. Съвременната масова култура не е саморазвитие на предишната, традиционната култура, както понякога изглежда, а контракултура. Затова сега най-напред трябва да се грижим не за разцвета, а за оцеляването и запазването на най-доброто от националната и световната култура, която така брутално се руши от властите и времето. Навярно е по-добре това да се направи като цяло. Но може ли да не разбираме, че и да се руши също е по-удобно като цяло - всичко от един път. Така е по-удобно за властите, които са свикнали да господстват не само над телата, но и над душите на хората. С тази цел в близкото минало те създадоха партията, колхозите, ГУЛАГ, за да обхванат всички наведнъж. И натикаха творците в "творчески" съюзи, където ги взеха в "творчески" плен. Това правеха с помощта на самите творци, намиращи се сред най-повратливите колаборационисти. По принципа на някогашното самообслужване: сами пишете, сами и се ограничавайте.

Нашата литература като че ли се измъква бавно от интелектуалния гулаг, от който все още трябва да се измъкне нацията. Свободата на работниците и селяните изисква, както казват, много валутни инвестиции, каквито държавата няма. На литературата не са ѝ нужни прекалено много инвестиции, но на нея ѝ трябва свобода. Интелектуалната свобода обаче струва още по-скъпо от свободата да използваш земята. Впрочем, ако става дума за Беларус, резултатът е еднакъв - нито селяните имат земя, нито писателите имат свобода. Поне свобода да използват родния си език. Дори да използват малкия ер, за да не кривят езика в устата си от неестествения варварски изговор. Наистина, езикът, както казва Хенрих Бьол, е последната опора на свободата.

Навсякъде е непреодолимата сила на робството, с което нацията е свикнала, с което се е сродила, от което е рисковано да се отстъпи. Как трябва да се отнасят към това творците? Томас Венцлова например пише, че най-големият патриотизъм е в да се бориш с комплексите на нацията. Това е казано по отношение на не най-комплексираната нация, но е истина и може би се отнася за всички нации без изключение. Можем да разберем нашите колеги, руските демократи, които не отдавна преживяха същото като нас и сега са се устремили към примамливата, труднодостижима свобода. Обединени с беларусите, те възнамеряват да добавят още едно възможност по пътя към нея, водейки се все от същото логика - заедно е по-добре. Но старата чешка пословица казва: не пускай мелницата, ако нямаш сили да я спреш. Имат ли сили нашите руски колеги да се разпоредят достойно поне със своята свобода? Дали по-реален за нас и за тях не си остава рискът да загубим всичко? Къде е гаранцията, че тяхната свобода е постигната изцяло и завинаги? Много е съмнително това в страна, където не спират позорните войни, навсякъде се лее кръв, унищожава се свободата на словото, а основна държавна идея си остава все същият националимпериализъм.

У нас и нашите нещастия не са малко. Руши се икономиката, народът е доведен до нищета, насилствено се унищожава националната култура и националния език. Много е вероятно да не може да ни помогне никой - толкова дълбоко сме затънали в тресавището на лъжата и тиранията, че от нас се отвърна целият бял свят. И все пак за нас, също като при затворниците, е нежелателно да попаднем от една килия в друга, която е съвсем същата, особено когато прекъсването между разпитите се оказа толкова кратко.

Може би на всеки е съдено да измине своя път към свободата самостоятелно. И така индивидуализмът в този си облик не е най-лошият път към нея. Може да не е най-добрият, но не е и най-лошият - в основата на всяка обща свобода лижи индивидуалната свобода. Що се отнася до мене, вероятно моят логос е песимистичен, макар че душата ми жадува за оптимизъм. Както е писала някога Леся Украинка: "Без надii таки сподіваюсь" ("Без надежда се надявам").

Май, 2002 г.

Франкфурт на Майн

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 116

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114, 115.

116

В Менск дойде Евгений Евтушенко, посрещнахме го на гарата. Не зная по каква причина се случи малко недоразумение - чакахме го на един вагон, а той излезе от друг. Целта на посещението му при нас беше обединяването на писателските съюзи - руския и беларуския. У нас се отнесоха към това нееднозначно - някои бяха за, някои - против. Въпросът беше в това, че нашият СП (Съюз на писателите) никога не е бил консолидиран в политическо отношение, само си даваше вид на такъв. Включващ писатели от различни поколения, той носеше на гърба си всичките родови белези на неотдавна преживяното време - старите бяха по-консервативни, мнозина от тях фундаментално ангажирани с режима и изцяло сервилни по отношение на властта. Но постепенно в СП (Съюза на писателите) идваха млади хора, които носеха в себе си известна опозиционност към близкото минало. Имаше обаче едно положение, при което и едните, и другите се придържаха към почти еднакви убеждения - отношението към националния език. Езикът загиваше, а нали това е клонът, на който се държи цялата национална култура. Писателите не можеха да бъдат безразлични към това и много инициативи отвън разглеждаха в светлината на последствията им за езика. Руснаците в този смисъл, за съжаление, не бяха наши съмишленици.

Освен това в Русия по време на перестройката изплуваха на повърхността много неща, които не можеха да не плашат, които не бяха характерни дори за болшевишкия режим. Доскорошните апологети на интернационализма се превърнаха в яростни защитници на своята култура от другите народи, които "подяждат Русия". Демокрацията все още не можеше да се изправи на крака, докато в същото време националболшевизмът започна да се разхожда нашироко по нейните интелектуални простори. Както винаги, свободен се почувства антисемитизмът, особено на юг и на изток в Русия. Да си заедно в един съюз с руската демокрация не беше лошо, но... Къде е гаранцията за устойчивостта на тази демокрация? Можеше ли да я даде дори такъв общопризнат майстор на поезията и убеден антикомунист като Евгений Евтушенко?

Уважавах Евгений Александрович, както го уважаваха и мнозина в Беларус, възхищавах се от неговата поезия, която се беше превърнала в знакова за дисидентската съпротива срещу сталиновите и брежневите времена. Имахме няколко общи пътувания по страната и в чужбина, при които нашите отношения се превърнаха в добро приятелство. Помня как веднъж се озовахме през нощта на сватба в Ереван, където Евтушенко вдигна тост в чест на мирното съществуване между арменския и турския народ, за което едва не си изпатихме и двамата. На практика това означаваше: не влизай със свои правила в чужд манастир. Когато влязохме в хотелската му стая, продължавайки свободния разговор, посочих предупредително тавана, иначе казано - тихо. Евгений само се засмя. Защо, каза той, нека запишат всички наши думи - ще са необходими на потомците. Това беше истина. Ще мине не много време и ние ще разберем, че не само ръкописите не горят, но и казаното остава. Включително и скритото в секретните отдели на КГБ (Комитета за държавна сигурност).

Обсъждането на предложението, дадено от Евтушенко, премина в президиума на СП (Съюза на писателите) вяло, не беше взето никакво решение. Макар че повечето не се съгласиха с обединението, аз тогава бях склòнен да се обединим. Но времето показа, че мнозинството е имало право. Скоро СП на СССР (Съюзът на писателите на Съветските социалистически републики) се разпадна на няколко писателски съюза, някои от които придобиха откровено антидемократичен, проимперски характер. При подобно положение е по-добре да се запази неутралност и формална независимост.

После имаше още няколко опита за обединение с някои руски писателски групировки, но и те завършиха с нерушимост на нашата независимост. Това е този рядък случай, когато политическата индиферентност беше от полза. Наистина, като издържа на външния натиск, беларуският СП (Съюз на писателите) не съумя да се противопостави на пълзящите вътрешни разрушителни сили. Скоро той изгуби своето имущество, скромните си финансови средства и западна организационно. Но Бог не изоставя праведниците, а съдбата понякога им подава мъничко надежда.

В света отдавна съществуваше ПЕН клуб (поезия, есеистика, новелистика) - организация, която въпреки своята почти 80-годишна дейност не беше признавана от съветските писатели, защото я смятаха за буржоазна. Но времената се меняха, историята ковеше своята логика. И тази логика доведе до неочаквани резултати. Част от руските писатели се отделиха от комунопатриотичните СП (Съюзи на писателите) и създадоха руски ПЕН център. Неговият тогавашен ръководител Анатолий Рибаков ми телефонира в Менск по поръчение на международния ПЕН и ми предаде предложението за създаване на беларуски ПЕН център. Обсъдихме първоначалната квота - двадесет души от средите на литераторите, неангажирани с органите на властта и комунистическата партия. Посъветвах се с Барадулин, Разанау, Някляев и още няколко писатели. Направихме малък списък и се събрахме на първо заседание в Червената църква, одобрихме Статута на международния ПЕН и избрахме ръководство. Първи президент стана Ригор Барадулин, секретар (по-късно вицепрезидент) - Карлас Шерман. Новата писателска организация по това време нямаше нито помещение, нито пари, всичко трябваше да се придобие. Разбира се, ПЕН не се обърна към властите, а най-напред започна да печели популярност. Добрите публикации не бяха за тази цел достатъчни, спонсорите, както винаги, се грижеха повече за своите джобове, трябваше да се контактува непосредствено с колкото се може повече хора. Започнаха изяви - в столичните клубове и с ходене по периферията. Поетите рецитираха стихотворения, прозаиците водеха политикокултурни дискусии. Любопитството на националната публика беше по това време огромно. Беларус се готвеше за възраждане (което обаче бързо угасна). Ръководството на ПЕН в лицето на Карлас Шерман осъществи плодотворно сътрудничество с международни хуманитарни организации, с националните Пен центрове и с фонда на Сорос, докато не го прогониха от страната. Дейността на ПЕН се ограничаваше значително от изискването на устава за аполитичност, което членовете се научиха някак си да заобикалят. Нашата литература и политика бяха по традиция свързани със здрава пъпна връв и това не беше лошо. Друг въпрос е каква е политиката. В своята дейност ПЕН центърът се стремеше да провежда национално-демократична политика, насочена най-напред към независимостта и свободата на страната. ПЕН центърът стана съучредител на важната правозащитна организация Хелзинкски комитет, в която членовете на ПЕН заеха в началото най-важните постове. За чест на ПЕН центъра като организация трябва да се отбележи, че е като че ли единствената в страната, която за десет години не се разцепи, запази единството си, увеличи пет пъти състава си и в тежките условия на националната криза продължава да консолидира значителна част от беларуската литература.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 115

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114.

115

Разговарях с някои писатели, повечето мои приятели, за да ги привлека в БНФ (Беларуския народен фронт). Но това не даваше особени резултати - писателите имаха друго мнение за Пазняк. И изобщо възнамеряваха да се държат далече от политиката. Само Ригор Барадулин и Артур Волски работеха доброволно и редовно в сойма. Гилевич се отдели в създаденото от него ТБМ (Дружество за беларуски език), Бураукин беше скоро свален от телевизията (когато допусна в пряк ефир Пазняк) и го изпратиха посланик в Америка. За мене това беше чувствителна загуба за дълги три години. Обичах Генадз за неговата дружеска чувствителност, за неравнодушното му отношение към болните обществени проблеми. Той се отнасяше все така добре с мене, понякога телефонираше от Ню Йорк, пращаше лекарства, канеше ме да отида за среща с диаспората. Но аз не се реших - започна да се влошава здравето ми, веднъж "бърза помощ" ме откара в реанимацията.

Тогава успях да отида още един път във Вушачи - аз, Барадулин и нашият трети вушачки земляк Сяргей Законникау, който е роден в Глибачки. Той ни закара в това крайезерно село, където ни запозна със своите родители, някогашни селски учители. Сярожа беше добър син, трепетен и искрен, имаше известни успехи в службата и литературата, но родителите му не бързаха да отидат при сина си в големия град и живееха в построената със собствените им ръце къщичка на брега на езерото. Изобщо казано, нашите старци от стари времена ги привличаха езерата и когато им се отдаваше възможност да избират място за живеене, избираха го така, че да бъде близо до вода. Водата успокояваше, лекуваше душата и удължаваше живота. Това старците го знаеха добре.

Както винаги, най-важните събития научавах от "Панасоника", който обикновено включвах късно вечерта или сутринта. По това време бяха престанали да заглушават, чуваше се добре, не като някога. Макар че слушахме и преди, през шума и пукането на заглушителите, защото това беше единственият извор на информация от свободния свят. Така се пристрастих към "Свобода", че когато имах възможност, не пропусках нито едно от нейните предавания. И не само за политиката и текущите събития, но слушах научни и литературни предавания, исторически обзори. "Свобода" информираше и просвещаваше много хора, както впрочем и Би Би Си или "Гласът на Америка". С лекциите и предаванията на Аутарханав, на културолозите В. Вейдле, Ф. Сартори, Голдберг, А. Шлеман. Предаванията на беларуската редакция звучаха много по-тихо, но също така, със сигурност, допринесоха не малко за формирането на духовното състояние на гражданите в поробената страна.

Още в началото на перестройката ми хареса книгата на беларуския журналист Аляксандар Лукашук, към която написах малък предговор. Оттогава станахме с автора добри приятели, като приятелството ни придоби характер на постоянно сътрудничество, когато след време Аляксандар Лукашук оглави беларуската редакция на "Радио Свобода". Той, както и моят колега от БНФ Сяргей Навумчик, имаха особен принос в моята съдба, когато се озовах в чужбина и се преместих в Прага. Но това беше много по-късно. А тогава от предаванията на "Свобода" чух нещо невероятно - внезапно по време на отпуск се е разболял Горбачов, а в Москва се е случило нещо, което много прилича на преврат. Телевизията прекъсна програмата си, предаваше класически балет, а след това на екрана се появи някаква малко известна личност, която съобщи за създаването на ГКЧП (Държавния комитет за извънредното положение). Това беше непонятно, предизвикваше неспокойствие и тревога. Какво става? Следващите дни, изпълнени с политически драматизъм, показаха, че става нещо лошо, че комунистите са решили да отстранят Горбачов, да сменят неговия курс. Но с какъв? Бързо се разбра, че с предишния, обичайния и изпробвания, добре известен на света, като се започне от октомври седемнадесета година. Оттогава този курс изобщо не се е променял, придобил беше като че ли устойчиви видови черти. И първи, който се опита да го смени, беше Горбачов. Но явно и неговият опит беше осъден да остане без резултат...

Ако се съди по всичко, перестройката се беше провалила и с нея - отчаяният и неумел опит да се реформира неговата партия. Но ако генсекът на партията не успя да осъществи реформите, кой тогава може да успее? Както показа животът, тази партия изобщо не можеше да се реформира. Тя или може да съществува в по-раншното си, създадено от Ленин състояние, или да изчезне. Съжалявах много, че по това време в Менск го нямаше Алес Адамович, който стана много необходим. И не само на мене. При поредната среща Зянон се изказа за последните събития малко по-различно, отколкото ги усещах аз. Той каза, че това е добре. Това само ще ускори тяхната агония. Смъртта ще дойде отвътре. Само не трябва да чакаме, а да вземем от огъня това, което ни принадлежи - нашата свобода. Защото тяхната свобода вече няма да я спаси никой. Това бяха разумни думи, но как да се постигне тяхното осъществяване?

Беларуското ръководство (председателят на Върховния съвет А. Дземянцей) подкрепяше, разбира се, ГКПЧ (Държавния комитет за извънредното положение). За комунистическата номенклатура в случая нямаше проблеми, тя винаги е настроена към властта и веднага се извръща от нея, когато тя престава да бъде власт. Горбачов явно губеше властовите функции и беларуските ръководители бързаха да се отрекат от него, за да се прилепят към другите. По това време - към организатора на преврата Крючков и неговото всемогъщо ведомство.

А в Масква, между другото, на авансцената на политическата борба излезе Б. Елцин, когото бяха избрали за председател на ВС (Върховния съвет) на Русия. Познавах малко този ръководител, макар че на заседанията и по телевизията се появяваше доста често. Визуално беше внушителна фигура, стандартен партиен лидер с красив побелял перчем и незлоблив уверен поглед. Но неговата предишна партийна дейност се отличаваше малко от дейността на себеподобните му - все същия номенклатурен кадър от областен мащаб. Едва ли можеше да тръгне сериозно срещу партията, в която беше направил значителна кариера. Но следващите събития показаха, че подобни мисли са частично неверни, събитията в Москва, както се полага на историята, се развиваха непредсказуемо. Елцин се изправи срещу партията, но спря на половината път, ако се съди по всичко - уплаши се. За себе си, за семейството си или за партията - сега вече няма значение. Както често се случва в политическата история, палиативите погубиха големите възможности. А що се отнася до Русия, там всичко се омеси: комунизъм с капитализъм, свобода с робство, демокрация с тирания. Както биха казали сега - политиката на Елцин прояви пълния си непрофесионализъм.

Алес Адамович, който в последно време се отдръпна от Горбачов, каза, че трябва да бъде подкрепен Елцин. Че той ще поведе страната по-нататък от Горбачов. По-нататък, но къде? Много беше възможно, между другото, това положение, в което се озова СССР (Съюзът на съветските социалистически републики), да няма алтернатива, улицата излезе така задънена, че всички начини за измъкване от нея се оказаха невъзможни. Освен връщането назад. Но историята, за съжаление или за щастие, няма заден ход.

Това обаче е в Русия. А у нас?

У нас бушуваше пагубното влияние на комунистите, седяха на своите места Дземянцей, партийният ръководител Сакалоу и неговият двойник Малафееу. Отдолу ги подкрепяха нетърпеливо младите - още по-агресивни и цинични. На кого да се надяваш? Медиите продължаваха да ме безпокоят, от Москва и тукашните, все едно не знаеха към кого повече да се обърнат. Тук-там се появиха неясни намеци за мене като възможен лидер на нацията - това трябваше да престане. Написах статия в "Народен вестник", в която ясно и недвусмислено посочих, че Беларус има истински лидер. С това определих също така моето отношение към Пазняк и спрях определени препратки към Бикау. Аз не съм лидер и не съм "съвестта на нацията", а обикновен, облъскан от живота беларус, който има само една цел - да остане честен. Искаше ми се още така да доживея до свободата, но това явно беше напразен стремеж. Моето поколение, както и мнозина от предишното, няма да види свободата. Може би следващото...

По време на следващите събития се редуваха бурно надежди и съмнения. Имаше моменти, когато ни се струваше, че нашата дългоочаквана истина е вече близо, необходими са още едно-две усилия и ще имаме това, за което беларусите са мечтали дълги столетия. Но на сутринта се оказваше, че всичко се е променило за една нощ и нашата надежда е отложена за следващия ден. Всичко трябваше да се започва отначало. Но кой е виновен? Едни казваха - Москва, тя не дава да си поемат дъх зависимите народи, обзета от имперска идея, и никога няма да се съгласи с независимостта на Беларус. Други мислеха, че всичко е в отношението на Запада към нас. На Запада са по-скъпи отношенията с имперска Москва, отколкото с несигурната Беларус. И при това почти всички твърдяха, че за нашата беда най-много сме виновни самите ние, защото още не сме осъзнали божествената ценност на свободата и независимостта.

Може би най-лошото беше това, че всичките тези съображения бяха верни.

Национализмът, това обществено-политическо явление, стана много разнообразен в наше време, до известна степен презиран и отхвърлян от общественото съзнание. Причина за това е безусловно практиката, осъществяването му в живота, през което е преминало западното общество и е излязло на друг бряг. Националистическата идея се оказа дискредитирана от немския нацизъм, от италианския фашизъм и от много други най-дребни радикални движения. А между другото почти всички държавнически постижения в близкото минало на Европа (и не само на Европа) се дължат именно на национализма на нейните велики и малки страни. Национализмът е създал необходимата форма на обществена организация - държава, която съществува "не за да превърне земния живот в рай, а за да не му позволи да се превърне като последно в ад", както пише Н. Бердяев. В основата на национализма стои вроденият егоизъм, черта, характерна за всяко живо същество. Горко на този организъм, в който тази черта е проявена недостатъчно, както е зле и когато тази черта се проявява прекомерно. Национализмът, насочен към вътрешна употреба от обществото, отдавна е наречен патриотизъм, а насочен към външния свят е шовинизъм или империализъм. Знаменитият философ Ричард Пайпс дели съвременния национализъм на два негови варианта: ексклузивен (агресивен) и инклузивен (умерен); руския той отнася към първия вариант, а беларуския просто не забелязва. Може би характерът на всеки национализъм се определя от менталността на нацията, от нейните политически стремежи в даден исторически момент. Руският национализъм е намерил своето най-пълно въплъщение в болшевишкия империализъм, немския - в агресивния нацизъм. Но каква представлява беларуският национализъм? Общоприетото определение за национализма се съгласува зле с това беларуско явление, което е различно, с друго национално-политическо съдържание. Днес то се проявява слабо и според мене недостатъчно по отношение на вътрешния обществен егоизъм, необходим за елементарното самоопределение на нацията. Може да се говори само за национални кълнове, закъснели и слаборезултатни, които не само не заплашват другите народи и националности, но и не задоволяват националните потребности на самите беларуси.

В края на ХХ век характерът на национализма в Европа се промени много, необходимостта от него за цивилизованите страни отпадна. Но за тези, които по различни причини не постигнаха успех, той продължава да бъде злободневен. Именно национализмът според Франсис Фукояма е помогнал най-много за освобождението на народите от комунистическата диктатура. Не либерализмът, не демокрацията, а точно национализмът на поробените от комунизма народи. Там, където този процес беше завършен, се появи възможност за преход към демократичен либерализъм, а където не завърши, където беше спрян от реакционните сили, там национализмът е все така актуален. Защото само национализмът с най-голяма резултатност може да обединява силите на обществото по време на демократичното му развитие. В същото време той може мирно и хармонично да се съвместява с либерализма, твърди Фукуяма - "съвременният адвокат на национализма", но и убеден привърженик на либерализма.

Някога Алес Адамович каза, че при надмощието на дегенериралата власт и ограничените природни ресурси на Беларус е необходима доста значителна (велика!) идея, която да въведе страната в състава на съвременните държави. Това е истина. Националната идея е важен фактор за прогреса, дори и за физическото съществуване във света. Русия достигна например до своя упадък, защото изживя имперската си идея и сега стои пред проблема да намери нова. Но що се отнася до Беларус, тя има важна и много актуална идея, идеята за свобода и независимост. Идеята е класическа, към осъществяването на която отдавна са се стремели много страни по света и са изградили върху нея своята национална съдба. А беларусите все още дискутират струва ли си да се стремят към това? Враговете на всичко беларуско, разбира се, твърдят: не си струва, има по-добра идея - за робство и зависимост, но тя дава хляб. (И бензин, и газ и промишлени стоки.) Почти като в Библията: покорете ни, но ни нахранете. Или още твърдят, че Беларус не може да съществува независимо в изцяло зависимия хищническия свят, където всичко се решава със сила. Но други, много по-малки от Беларус европейски страни съществуват и живеят добре. Никой не поробва днес малката Швейцария, Австрия, Унгария, Дания и дори Люксембург и Андора, чиято икономическа зависимост от свободния свят им е само от полза. Няма съмнение, че от времето на средновековието в света са се променили много неща и дават възможност на народите да живеят и дори да се развиват.

Народи, които в началото на третото хилядолетие от раждането на Христос не са усвоили тази истина, рискуват да не я усвоят никога. И завинаги да останат роби - най-напред на собственото си невежество и мързел.

(Следва)