Јован Јовановић Змај – „Три хајдука“

Като ученик четях много.

Само че не уроците си, тях ги четях възможно най-малко.

Четях книги, постоянно, до самозабрава и… изключително безразборно – от приказките на Вилхелм Хауф и „Самотният бегач на дълги разстояния“ на Силитоу до „Светът на мълчанието“ на Кусто и „Произход на видовете“ на Дарвин (в десети клас де, не в пети!)

Отначало не обръщах никакво внимание на поезията, смятах я за нещо много несериозно, докато не се вгледах по-внимателно (и това също чак като гимназист!) в едно томче със стихове, на Лермонтов май беше, и челюстта ми увисна.

Оттогава започнах да поглъщам и страшно много поезия (трябваше да си наваксвам), естествено – пак безразборно.

Така веднъж ми попадна стихотворението на Йован Йованович Змай (сръбски поет романтик, 1833-1904) „Три хајдука“ („Тримата хайдути“).

Беше в оригинал, но го поразбрах в по-голямата му част (татко получаваше по това време един сръбски вестник, в който се зачитах с речник и бях научил доста сръбски думи).

Стихотворението ме впечатли страшно много (мене романтиците по принцип ме впечатляват страшно много), бях го научил наизуст, но днес не го помня цялото, само тук-таме някой откъс.

А тогава даже направих илюстрация (доколкото мога, а не мога много) на „Три хајдука“ за домашно по рисуване (сега – изобразително изкуство!), но учителят не ме сгърчи за лошото художествено изпълнение, а направо ме попита каква са тези глупости – някакви си скелети и срещу тях човек с чаша в ръката, поради което аз бях дълбоко възмутен и намразих рисуването за вечни времена.

Ето го стихотворението, но ще го преразказвам на части в проза, защото… ами защото така е по-лесно, а отдолу има и видеоизпълнение, да го чуете как звучи в оригинал:

„У по бурне црне ноћи,

Феруз-паша из сна скочи,

Жижак дркће, ко да чита

Страву санка с бледа лица.

Феруз-паша каду пита:

„Камо кључи од тамница?...

Три године како труну —

Ох, хајдучки пепо клети!

Па још ни сад мира нема —

У сан дође да ми прети!“

„Немој, аго, немој ноћу

Силазити у тамнице,

Сутра ћемо послат Муја,

Да покопа кости њине!“

В една бурна тъмна нощ Феруз паша скача от съня си. Трепери свещникът в ръката му, страх се чете на бледото му лице. И пита кадъната (жена си) къде са ключовете от тъмницата, че преди три години там е затворил трима хайдути, но и досега няма мира от тях, идват в съня му и го плашат. Жена му казва да не слиза по това време в тъмницата, а на сутринта ще изпрати слугата да им закопае костите.

„Хахахаха, бабо моја,

Ни живих се нисам боја,

Док су били за ужаса,

А некмоли мртвих паса.

Морам ићи да их видим

Како леже на трулишту,

Да их питам, што ме зову,

Што ме траже, што ме ишту!“ —

Узе жижак — зрака дркће

На пашином бледом лицу —

Зарђана брава шкрипну —

Он се спусти у тамницу.

Изсмял се Феруз паша – докато били живи и били за ужас, не се е плашил от тях, та сега ли от тези мъртви кучета. Той иска много да ги види как лежат на бунището и да ги попита защо го викат и търсят. Взема светилника, светлина пребягва по бледото му лице, след което скръцва ръждивата брава и той се спуска в тъмницата.

У тамници ледној страви,

Где јакрепе мемла дави,

Где се грозе хладне гује,

Кад се сете неких мука —

Онде седе три костура,

Три костура од хајдука.

Или седе, ил' се само

Феруз-паши тако ствара.

Пред њима су на камену,

Ка на столу, три пехара.

А в тъмницата е леден ужас, там плесента плаши и скорпионите, там се ужасяват и студените змии, когато се сетят за нечие страдание, но там седят и три скелета, трите скелета на хайдутите. Или седят, или на пашата така му се струва. На камъните пред тях, като на маса – три чаши.

Проговара хајдук први:

„Ево, пашо, пехар крви!

Имао сам верну љубу —

Кад ме покри ова тама,

Остала је јадна сама —

Није сама... мач у руци.

Па повика: Где сте, вуци?

Тако стиже до твог двора,

Пуче пушка одозгора,

Проби срце јадне жене —

Ево пехар крви њене!

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря първият хайдутин: „Ето, паша, чаша с кръв. Имах си аз вярно либе, но като ме покри тази тъмница, остана то нещастно и само. Не е само… с меч в ръцете, па извика: „Къде сте, вълци?“ Така стигна до твоя двор, но пукна пушка отгоре и проби сърцето на нещастната жена - ето чаша с нейната кръв. Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе.

Пехар попи, цикну мука,

Цикну паша — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!

Проговара хајдук други:

„Кад сам допо овог гроба,

Питала те мајка моја:

Пошто ћеш ми продат роба?

А ти рече: Три товара.

А сирота мајка стара,

Знојила се дању, ноћу,

Нит' је јела, нит' је пила,

Док крвавим није знојем

Три товара измучила.

Кад ти синоћ благо даде,

Ти се, пашо, смејат стаде;

То је, бако, тек за храну;

Твој је синак јунак био,

Ако ј' умо камен гристи

Мора да се угојио!

Свиснула је мајка моја —

Овај пехар пун је вина,

Крвавога њеног зноја!

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря вторият хайдутин: „Когато паднах в този гроб, попита те моята майка: „За какво ще ми продадеш роба?“ А ти рече: „Три товара“ (300 килограма злато – бел. П. Н.). И сиротата ми стара майка се трудила дни и нощи, не яла, не пила, докато с кървав пот не изкарала три товара. Когато всичкото съкровище ти даде, ти, паша, започна да се смееш: „Това, бабо, му е за храната, твоят син юнак беше, ако знае камъни да гризе, ще може да се угои“. Умря моята майка, а тази чаша е пълна с вино, с кървавата нейна пот! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе.

Пехар попи, цикну мука,

Цикну паша — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, извика пашата, а костите се смееха… Бог да прости!

Проговара хајдук трећи:

„Кад сам допо ових тмина,

Имао сам у горици

Недорасла, слаба сина,

Хтело дете пушку дићи,

Пушка тешка, слабе руке —

Поче јадно сузе ронит,

Што не може у хајдуке.

Плакало је гладно, жедно,

Што му бабо овде труне,

Плакало је, па је свисло —

Ево чаше суза пуне! —

Красно ј' вино, пуна ј' чаша —

Наздрави ми, Феруз-паша!“

Проговаря третият хайдутин: „Когато паднах в този мрак, имах в гората недорасъл слаб син. Искаше детето да вдигне пушката, пушката е тежка, слаби са ръцете и започна да рони сълзи, че не може да стане хайдутин. Плакало е гладно, жадно, че баща му тука гние, плакало е, па умряло – ето чаша пълна със сълзи! Червено вино, пълна чаша – наздраве ми, Феруз паша!“

Сама с' рука паши диже,

Сама нога крочи ближе,

Пехар попи, цикну мука,

Мртав паде до хајдука,

Мртав паде — а те кости

Смејаше се... Бог да прости!

Сама се вдига пашовата ръка, сам кракът прекрачва по-близо. Отпи от чашата, извика от мъка, мъртъв падна до хайдутина, мъртъв падна, а костите се смееха… Бог да прости!