Лекции по руска литература – брой 56

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4.

5

Толстой бил защитник на естествения живот. Природата, иначе казано - Бог, се е разпоредила жената да страда при раждането по-силно от, да речем, таралежа или кита. Затова той бил яростен противник на изкуственото обезболяване. В списание "Look", жалко подобие на "Life", от 8 април 1952 г. е представена поредица от снимки под заглавие: "Аз снимах раждането на моето дете". Изключително непривлекателно бебе се усмихва от ъгъла на страницата. Надписът гласи: "Лежейки на родилната маса, мисис А. Н. Хайзинквелд, писателка фотограф (няма значение какво значи това), от Сидър Рапидс, Айова, снима със своя апарат и запечата тези необичайни мигове - от първите родилни болки до първия вик на детето". Какви са снимките? Ами например: Съпругът (с шарена еснафска вратовръзка, с унило и простовато изражение на лицето) посещава жена си по време на родилните болки" или "Мисис Хайзинквелд снима сестра Мери, която пръска пациентката с дезинфекциращо средство".

Толстой би възразил яростно срещу това.

Освен опиум в малки дози, който почти не помага, никакви обезболяващи средства не са съществували. Времето на действието е 1875 година и по цял свят жените раждат, както са раждали и преди две хиляди години. Тук звучи като че ли двойна тема: красотата и естествеността на природната драма, нейната тайна и нейният ужас, видени през очите на Льовин. Съвременните методи, които се използват при раждане - обезболяващи средства и хоспитализация, биха унищожили цялата прелест на 15 глава от седма част, а премахването на естествените болки изглежда напълно невъзможно за християнина Толстой. Кити ражда вкъщи, а Льовин, разбира се, броди из стаите.

"Той не знаеше дали е рано или късно. Всички свещи вече догаряха. Слушаше лекаря и го разбираше. Изведнъж се чу вик, който не приличаше на нищо. Викът беше толкова страшен, че Левин дори не скочи, а без да си поеме дъх, изплашено-въпросително погледна лекаря. Лекарят наведе глава настрана, като се ослушваше, и одобрително се усмихна. Всичко беше така необикновено, че вече нищо не поразяваше Левин. Той скочи, изтича на пръсти в спалнята, отмина Лизавета Петровна и княгинята и застана на своето място, при възглавницата. Викът бе утихнал, но нещо бе се променило сега. Какво — той не виждаше и не разбираше и не искаше да види и разбере. Възпаленото измъчено лице на Кити с полепналия на потното й чело кичур беше обърнато към него и търсеше погледа му. Издигнатите й ръце търсеха неговите ръце. Тя улови с потните си ръце студените му ръце и започна да ги притиска към лицето си.

- Не си отивай, не си отивай! Аз не се страхувам, не се страхувам — бързо каза тя. - Мамо, вземи ми обиците. Пречат ми. (Обърнете внимание на обеците, носната кърпичка, скрежа върху маншона и други щрихи, които съпътстват Кити през целия роман.)

- Не, това е ужасно! Ще умра, ще умра! Върви си, върви си! - развика се тя и отново се чу същият на нищо неприличащ вик.

Левин се улови за главата и избяга от стаята.

- Нищо, нищо, всичко е добре! - каза подире му Доли. (Тя е минала през това седем пъти.)

Но каквото и да казваха те, той знаеше, че сега всичко е изгубено. Опрял глава на вратата, той стоеше в съседната стая и чуваше нечий никога нечуван от него писък, рев и знаеше, че пищи онова, което по-рано беше Кити.

Той отдавна вече не желаеше детето. Сега мразеше това дете. Сега дори не искаше и тя да живее, а искаше само да се прекратят тия ужасни страдания.

- Докторе! Какво е това? Какво е това? Боже мой! - каза той, като улови за ръка влезлия лекар.

- Свършва се - каза лекарят. И когато казваше това, лицето му беше така сериозно, че думите свършва се Левин разбра в смисъл - умира. (Докторът, разбира се, има предвид, че след минута тя ще роди и всичко ще свърши.)

След това започва част, която подчертава красотата на това естествено явление. Между другото, цялата история на художествената литература в нейното развитие е изследване на все по-дълбоки пластове от живота. Напълно невъзможно е да се представим, че Омир в IX век пр. н. е. и Сервантес в XVII век от н. е. биха описали с такива невероятни подробности раждането на едно дете. Въпросът е в това дали едни или други събития или чувства са оправдани етично или естетично. Искам да кажа, че човекът на изкуството, както и ученият, в хода на еволюцията на изкуството или на науката преодолява през цялото време хоризонти, като задълбочава откритията на своя предшественик, прониквайки в същността на явленията с все по-остър и блестящ поглед - и ето го резултатът.

Обезумял, той се втурна в спалнята. Първото нещо, което видя, беше лицето на Лизавета Петровна. То беше още по-намръщено и по-строго. Лицето на Кити не се познаваше. На онова място, дето то беше по-рано, имаше нещо страшно и по напрегнатия израз, и по звука, който излизаше оттам. (Тук започва красотата на описаното.) Той опря глава на дървеното облегало на кревата, чувствувайки, че сърцето му ще се пръсне. Ужасният вик не млъкваше, той стана още по-ужасен и сякаш стигнал до последния предел на ужаса, изведнъж утихна. Левин не вярваше на слуха си, но не можеше да се съмнява: викът бе секнал и се чуваше тихо шетане, шумолене и бързо дишане, и нейният прекъсващ се, жив и нежен, щастлив глас тихо произнесе: „Свърши се.“

Той вдигна глава. Безсилно отпуснала ръце върху одеялото, необикновено прекрасна и тиха, тя безмълвно го гледаше и искаше, но не можеше да се усмихне.

И изведнъж от тоя тайнствен и ужасен, неземен свят, в който бе живял през тия двадесет и два часа, Левин за миг се почувствува пренесен в по-раншния, обикновен свят, но който сега сияеше с такава нова светлина на щастие, че той не можа да я понесе. Всички обтегнати струни се скъсаха. Ридания и радостни сълзи, които той никак не бе предвидил, бликнаха в него с такава сила и разтърсиха цялото му тяло, че дълго време му пречеха да говори.

Паднал на колене пред леглото, той държеше пред устните си ръката на жена си и я целуваше и тая ръка отговаряше на целувките му със слабо движение на пръстите. (Цялата глава е наситена с великолепни образи. Всички фигури на речта, които се срещат в нея, преминават незабележимо в повествование. Но сега ние сме готови за сравнението, което обобщава откъса.) А в това време там, в долния край на леглото, в ловките ръце на Лизавета Петровна, като пламъче над светилник мъждукаше животът на едно човешко същество, което не бе съществувало никога по-рано, но което сега също така, със същото право, със същата значителност за себе си, ще живее и ще плоди себеподобни същества.

По-късно ще отбележим образа на светлината, блеснала преди самоубийството на Ана. Смъртта е освобождаване на душата. Затова раждането на детето и раждането на душата (в смъртта) са еднакво свързани с тайна, ужас и красота. Раждането на Кити и смъртта на Ана се събират в една точка.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА