Лекции по руска литература – брой 57

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5.

6

"Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал. (Селянинът, с който е разговарял, му е казал, че един мужик живее заради корема си и че не трябва да се живее заради корема, а трябва да се живее в името на истината, Бога и душата.) <...> "Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?" — мислеше Левин, като крачеше по прашния път. <...> Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля - мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. - Всичко отначало - каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. - Какво ме радва? Какво съм открил? <...> Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря.“

Ние не трябва обаче да обръщаме внимание на идеите. В края на краищата е необходимо да имаме предвид, че идеите в литературата не са толкова важни, колкото образите и магията на стила. В дадения случай ни интересува не това какво мисли Льовин или какво мисли Лев, а буболечката, която толкова изящно бележи поврата, извивката, движението на мисълта. Приближаваме се към последните глави, където завършва линията на Льовин, към окончателното му преобразяване, но нека видим отново образите, като оставим идеите да се трупат така, както им дойде. Думата, израза, образа - ето истинското предназначение на литературата. Но не и идеите.

В имението на Льовин семейството му и гостите отиват на излет. След това се връщат.

Князът и Сергей Иванович се качиха в каручката и заминаха; останалата компания тръгна пешком с ускорени крачки към къщи.

Но облакът ту побеляваше, ту почерняваше и така бързо се надвесваше, че трябваше да удвоят крачките, за да стигнат в къщи, преди да е заваляло. По-близките облаци, ниски и черни като дим и сажди, с необикновена бързина летяха по небето. До къщи оставаха още двеста крачки, а задуха вече вятър и всяка секунда можеше да плисне дъжд.

Децата с изплашени и радостни викове тичаха напред. Даря Александровна с мъка се справяше с прилепналите за краката й поли и вече не вървеше, а тичаше, като не изпускаше от очи децата. Мъжете придържаха шапките си и вървяха с големи крачки. Стигнаха вече до външната стълба, когато една едра капка капна и се разби о края на железния капчук. Децата, а след тях и възрастните с весели гласове се втурнаха да се подслонят под стряхата.

- Къде е Катерина Александровна? — запита Левин Агафия Михайловна, която с шалове и одеяла ги посрещна в антрето.

- Ние мислехме, че е с вас — каза тя.

- Ами Митя?

- Трябва да са в Малката горичка заедно с бавачката.

Левин грабна одеялата и хукна към Малката горичка.

В тоя кратък промеждутък от време средата на облака бе забулила толкова слънцето, че стана тъмно като при затъмнение. Вятърът упорито, сякаш настояваше на своето (трогателна заблуда на вятъра, като по време на последното пътуване на Ана, но тук явният образ преминава в сравнение), спираше Левин, брулеше листа и цветове от липите, безобразно и странно оголваше белите клони на брезите и прегъваше всичко на една страна: и акациите, и цветята, и репея, и тревата, и върховете на дърветата. Момичетата, които работеха в градината, с викове изтичаха под покрива на сайванта. Бялата завеса на проливния дъжд вече бе обгърнала изцяло далечната гора и наполовина близкото поле и бързо се движеше към Малката горичка. Във въздуха се усещаше влагата на дъжда, раздробен на ситни капки.

Като навеждаше напред глава и се бореше с вятъра, който изтръгваше шаловете от ръцете му (трогателната борба продължава), Левин дотича до Малката горичка и вече виждаше нещо бяло зад дъба, когато изведнъж всичко пламна, цялата земя се разгоря и сякаш над главата му изтрещя небесният свод. Когато отвори ослепените си очи, през гъстата завеса на дъжда, отделяща го сега от Малката горичка, Левин с ужас видя преди всичко странно изменилия положението си зелен връх на познатия дъб в средата на гората. (Сравнете с епизода за конните надбягвания, където Вронский изведнъж разбира, че "положението му се е променило", когато конят, който прескача препятствието, си счупва гръбнака.) „Нима го събори?“ — едва успя да помисли Левин, когато върхът на дъба, все по-бързо и по-бързо наклонявайки се, се скри зад другите дървета и той чу трясък от падащо голямо дърво. Светлината на мълнията, трясъкът на гърма и мигновеното усещане на студ по тялото се сляха за Левин в едно чувство на ужас. — Боже мой! Боже мой, дано не е паднал върху тях! — рече той. И макар че веднага помисли колко безсмислена е молбата му да не ги убие дъбът, който бе паднал вече, той я повтори, защото знаеше, че не може да направи нищо повече от тая безсмислена молитва. <...> Те бяха на другия край на гората, под старата липа, и го викаха. Две фигури в тъмни рокли (по-рано бяха в светли) стояха наведени над нещо. Бяха Кити и бавачката. Дъждът преставаше вече и започваше да просветлява, когато Левин дотича при тях. Полите на бавачката бяха сухи, но роклята на Кити беше цяла измокрена и бе залепнала за тялото й. Макар че не валеше вече, те все още стояха в същото положение, в което се бяха спрели, когато започна бурята. И двете стояха наведени над количката със зелен чадър.

- Живи ли сте? Здрави ли сте? Слава Богу! - рече той, като шляпаше из локвите с изкаляните си, пълни с вода обуща, стигайки до тях". (Той се ядосва на жена си.)

"Събраха мокрите пеленки..." (Мокри от дъжда ли? Не е ясно. Обърнете внимание как проливният дъжд се е превърнал в мили за сърцето мокри пеленки. Силите на природата са отстъпили пред могъществото на семейния живот. Трогателната грешка е сменена с усмивката на щастливото семейство.)

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА