Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.

Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Почитаемо събрание,

Само две и половина години ни делят от юлския преврат в Цариград, когато се възвести на цял свят, че турският народ в лицето на най-отличните си синове решително стъпя в кръга на опитомените народи, че е вече способен братски да живее със съотечественици в обширната империя. Тази сякаш доброволна проява на хуманност у турците, толкова време търпеливо очаквана от голяма част на европейското обществено мнение, що бе спазило още малка вяра в културноспособността на турското племе, зарадва всички приятели на мира и на цивилизацията, а особено трогна англичаните, на чиято обществена съвест по известните причини най-тежко се отразяваха всички безчовечия, вършени от Хамидовския режим над нещастните наши македоно-одринци през време от Берлинския договор насам. Дори и формалният представител на тая събудила се съвест на английския народ, Ноел Бъкстон, председател на "Балканския комитет", лично отиде в Цариград, радушно да приветства младотурците за техния благороден подвиг.

И ние, пред това общо радостно зрелище, преклонихме глава, а о който може, увлече се в радостна забрава...

За дълго ли бе всичко туй?

Припомняте си може би, първото публично събрание на нашето Македоно-одринско културно-просветително дружество, когато Л. Димитров изнесе тук сериозни данни, които бяха първи несъмнени обезпокоителни признаци на един печален обрат на младотурската политика спрямо нашите сънародници. То бе на 18 октомври 1909 година.

Не се измина много време и пак се натрупаха събития в Македония, които ни накараха да ни се свива сърцето: призракът на кървавия режим започна да се мярка изново, та на 20 декември 1909 година пак се стекохме да обсъдим мерките, които трябваше да вземем, за да спомогнем с нещо на нови наши мъченици, що бяха осъдени едни на смърт, други на заточение. Данните, които изнесох тогава пред вас, не оставяха никакво съмнение, че сме на прага на напълно разочарование от новата божем конституционна ера в турско.

Знаете, че тогава турците побързаха да предотвратят всеобщото негодувание: дохождането на Хакъ паша за велик везир остави още една врата на малка надежда, че ще се спре новият поход против българщината в Македония.С такава надежда дочакахме 1910 година и всички смятахме за свой дълг да съветваме загрижените свои сънародници оттатък Рила да бъдат търпеливи и лоялни, да имат вяра в турското правителство, докато нови, противни доказателства не се явят.

При тая смекчена политическа атмосфера ми се падна случай да посетя Македония и с ушите си да чуя най-ласкави уверения в искрено доброжелателство на турските управнишки кръгове спрямо българите в държавата им. Бяхме тръгнали професори и студенти от нашия Университет през Солун за Света гора, а се върнахме през Битоля - Прилеп и Скопие. Едва що стигнали в Солун след Великден, болно ни задяна известието, че турското правителство започнало с люти мерки да обезоръжава българското население в Ениджевардарско. Ужасно изтезавани българи, същински осакатени, бяха дошли в Солун да се церят и да се оплачат на турските власти, а наши хора, които с очите си бяха виждали тия нещастници, ни убедиха над всяко съмнение в истинността на новото турско престъпление против човещината.

От друга страна мухаджирският въпрос беше пак излязъл в съвсем сериозен вид на сцената, а успоредно с това имаше и нови сериозни посегателства от страна на турските власти против нашите училищни привилегии. Когато за всичко туй, а най-много за изтезанията в Ениджевардарско ние изказахме съвсем категорично и искрено негодуванието си пред солунския валия, у когото бяхме на визита, той не се посвени да отрича фактите, а от друга страна да ни уверява в своята обич и дори почит към българското население в Македония, което тай считал за племе, най-достойно в царщината поради неговата трезвост, работливост и пр.

Така сладко говореше валията.

Много по-откровен беше Назим бей, председател на Младотурския комитет, с когото тъй също имахме среща. Той не скри, че решението на правителството да разреди неблагонадеждното българско население в Македония с турски преселници, е сериозно, че то се диктувало от политически мотиви, понеже никой не можел да откаже, че само турският елемент в Македония бил елемент на мира, докато българският се поддавал на внушенията на разни авантюристи. И Прусия заселва немци в полските области. Откупената земя щяло турското правителство първом да дава на безимотното българско население, а сетне, що остане - на турски мохаджири. Оръжието трябвало непременно да се събере, а и правото на държавата да се меси в училищното дело никой не можел да оспорва. Обаче всичко щяло да се нареди за общо задоволство, та той бил уверен, че след шест месеци щял да може с открито чело да излезе пред нас и дори смятал да ни направи посещение тук в София. Така си противоречеше и любезничеше Назим. Ясно беше за нас, че сме в затишие пред буря, макар че сетне и битолският валия да повтаряше същите любезни думи, както и солунският, макар че и Ниази бей заедно с него да казваше, че нямало вече да се повтаря "грешката", която станала с осъждането на смърт на най-видните битолски българи, които сетне бидоха амнистирани. Думата беше за д-р Николов, тогава градски лекар в Битоля, Павел Христов и пр., за които и ние тук давахме протест до силите, за които се застъпи дори и нашата студенческа младеж с молба до ректора на цариградския университет за застъпничество. Трябва да спомена, че тия именно наши сънародници, въпреки страданията, що бяха претеглени в затвора, тогава бяха решени да работят легално и считаха за пагубна всяка нелегална дейност.

Те бяха повярвали, че новият политически курс на Хакъ паша, понеже се схождаше напълно с добре разбраните интереси на самите турци, ще продължи, та че ще може и българската интелигенция да се предаде на мирни занятия, като посвети главното си внимание на черковно-училищните работи, за да се парализират действията на чуждите пропаганди. Даже те в своите добри замисли отиваха до там, че вярваха да сполучат да убедят властите да престанат да фаворизират тия пропаганди в ущърб на българите.

Затова с истинско възмущение бяха отхвърлили поканата на някои личности от България, които, може би, познавайки по-добре крайните цели на турската политика, бяха ги съветвали след амнистията да напуснат Битоля, за да не попаднат пак жертва на тая политика.

И аз се съгласявах с лоялните намерения на битолчаните, напълно одобрявах решението им да не напускат страната и сам се възмутих против съвета, който им бе даден.

Това беше през май м. г., а през септември същите тия видни и при това съвсем невинни наши хора - в това съм напълно, над всяко съмнение убеден, бидоха хвърлени в затвора, мъчени и изтезавани и най-сетне осъдени на вечен тъмничен затвор. А знаете ли в какво ги обвиняваха? Че били членове на революционната организация и че искали да съставят нов революционен комитет! Павел Христов и Милан Матов случайно не се намериха там и при все това, без какво-годе вина, със стъкмени, повечето смешни обвинения и тях задочно осъдиха на вечно заточение.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

2. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

5. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.