Лекции по руска литература – брой 20

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

2.

Гогол не бил заплашен от опасността да се задържи на едно място: той прекарал много лета в скитане от курорт на курорт. Болестта му била трудно излечима, защото била неясна и променлива: пристъпите на меланхолия, когато умът му бивал помрачен от неизразимо предчувствие и нищо освен рязката промяна не можело да донесе облекчение, се редували със състояния на физическа немощ и треска; колкото и да се увивал, краката му мръзнели, от което го спасявало само бързото ходене - и колкото по-далече, толкова по-добре. Парадоксът е, че можел да поддържа творческия порив в себе си само с постоянно движение, а то му пречело физически да пише. И все пак зимите, прекарани в Италия сред относителен комфорт, били още по-малко продуктивни от времето, преминало в неспокойни пътешествия. Дрезден, Бад Гащайн, Залцбург, Мюнхен, Венеция, Флоренция, Рим и пак Флоренция, Мантуа, Верона, Инсбрук, Залцбург, Карлсбад, Прага, Грайфенберг, Берлин, Бад Гащайн, Прага, Залцбург, Венеция, Болоня, Флоренция, Рим, Ница, Париж, Франкфурт, Дрезден - и всичко пак отначало; този списък с повтарящи се имена на знаменити туристически градове не прилича на маршрута на човек, който иска да си укрепи здравето или да събира хотелски етикети, за да се похвали в Москва, Айдахо, или Москва, Русия - това е пунктирът на един омагьосан кръг без географско значение. Курортите на Гогол наистина не били пространствени. Централна Европа била за Гогол само оптично явление и единственото, което било важно за него, единствената натрапчива идея, единствената реална трагедия била, че творческата му енергия неизменно и безнадеждно се топи. Когато Толстой отказва да пише романи от етични, мистични и просветителски подбуди, геният му бил зрял и жизнен, а откъсите от негови художествени произведения, публикувани посмъртно, показват, че изкуството му се е развивало и след смъртта на Ана Каренина. Докато Гогол написал само няколко книги и намерението му да напише главната книга на живота си съвпаднало с началото на упадъка му като писател, след като е достигнал апогея си с "Ревизор", "Шинел" и първата част на "Мъртви души".

3.

Проповедническият период на Гогол започва с няколкото последни щрихи, които поставя в "Мъртви души", със странните нотки на изумителен апотеоз, отправени към бъдещето. В многобройните му писма, които пише на приятелите си от чужбина, изреченият звучат все по-надуто, със някакъв странен библейски тон: "...горко на всеки, който не слуша моето слово - пише той. - Остави за известно време всичко, всичко, което раздвижва понякога в свободни минути мислите, колкото примамливо и приятно да ги раздвижва. Покори се и се заеми за една година, за една само година, със своето село". Главното, към което призовава помешчиците в своите писма, е да се върнат към изпълнението на своите преки задължения (с всичките съвременни измерения на селския живот, лошите реколти, непочтените надзиратели, вироглавите крепостни, безделието, кражбите, бедността, липсата на икономическа и духовна организация), като формулира своите поучения в пророчески тонове, нареждайки им да захвърлят всичките земни богатства. Гогол сякаш призовава от мрачните си висоти за велика жертва в името на Бога, но в действителност, въпреки приповдигнатия тон, той съветва помешчиците съвсем иначе: да напуснат големия град, където харчат напразно своите несигурни доходи, и да се върнат при земята, дадена им от Бог, за да станат богати, колкото е богат черноземът. И силните весели селяни да се трудят под техния бащински поглед. "Делото на помешчиците е божествено дело" - това е същността на неговата проповед.

Не може да не се отбележи как той желаел, как жадувал надутите помешчици и намръщените чиновници не само да се върнат в своите провинции, при своята земя и своите посеви, но и да му дават подробен отчет за своите впечатления. Можем да предположим, че Гогол е имал на ум (ум, подобен на кутията на Пандора) нещо друго, което е било за него много по-важно от отзивите за икономическите и нравствените условия на живот в руското село; измъчвало го желанието да получи "истински" материал за своята книга от първа ръка; защото бил в най-незавидното положение, в което може да изпадне един писател, изгубил способността да измисля факти и вярващ, че те могат да съществуват сами за себе си.

Проблемът е в това, че голи факти в природата не съществуват, защото те никога не са съвършено голи; бялата следа от каишката на часовника и набръчканото парче лейкопласт на ударената пета не могат да бъдат свалени и от най-запаления нудист. Простата колона от цифри ще разкрие личността на този, който ги е подредил, толкова точно, колкото податливият шифър издал къде се намира съкровището в разказа на Едгар По. Най-примитивната curriculum vitae [21] кукурига и пляска с криле така, както е характерно единствено за този, който е сложил подписа си под нея. Съмнявам се, че човек може да каже номера на телефона си, без да съобщи при това нещо за себе си. А Гогол, макар да уверявал, че иска да знае за човечеството, защото го обича, в действителност се интересувал малко от тези, които му пишели за себе си. Той искал да получи факти в най-разголен вид и в същото време не искал редици от цифри, а пълен комплект от най-подробни наблюдения. Когато някой от неговите отстъпчиви приятели изпълнявал с нежелание неговите молби, а след това, като влизал в ритъм, му изпращал подробни отчети за провинциалните и селските дела, вместо благодарност получавал вопъл на разочарование и отчаяние: защото тези, на които Гогол пишел, не били Гоголевци. Той искал описания, описания. И макар че неговите приятели пишели с усърдие, на Гогол не му достигал необходимия материал, защото тези приятели не били писатели, а към тези приятели, които били такива, не можел да се обърне, знаейки, че фактите, които ще му съобщят, вече изобщо няма да бъдат "голи". Тази история отлично илюстрира пълната безсмислица на такива термини като "гол факт" и "реализъм". Гогол - "реалист"! Така казват учебниците. И е възможно в своите жалки и напразни опити да събере от читателите си парченцата, които трябвало да изградят мозайката на книгата, Гогол да е предполагал, че постъпва съвсем разумно. Защото е толкова просто - твърдял раздразнено той на разни господа и дами - да му се изпратят по пощата луната във всяка една нейна фаза. И няма значение, ако няколко звезди и ивица мъгла попаднат случайно в набързо запечатания син пакет. А ако на луната се счупи някой рог, той ще го замени с друг.

Неговите биографи се учудвали доста на раздразнението, което проявявал, когато не получавал това, което му трябва. Озадачавало ги странното обстоятелство, че гениалният писател не разбирал защо другите не могат да пишат така добре като него. В действителност Гогол се ядосвал, защото хитрият начин за получаване на материал, който вече сам не можел да измисли, не оправдал себе си. Растящото осъзнаване на собственото безсилие се превръщало в болест, която той криел от другите и от себе си. Той се радвал на всякакви пречки в своята работа (...препятствията ме окриляват"), защото върху тях можело да се стовари отговорността за забавянето на книгата. Цялата философия през последните му години с рефрена "колкото по-тъмни са небесата, толкова по-ярко ще засияе утрешният блажен ден" била вдъхновена от усещането, че "утре" няма да настъпи никога.

От друга страна той изпадал в ярост, ако някой предполагал, че появата на "блаженото утре" може да се ускори: аз не съм хамалин, не съм занаятчия, не съм журналист - пишел той. И макар че правел всичко, за да убеди и другите, и себе си, че ще напише произведение, което е безкрайно важно за Русия (а Русия в неговото чисто руско съзнание се превърнала в синоним на човечеството), той негодувал, когато до него достигали слухове, породени от собствените му мистични намеци. Периодът в живота му след излизането на първата част на "Мъртви души" може да ес нарече период на "големите надежди", поне от страна на неговите читатели. Някои от тях очаквали още по-рязко и безпощадно изобличение на продажността и социалната несправедливост; други предвкусвали хомерически смешна повест, надявайки се да се повеселят над всяка страница. И в същото време, когато Гогол треперел от студ в една от неотоплените каменни стаи, каквито ще намериш само в крайния юг на Европа, и убеждавал своите приятели, че оттук нататък неговият живот е свещен, че към неговата телесна обвивка трябва да се отнасят с грижа и любов, да я пазят като пукнато глинено гърне, съдържащо виното на мъдростта (иначе казано - втората част на "Мъртви души"), в Русия се разпространили радостни слухове, че Гогол завършва книга за приключенията ан руски генерал в Рим и че не е писал през живота си нищо по-забавно. Трагичното е, че всъщност най-доброто в остатъците от втория том, които са достигнали до нас, са откъсите, свързани с този фарсов автомат генерал Батришчев.

21. Кратка биография (лат.)

(Следва)