Лекции по руска литература – брой 21

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

НИКОЛАЙ ГОГОЛ

1. НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5.

2. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6.

3. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9.

4. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

4.

В иреалния свят на Гогол Рим и Русия се обединявали от някаква дълбока връзка. Рим бил мястото, където той имал периоди на добро физическо самочувствие, което не му се случвало на север. Цветята на Италия (За които казвал: "Уважавам цветята, които никнат от само себе си по гробовете") го изпълвали с "неистово желание да се превърна в нос, да няма нищо повече - нито очи, нито ръце, нито крака, освен един само голям нос, чиито ноздри да са като големи ведра, за да могат да вдишат колкото се може повече аромати и пролет". В Италия той имал особено нос-съзнание. Но там имало и необикновено италианско небе, "ту цялото сребърно, облечено в някакво атлазено сияние, ту синьо, както обича ад се показва през арките на Колизея". За да си отдъхне от изопачената, ужасна и дяволска картина на света, създаден от него, той сякаш искал да придобие нормалното зрение на второстепенен художник, възприемащ Рим като "живописно" място: "Обичам и магаретата, магаретата, които вървят бавно или тичат с пълни сили и полузатворени очи, живописно носейки на гърба си стройни и силни италианки, надалече проблясващи с белите си шапки, или влачейки съвсем не живописно, с усилие и спъвайки се, дълъг неподвижен италианец със зеленикав непромокаем макинтош, свил на остър ъгъл краката си, за да не докосва с тях земята, или носейки художник с блуза, с дървен сандък на ремък и с ловка вандайковска брадичка..." - и т. н. Гогол не бил способен да пише дълго в този стил и замисленият от него стандартен роман за приключенията на италианския господин, за щастие, се ограничил с няколко ужасни обобщения: "Всичко в нея е венецът на създанието, от раменете до антично дишащия крак и до последното пръстче на крака ѝ..." - не, стига толкова, иначе бърборенето на унилия провинциален чиновник от Гоголевата провинция, потапящ злата си мъка във фантазии, съвсем ще се смеси с античното красноречие.

5.

В Рим по това време живеел великият руски художник Иванов. Повече от двадесет години той се трудил над своята картина "Христос се явява на народа". Съдбата му по много неща прилича на съдбата на Гогол, само с тази разлика, че Иванов в края на краищата завършил своя шедьовър; разказват, че когато най-сетне бил изложен (в 1858 г.), художникът седял спокойно пред картината, поставял последните щрихи - след двадесет години работа! - и не обръщал внимание на тълпата в изложбената зала. Двамата - и Гогол, и Иванов - живеели в постоянна бедност, защото не можели да се откъснат от главното дело на своя живот заради някаква печалба; двамата били постоянно тормозени от нетърпението на съотечествениците си, упрекващи ги, че се бавят; двамата били чувствителни, раздразнителни, необразовани, смешно тромави в светските дела. Описвайки обширно произведението на Иванов, Гогол подчертава тази близост и не може да не се почувства, че когато говори за основната фигура ("А Той, в небесно спокойствие и чудна усамотеност, с тиха и твърда крачка се приближава вече към хората"), картината на Иванов по някакъв начин се е сляла в съзнанието му с религиозната идея на неговата, още ненаписана книга, която виждал да се спуска плавно към него от сребристите италиански хълмове.

6.

В писмата, които пише, работейки над "Избрани места от моята кореспонденция с приятели", тези "места" ги няма (ако ги имаше, Гогол нямаше да бъде Гогол), но те си приличат много по смисъл и тон. Той смятал своите разсъждения за внушения свише и искал да бъдат четени всеки ден по време на пости; трудно е да повярваме обаче, че неговите кореспонденти са били толкова податливи и, събирайки членовете на семействата си, смутено са се кашляли преди четенето - също като градския началник в първото действие на "Ревизор". Езикът на тези послания е почти пародиен по своята лицемерна интонация, но в тях има прекрасни откъси, когато например употребява силни и напълно светски изрази, говорейки за печатницата, която го измамила. Благочестивите деяния, които замислял за своите приятели, се представят заедно с повече или по-малко скучни поръчения. Той изобретил поразителна система за покаяние на "грешниците", като ги принуждавал да се трудят робски за него: да търчат по негови работи, да купуват и опаковат нужните му книги, да преписват критически статии, да се пазарят с печатарите и т. н. За награда той им изпращал книги като "Подражание на Исус Христос" с подробни инструкции как да я използват, но инструкции давал и за водолечение и стомашни неразположения: две чаши студена вода преди закуска, съветвал той другарите си по нещастие.

Оставете всичката своя работа и се заемете с моята - ето го лайтмотивът на неговите писма, което би било съвсем нормално, ако неговите кореспонденти смятали себе си за ученици, твърдо вярващи, че този, който помага на Гогол, помага на Бог. Но хората, получаващи неговите писма от Рим, Дрезден или Баден-Баден решили, че Гогол или се побърква, или им се подиграва. Явно не бил прекалено добросъвестен и злоупотребявал със своите божествени права. Той използвал своето изгодно положение на Божи пратеник за съвсем лични цели - когато порицавал например хора, които някога са го обидили. След смъртта на жена си критикът Погодин бил обезумял от скръб, а Гогол му написал: "Приятелю, нещастията са велики знаци за Божията любов. Те ни се изпращат за прелом в човешкия живот, който без тях би бил невъзможен... Зная, че покойната, докато беше жива, се тревожеше от два твои недостатъка. Единият, който се корени в обстоятелствата на твоя първоначален живот и възпитание, се състои в липсата на такт във всички възможни видове, на приличие..." Уникално по рода си съболезнование. Аксаков бил един от малцината, които се решили най-сетне да кажат на Гогол как се отнасят към някои негови наставления. "Приятелю - пише той, - не съм се усъмнил нито за минута в искреността на вашето убеждение и че желаете добро на своите приятели; но, признавам си, аз съм недоволен от това убеждение, особено от формите, в които то се проявява. Даже се страхувам от него. Аз съм на петдесет и три години. Чел съм Тома Кемпийски, когато още не сте били роден... Не порицавам никакви, ничии убеждения, само да са искрени; но вече, разбира се, няма и да приема ничии... И изведнъж вие ме карате, като момченце, да чета Тома Кемпийски, насила, без да знаете моите убеждения, при това в уречено време, след кафето, като разделям четенето на глави, все едно съм на урок... и смешно, и досадно..."

Но Гогол упорствал в своя новооткрит жанр. Той твърдял, че всичко казано и направено от него е вдъхновено от духа, който скоро ще разкрие мистичната си същност във втория и третия том на "Мъртви души". Той също така твърдял, че "Избрани места" са замислени като изпитание и трябва да подготвят духа на читателя да възприеме продължението на неговата поема. Явно Гогол изобщо не разбирал какво представлява подготвителното стъпало, което предлагал любезно на читателя.

Основното съдържание на "Избрани места" се състои от съвети на Гогол към руските помешчици, провинциални чиновници и изобщо християни. Губернските дворяни се разглеждат като Божии посредници, които се трудят с пот на лице, имат свой дял в райските градини и получават малко или много значителен доход в земна валута. "Събери преди всичко мужиците и им обясни какво си ти и какво са те. Че ти си помешчик над тях не защото ти се е искало да заповядваш и да бъдеш помешчик, а защото ти си вече помешчик, че си се родил помешчик, че Бог ще изисква от тебе, ако смениш това звание с друго; защото всеки е длъжен да служи на Бог на своето място, а не на чуждо, както и те също, родили се под власт, трябва да се покоряват на тази власт, под която са се родили, защото няма власт, която да не е от Бога. И им го покажи това веднага в Евангелието, за да го видят всичко това до един. После им кажи, че изобщо не ги караш да се трудят и да работят, защото ти трябват пари за твои удоволствия, и като доказателство изгори пред тях една банкнота..." Картината е доста живописна: помешчикът стои на верандата и със заучен жест на професионален фокусник показва шумоляща, разноцветна банкнота; върху безобидна на вид масичка лежи Библията; едно момче държи горяща свещ; група брадати селяни се е вторачила в почтително очакване; когато банкнотата се превръща в огнена пеперуда, се разнася благоговеен шепот: фокусникът леко, но енергично потрива ръце, по-скоро възглавничките на пръстите си, а след това, като промърморва нещо, разтваря Библията и ето, подобно на феникс, се появява съкровище.

Цензорът зачеркнал великодушно този откъс в първото издание, виждайки в него неуважение към правителството във вид на безсмислено унищожаване на държавно парично средство - също като почтените особи в "Ревизор", които осъждат повредата на държавното имущество (столовете) от буйния учител по стара история. Изкусително е да продължим това сравнение - защото донякъде в "Избрани места" Гогол като че ли се превъплъщава в един от своите възхитителни гротескови персонажи. Не са нужни училища, не са нужни книги, само ти и селския свещеник - ето я просветната система, която той предлага на помешчика. "В действителност на него (на народа) не му трябва да знае има ли някакви други книги освен свещените"; "...вземай със себе си свещеника навсякъде... за да бъде отначало при тебе като помощник..." Образците солени ругатни, които трябва да се употребяват, за да се подтикне мързеливия крепостен, са посочени в друг поразителен откъс. Там има също величествени изблици не неуместна риторика - и злобна нападка срещу нещастния Погодин. Откриваме такива неща като "боклук и парцал е станал всеки човек" или "съотечественици!.. страшно!..", като "съотечественици" е произнесено с интонацията на "другари!" или "събратя!", само че още по-призивно.

Книгата предизвикала оглушителен скандал. Общественото мнение в Русия било в основата си демократично и между другото се възхищавало много от Америка. И не Царят строшил гръбнака му (това направил много по-късно съветският режим). В средата на миналия век съществували няколко течения в обществената мисъл и макар че най-радикалното по-късно се изродило в чудовищно унило народничество, марксизъм, интернационализъм и прочее (за да могат след това, развивайки се, да изминат неизбежния кръг до държавното крепостничество и реакционния национализъм), няма съмнение, че в епохата на Гогол "западняците" представлявали културна сила, далеч превъзхождаща числено и качествено всичко това, което можели да измислят реакционните ретрогради. Затова, да речем, не е съвсем справедливо да се разглежда Белински само като предшественик (макар че филогенетично бил такъв) на тези писатели от 60-те и 70-те години, които яростно утвърждавали върховенство на обществените ценности над художествените; какво разбирали под художественост, е друг въпрос; Чернишевски и Писарев доказвали тържествено, че да се пишат учебници за народа е по-важно отколкото да се рисуват "мраморни колони и нимфи", иначе казано - да се създава "чисто изкуство". Между другото, този остарял метод - да се свеждат всички естетически ценности до равнището на собствените бедни представи и способността да се нарисува акварелче, а след това да се разобличава "изкуството за изкуството" от национална, политическа или обща еснафска гледна точка - изглежда крайно комично и у някои съвременни американски критици. Колкото и наивна да била ограничеността на Белински при оценката на художествените произведения, той, като гражданин и мислител, имал поразително усещане за правда и свобода, което би могло да бъде погубено само от партийна борба, а тя била тогава едва в зародиша си.

По това време чашата му била все още пълна с чиста влага; необходима била помощта на Добролюбов, Писарев и Михайловский, за да се превърне тя в хранителен бульон за най-зловещи микроби. От друга страна, Гогол явно изостанал от своето време и приел масления слой на повърхността на мръсната локва за мистична дъга. Знаменитото писмо на Белински, разкриващо същността на "Избрани места" ("тази надута и мърлява шумотевица от думи и фрази") е благороден документ. В него има и остри нападки срещу царизма, поради което за разпространяване на преписите му скоро започнали да наказват с каторга в Сибир. Гогол явно бил огорчен най-много от намеците на Белински за неговото раболепие пред дворянството с надежда за материална помощ. Белински, разбира се, принадлежал към "бедните, но гордите", а Гогол като християнин осъждал "гордостта".

Въпреки потоците ругатни, оплаквания и сарказъм, които се излели върху книгата му от всички страни, Гогол се държал по-скоро мъжествено. Макар да признавал, че книгата му била издадена "под влияние на страха от смъртта" и че неопитността в подобни съчинения превърнала смирението в предизвикателна поза на самоувереност (или, както отбелязал на друго място, "развъртях се в моята книга като истински Хлестаков..."), той продължавал да твърди с непреклонната твърдост на мъченик, че книгата му е необходима по три причини: накарала хората да видят какъв е, показала на него и на тях какви са те и пречистила общата атмосфера като буря. С това всъщност казвал, че е изпълнил своето намерение: да подготви общественото мнение за втората част на "Мъртви души".

(Следва)