„Бен Хур“

Не зная кога точно видях за първи път книгата „Бен Хур“, но във всеки случай съм бил пределно малък, не зная и кога точно съм я прочел, може би няколко - поне пет-шест - години след това (макар че можех да чета още преди да тръгна на училище, съмнявам се този подвиг да съм го извършил в забавачката).

Книгата беше част от твърде интересната библиотека, която имаше дядо ми на село, и нямаше как да не ме впечатли още с корицата си: цветна (рядкост за това време) и изобразяваща римска галера – на долната палуба гребци-роби, на горната римски офицер с пълно бойно снаряжение, който сочи към единия от гребците (мислех го за нещо като стотник (центурион), но после се оказа, че е цял консул), а заглавието с едри букви – „БЕНЪ ХУРЪ“ (със стария правопис).

От четенето по онова време в паметта ми се мяркат само отделни моменти (ключови за книгата, между другото): случайно съборените керемиди върху прокуратора Валерий Грат, Бен Хур спасява консула Квинт Арий, да речем, и - разбира се – състезанието с колесници.

Наблегнал съм явно на екшъна, а останалото сигурно съм го прескачал.

Книгата „Бен Хур“ обаче има много по-широк обхват.

Авторът ѝ Люис (Лю) Уолъс (1827-1905) създава всъщност литературен конгломерат, в който се преплитат религиозна пропаганда (пълното заглавие на книгата е „Ben-Hur: A Tale of the Christ“ - „Бен Хур: разказ за Христос“, а големи части от нея преповтарят евангелски разкази за живота на Спасителя), сантиментализъм и приключения.

Лю Уолъс като генерал от северните армии по време на Гражданската война

Попрехвърлих сега пак някои страници от книгата (има я тук на руски език - http://www.e-reading.club/book.php?book=1043087) - нищо впечатляващо, посредствена творба на треторазряден автор, но по ония времена, в годината, в която излиза (1880-та), печели много почитатели и е наречена „най-влиятелната християнска книга на XIX век“ (за разлика от мене, тогавашните читатели явно са прескачали екшъна за сметка на религията).

Не закъснява да се обърне към романа и едва прохождащото кино: през 1907 година е заснет първият филм „Бен Хур“ с продължителност… шестнадесет минути.

На снимката е сцената с награждаването на Юда бен Хур от прокуратора Понтий Пилат след спечеленото състезание с колесници (филмовото копие не е никак качествено, но от 1907 година и това бива).

Следващата екранизация е направена презт 1925 година и това е най-скъпият филм в историята на нямото кино.

Не съм гледал филма не мога да кажа нищо за него, но поне качеството на картината е приемливо, ако се съди по снимките.

Две сцени от него: Бен Хур и Месала в словесна и състезателна схватка.

През 1959 г. режисьорът Уйлям Уайлър екранизира отново „Бен Хур“, печели бурните овации на зрителите и 11 награди „Оскар“ за своя филм (достигнат само от „Титаник“).

Въпреки наградите си обаче филмът на Уайлър е удивително скучен и протяжен (цели три часа и половина!), а накрая се излива такава сантиментална холивудска боза, че потапя в себе си и малкото добри впечатления (операторът – например - е на много високо равнище).

Но в сравнение с продукцията от 2016 година, която е пълна скръб, филмът от 1959 година стои с доста летви по-високо.

Авторите на най-новия филмов „Бен Хур“, като мене в детското ми четене, са заложили изключително на екшъна, в резултат от което цели значителни части и моменти от книгата са кастрирани, а други са така преиначени, че да съответстват точно на предначертания план, въпреки че убиват логиката на филмовия разказ.

И екшънът се е получил.

Като за деца от пети до седми клас.

Всичко казано по-горе е, разбира се, само лично мое мнение.

Ако на някого му харесат бенхуровците – книгата и филмите, честит да е – за всеки влак си има пътници…