Лекции по руска литература – брой 28

Автор: Владимир Набоков

Превод от руски: Павел Николов

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883)

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

1.

Иван Сергеевич Тургенев е роден през 1818 г. в Орел, Централна Русия, в семейството на състоятелен помешчик. Детството му преминало в имението, където можел да наблюдава живота на крепостните и техните отношения с господарите, достигащи до крайна проява на жестокост: със своята тираничност майка му довела селяните, а след това и семейството си до наистина жалко съществуване. Обожавайки сина си, тя едновременно с това го преследвала, като го наказвала за най-малкото детско непослушание или простъпка. По-късно, когато Тургенев се опитал да се застъпи за крепосните, тя го лишила от доходи и го обрекла на истинска нищета, макар че в бъдеще го очаквало голямо наследство. Тургенев никога не забравил болезнените впечатления от своето детство. След смъртта на майка си той положил не малко усилия да облекчи живота на своите крепостни, освободил всичките си домашни слуги и по всякакъв начин съдействал за освободителната реформа през 1861 г.

Ранното образование на Тургенев било пъстро. Сред многобройните домашни учители, безразборно канени от майка му, се случвали доста необичайни хора, сред които като минимум и един професионален сарач. Една година в Московския и три години в Петербургския университет, който завършил през 1837 година, не оставили у него чувството, че е получил добро образование и от 1838 до 1841 г. Тургенев посещава Берлинския университет, като се опитва да запълни празнините. По време на престоя си в Берлин се сближава с група млади руски студенти, които по-късно сформират групата на руското философско движение, повлияно силно от Хегел, немския философ "идеалист".

В ранната си младост Тургенев създал не много на брой сурови стихотворения, преди всичко имитации на Михаил Лермонтов. Едва през 1847 г., когато се обърнал към прозата и публикувал кратък разказ, първия от поредицата "Записки на ловеца", Тургенев станал самобитен писател. Разказът направил много силно впечатление на читателите и по-късно, когато влязъл с още други в първата му книга, впечатлението нараснало още повече. Пластичността, музикалността и дипленето на неговата проза били само една от причините, които му донесли мълниеносна слава, защото не по-малък интерес предизвиквали и сюжетите на неговите истории. Всички те разказват за крепостни и са не само детайлно психологическо изследване, но дори достигат до идеализация на крепостните селяни, които по своите нравствени качества стоят по-високо от безсърдечните господари. Ето няколко пурпурни петна от тези истории:

"Федя, не без удоволствие, вдигна във въздуха насила усмихващото се куче и го сложи на дъното на каруцата" ("Хор и Калинич")

"...кучето, като трепереше с цялото си тяло и присвиваше очи, гризеше кост на поляната..." ("Моят съсед Радилов")

"Вячеслав Илорионов е страхотен ловец на прекрасния пол и щом само види в уездния град на булеварда някоя хубавичка особа, веднага ще тръгне след нея, но в същия миг и ще закуца - ето какво забележително обстоятелство". ("Двамата помешчици")

"Маша (циганка, възлюбена на героя, която го е изоставила) спря и се обърна с лице към него. Тя стоеше с гръб към светлината - и изглеждаше цялата черна, сякаш от тъмно дърво изрязана. Само бялото на двете очи се открояваше като сребърни бадеми, а самите очи - зениците - ставаха още по-тъмни". (Краят на Чертопханов")

"Вече се свечеряваше; слънцето се скри зад малката трепетликова горичка, разположена на половин верста от градината: сянката ѝ се протягаше през неподвижните поля. Дребен селянин яздеше в тръс бяло конче по тъмната тясна пътечка край самата гора: той целият се виждаше ясно, целият, до кръпката на рамото, нищо, че се движеше в сянка; приятно отчетливо се мярката краката на кончето. Слънчевите лъчи, от своя страна, се промъкваха в горичката и като си пробиваха път през гъсталака, обливаха стволовете на трепетликите с такава топла светлина, че започваха да приличат на борови стволове, а листата им почти синееха и над тях се издигаше бледосиньото небе, леко заруменено от слънчевия залез". ("Бащи и деца")

Това е най-доброто от Тургенев. Тези меко оцветени малки скици ни възхищават до ден днешен, изкусно вплетени в неговата проза, и повече напомнят акварел, отколкото сочните, ослепителни фламандски портрети от галерията на Гоголевите герои. Особено многобройни са тези искрици в "Записки на ловеца".

Редицата идеални и трогателни крепостни селяни, които преминават през тези разкази, изобразявала нагледно явната отвратителност на крепостното право, предизвиквайки възмущението на много влиятелни особи по онова време. Цензорът, който пуснал ръкописа, бил уволнен и правителството използвало първата възможност да накаже автора. След смъртта на Гогол Тургенев написал кратка статия, която петербургската цензура не пуснала, но статията била изпратена в Москва, където разрешили да бъде напечатана. За нарушаване на субординацията Тургенев бил осъден на месец затвор и изпратен в своето имение, където прекарал повече от две години. Като се върнал, напечатал първия си роман "Рудин", след който последвали "Дворянско гнездо" и "В навечерието".

В романа "Рудин", написан през 1855 г., е изобразено поколението на руските интелигенти-идеалисти от 40-те години, възпитани в немските университети. В романа се срещат великолепни описания: "Но ето, облачето премина, затрепка ветрец, в изумрудено и златно започна да се прелива тревата... Прилепвайки едно о друго, се мяркаха листата на дърветата... Силен аромат се надигна отвсякъде". Неочакваната поява на Рудин в дома на Ласунская е изобразено забележително с помощта на любимия тургеневски похват: по време на светска вечеря или обяд е изобразено условно единоборство между спокойния, любезен и умен герой и някакъв избухлив простак или претенциозен глупак. Обърнете внимание на странните навици на Тургеневите герои:

"Между другото Рудин се доближи до Наталия. Тя стана, на лицето ѝ се изписа объркване. Волинцев, който седеше близо до нея, също стана.

- Виждам пиано - започна Рудин меко и ласкаво, като пътешестващ принц". След това някой свири "Горският цар" на Шуберт.

"- Тази музика и тази нощ (звездна лятна нощ, която "и се разнежва и разнежва", Тургенев е великолепен живописец на "музиката и нощта") - заговори той - ми напомниха студентското време в Германия..." Питат го как се обличат студентите в Германия. "- В Хаелберг носех големи ботуши с шпори и венгерка с шнурчета, и си пуснах косите чак до раменете..." Рудин е доста помпозен млад човек.

По това време Русия била един огромен сън: народът спял - в преносен смисъл; интелектуалците прекарвали безсънни нощи - буквално, като разговаряли и размишлявали до пет часа сутринта и след това отивали да се разхождат. От време на време виждаме как се хвърлят на леглото, без да се съблекат, и потъват в безразличие или скачат както са си в своите одежди. Девойките на Тургенев обикновено се стават енергично от постелята си, надяват кринолините, наплискват лицето си със студена вода и свежи като рози изскачат в градината, където стават неизбежните срещи в беседките.

Преди да замине за Германия, Рудин е учил в Московския университет. Негов приятел разказва за младостта им: "Представете си: събрали сме се пет-шест души младежи, една лоена свещ гори, поднасят окаян чай и сухари с него стари-престари; а да видите лицата на всички, да чуете нашите думи! В очите на всеки има възторг, бузите пламтят и сърцето бие, и говорим за Бог, за правдата, за бъдещето на човечеството, за поезия - понякога говорим глупости, възхищаваме се на дреболии; но какво от това!"

Характерът на Рудин, този прогресивен идеалист от 40-те години, може да бъде обобщен с отговора на Хамлет: "думи, думи, думи". Той е изцяло неефективен, макар че е изпълнен целият с прогресивни идеи. Всичката му енергия отива в страстни потоци от идеалистичен брътвеж. Студено сърце и гореща глава. Ентусиаст, на когото не му достига сдържаща сила, всезнайко, неспособен да действа. Когато девойката, която го обича и която му се струва, че той също обича, му казва, че майка ѝ не е съгласна да се оженят, той я напуска веднага, макар че тя е готова да го последва навсякъде. Той заминава и странства по цяла Русия; всичките му начинания се провалят. Неуспехите, които отначало се проявяват в неспособността да намери изход на умствената си енергия в действие, а не само в бурния поток на красноречието, го преследват и довършват рисунъка на личността му, задълбочават и изострят чертите на характера му, а след това го довеждат до безполезната, но героична гибел в далечния Париж на барикадите по време на революцията през 1848 г.

В "Дворянско гнездо" (1858 г.) Тургенев възхвалявал благородните ортодоксални идеи на старото дворянство. Лиза, героинята в романа, е съвършено въплъщение на чистата и горда "девойка на Тургенев". "В навечерието" е още една история за Тургенева героиня, Елена, която оставя семейство и родина, за да последва своя любим, българския революционер Инсаров, чиято единствена цел в живота е освобождението на родината му (която е под турска власт). Елена предпочита Инсаров, който е човек на действието, пред бездействащите млади хора, заобикалящия я в нейната руска младост. Инсаров умира от туберкулоза, а Елена продължава храбро по неговия път.

Въпреки добрите намерения, "В навечерието" е художествено най-неуспешният роман на Тургенев. Но независимо от това той се оказал най-популярен. Елена, макар и жена, е именно този тип героична личност, каквато обществото жадувало: готова да пожертва всичко заради любовта и дълга, мъжествено преодоляваща всички трудности по пътя си, предана на идеалите за свобода - свободата на угнетените, свободата на жената да избере свой път в живота, свободата да обича.

Като изобразил нравственото поражение на идеалистите от 40-те години и направил българин свой единствен действащ герой, Тургенев бил обсипан с упреци за това, че не е създал нито един положително активен руски характер. Той се опитал да направи именно това в романа си "Бащи и деца" (1862 г.). В него Тургенев изобразява нравствения конфликт между добродетелните безплодни и нерешителни хора от 40-те години и новото поколение от млади силни революционери - "нихилистите". Базаров, представителят на това младо поколение, е агресивен материалист, отричащ и религията, и всички етични и естетически ценности. Той вярва само в "жабите", иначе казано - в резултатите от своя практически научен опит. Той не познава нито жалост, нито срам. Той е във висша степен активна личност. Макар че Тургенев по-скоро се възхищава на Базаров, радикалите, които той смятал да поласкае с образа на този силен млад нихилист, били възмутени от неговия портрет и видели в него само карикатура, създадена за голяма радост на техните опоненти. Тургенев бил обявен за свършен човек, който е изразходвал всичкия си талант. Той бил смаян. От любимец на прогресивното общество се превърнал внезапно в нещо като отвратително плашило. Тургенев бил много суетен човек; той държал не само на славата, но и на външните ѝ признаци. Дълбоко засегнат и разочарован, той се озовал своевременно в чужбина, където останал до края на своя живот, като само рядко и за кратко време се връщал в родината си.

Следващата му писателска проява е откъсът "Достатъчно", в който Тургенев обявява решението си да скъса с литературата. Въпреки това той създава още два романа и продължава да пише до края на живота си. От тези два последни романа в "Дим" Тургенев изразява огорчението си от всички слоеве на руското общество, а в "Целина" се опитва да изобрази различни типове руски хора, оказали се в конфликт със социалното движение по това време (70-те години). От едната страна виждаме революционери, стремящи се настойчиво да се докоснат до народа: (1) хамлетовски колебаещия се герой на романа Нежданов, образован, изтънчен, с тайна склонност към поезията и романтиката, но напълно лишен от чувство за хумор като повечето положителни герои на Тургенев, плюс това слаб и обременен от всичко с изключение на чувството за собствена непълноценност и безполезност; (2) Мариана, чиста, правдива в своята сурова наивност девойка, готова да умре на място и веднага за "делото"; (3) Соломин, здрав мълчалив човек; (4) Маркелов, честен глупак. От другата страна намираме притворни либерали и откровени реакционери, такива като Сипягин и Каломейцев. Романът е доста посредствено ръкоделие, в което авторът се опитва с всичката сила на своя талант да придаде напразно жизненост на героите и сюжета, избрани не толкова по повелята на неговия гений, а по-скоро за да се изкажат възглед за проблемите на деня.

Между другото, като повечето писатели от своето време, Тургенев е прекалено ясен и не оставя нищо за читателската интуиция; намеква нещо и веднага следва скучно обяснение какво е имал предвид. Старателно обработените епилози на романите и повестите му изглеждат до болка изкуствени, авторът прави всичко възможно, за да удовлетвори читателското любопитство, разглеждайки съдбите на своите герои по начин, който само с голямо усилие може да се нарече художествен. Той не е велик писател, макар да е много мил. Никога не се е издигал до висините на "Мадам Бовари" и да се казва, че Тургенев и Флобер принадлежат към едно и също литературно направление е пълно недоразумение. Нито неговата готовност да се заеме с всеки моден социален проблем, нито баналните сюжети (винаги търсещи най-лекия път) могат да се сравнят със суровото изкуство на Флобер.

Тургенев, Горки и Чехов са особено известни в чужбина. Но между тях няма никаква естествена връзка. Можем обаче да отбележим, че най-лошото от Тургенев е намерило най-пълен израз у Горки, а най-доброто (руските пейзажи) е развито изумително от Чехов.

Освен "Записки на ловеца" и романите си Тургенев е написал множество къси разкази, повести и новели. В ранните няма нищо оригинално или художествено; затова пък някои от късните са напълно забележителни. Сред тях са "Пролетни води" и "Първа любов". Личният живот на Тургенев не бил много щастлив. Единствената истинска голяма любов в живота му била известната певица Полина Виардо-Гарсия. Щастливо омъжена, тя не му оставила никаква надежда за лично щастие, но въпреки това Тургенев бил в прекрасни отношения с цялото ѝ семейство и му посветил всичкия си живот. Където и да живеели, той се стремял да се засели наблизо, а когато двете ѝ дъщери се омъжили, той им дал зестра.

В общи линии той живеел много по-добре в чужбина, отколкото в Русия. Западните критици не го изкарвали вън от себе си с енергичните си атаки. Дружал с Мериме и Флобер. Книгите му се превеждали на френски и немски език. Като единствен достоен руски прозаик, известен в литературните кръгове на Запада, Тургенев бил смятан не само за най-големия, но всъщност и за единствен руски писател, така че се къпел в лъчите на славата и бил преизпълнен с безоблачно щастие. Той поразявал чужденците с обаяние и прекрасни маниери, но когато се сблъсквал с руските писатели и критици, веднага ставал самодоволен и надменен. Изпокарал се с Толстой, Достоевски и Некрасов. Към Толстой изпитвал ревност, като едновременно се възхищавал от неговия гений. През 1871 г. семейство Виардо се установило в Париж, същото направил и Тургенев. Въпреки страстната си преданост към мадам Виардо, той се чувствал изолиран, много му липсвали собствено семейство и грижи. В писма до приятели се оплаква от самота, от "изстинали страсти" и от душевна умора. Понякога Тургенев мечтаел да се върне в Русия, но не му достигала воля, за да направи тази решителна крачка, която можела да наруши еднообразния ход на живота му: безволието винаги е било неговото слабо място. Той никога не намирал в себе си сили да издържи натиска на руските критици, които след "Бащи и деца" така и не променили своите предубеждения по отношение на новите му публикации.

Но въпреки враждебността на критиците, Тургенев бил извънредно популярен сред руските читатели. Те обичали неговите книги - романите му били много известни дори в началото на нашия век, човеколюбието и либерализмът, които изповядвал открито, привличали читателите, особено младите. Починал през 1883 г. близо до Париж, в Буживал, но тялото му било пренесено в Петербург. Хиляди хора съпроводили ковчега му до гробището. Делегации били изпратени от много обществени организации, градове, университети и т. н. Поднесени били множество венци. Погребалната процесия се проточила почти на две мили. Така руските читатели засвидетелствали за последен път своята любов, който изпитвали към Тургенев през целия му живот.

(Следва)