Нобелови лауреати – Карл фон Осиецки

Карл фон Осиецки (Carl von Ossietzky),

3 октомври 1889 г. – 4 май 1938 г.

Нобелова награда за мир, 1935 г.

(За активната му дейност, свързана с борбата за мир.)

Карл фон Осиецки, немски писател и пацифист, е роден в Хамбург в семейството на беден търговец, който умира, когато момчето е на две години. След седем години майката на Карл се омъжва за социалдемократа Густав Валтер, чиито либерални възгледи оказват влияние върху възгледите на Осиецки. Няколко приятели на баща му пожелават да платят обучението на Карл в университета, но той отказва, имайки намерение да стане писател. На двадесет години публикува редица стихове в мюнхенски издания.

Убеден, че нарастването на милитаризма в Германия ще доведе до война, през 1912 г. Осиецки е сред основоположниците на хамбургския отдел на Германското дружество за мир. Една година по-късно либералният седмичник "Свободен народ" ("Das Freie Volk") публикува статия на Осиецки, критикуваща милитаристичната присъда на един съд. За тази статия авторът е подложен на нападки от пруското военно министерство.

На 19 август 1913 г. Осиецки се жени за англичанката Мод Ууд, феминистка, която живее в Хамбург и дава уроци по английски език. Семейството има една дъщеря.

През 1916 г. Осиецки е призован в армията и изпратен в окопите на Източна Франция; военният опит само укрепва пацифистките му убеждения. "Аз разбрах какво представлява войната не от книгите, а в действителност - пише той по-късно. - Това, което видях, потвърди моето мнение за войната и оръжието. Трябва да се повтаря отново и отново, че във войната няма нищо героично, тя носи на човечеството само ужас и нещастие".

След примирието през 1918 г. Осиецки се връща в Хамбург, където подновява своята пацифистка дейност. Той става председател на местния отдел на Германското дружество за мир и известно време издава вестник "Пътепоказател" ("Der Wegweiser"). През 1920 г. председателят на дружеството Лудвиг Квилде предлага на Осиецки да отиде в Берлин и да стане секретар на организацията.

В Берлин Осиецки издава седмично списание, той е един от учредителите на движението "Не на войната". Понеже не успява да изпълнява задълженията си в Дружеството за мир, подава оставка през 1924 г., за да стане редактор на чуждестранния отдел на "Берлинер фолксцайтунг" ("Berliner Volkszeitung").

Две години по-късно Осиецки заема поста редактор във вестник "Световна сцена" ("Die Weltbühne"), основан от Зигфрид Якобсон. През същата година той публикува статия на Бертолд Якоб, в която ваймарското правителство е обвинено, че поддържа полувоенни формирования. Обвинен в клевета, Осиецки е осъден на един месец затвор.

Непоколебимият Осиецки продължава да разобличава духа на милитаризма, който се разпространява в Германия. През май 1929 г. той публикува статия на немския летец Валтер Крайзер, в която се разобличава развитието на военната авиация в нарушение на Версайския договор. Осиецки и Крайзер са арестувани за разгласяване на военни тайни, но съдът е отложен.

Една година по-късно националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер печели 107 места в райхстага - законодателното събрание на Германия. Във връзка с нацистките демонстрации срещу антивоенния филм "На западния фронт нищо ново" Осиецки отбелязва: "Фашизмът спечели своите избори... Днес уби един филм, утре ще убие нещо друго".

Осиецки и Крайзер са изправени пред съда през 1931 г. и след закрито заседание двамата са осъдени на 18 месеца затвор. Във връзка с присъдата либералните кръгове организират протестни митинги. Сред тези, които се изказват в защита на Осиецки, са Ернст Толер, Лион Фойхтвангер, Арнолд Цвайг и Алберт Айнщайн. В очакване на апелативното решение Осиецки и Крайзер запазват паспортите си, които им дава възможност да напуснат Германия; Крайзер заминава за Париж, а Осиецки, въпреки молбите на приятелите си, отказва да замине. "Да се бориш със загниването може само отвътре - казва той - и аз няма да замина".

През май следващата година Осиецки отива сам в Тегелския затвор, при което трябва да премине през тълпа почитатели, които искат от него да промени решението си. Като прекарва в затвора седем месеца, Осиецки е освободен след коледна амнистия.

През януари 1933 г. Хитлер става канцлер на Германия, а скоро след това нацистите организират подпалване на райхстага. Като обвинява за това своите политически противници, Хитлер започва атака срещу демократическите учреждения и "враговете на държавата", причислявайки към тях и Осиецки, който е затворен в Берлин, а след това е преместен в концентрационен лагер. Здравето му, отслабено поради заболяване на сърцето и туберкулоза, се влошава бързо от принудителния труд и лошите условия на живот.

За първи път Осиецки е предложен за Нобелова награда през 1934 г. Петиция за това подават, освен всички останали, Алберт Айнщайн, Томас Ман, Джеймс Адамс и Бертран Ръсел. Ман пише, че ако наградата бъде присъдена на Осиецки, това би било символичен акт, възстановяващ справедливостта. През 1935 г. наградата не е връчена. Присъдената през следващата година награда на Осиецки "почти парализира немското правителство". Германският посланик в Норвеигя изразява своето възмущение, обаче министърът на външните работи отговаря, че Нобеловият комитет е независим и не е подчинен на правителството.

Известието за наградата Осиецки получава в затворническата болница, където е преместен от концлагера заради рязкото влошаване на здравето му. Ето защо немската пропаганда твърди, че Осиецки е свободен да замине за Осло всеки момент. Но не му е издаден паспорт, а по-късно започват да се отнасят с него като с предател. Правителството заявява, че немците няма да получават Нобелови награди и учредява система за държавни награди.

Представителят на Норвежкия нобелов комитет Фредрик Станг отбелязва в речта си, че Осиецки не принадлежи към нито една политическа партия и не се ръководи от партийни предразсъдъци. Според Станг действията на Осиецки се характеризират с "гореща любов към свободата на мисълта, с вяра в необходимостта от свободно съревнование във всички области на духовния живот, с широк мироглед, с уважение към ценностите на другите народи и с доминиращата над всичко това идея за мира". Станг подчертава също така, че Осиецки не е просто "символ на борбата за мир", а е по-скоро "защитник на мира".

Осиецки умира в берлинска болница през 1938 г. След Втората световна война една от улиците в Берлин е наречена на неговото име.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Кои са истинските педали?..

Обществена тайна е, че при масови прояви, освен подкрепящи ги и присъстващи там хора, има и въртящи се около тях провокатори.

Досега съм бил свидетел на доста провокативни изпълнения, но все като страничен наблюдател.

Винаги обаче има първи път.

Така че ми се случи и на мене вчера, когато отидох да подкрепя ЛГБТ (за незнаещите: лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър) хората у нас на техния София прайд, както го правя още от първата му година.

А няма как там да не се промъкнат с нечисти намерения някои, които мразят "педалите", защото са "ненормални" и трябва да бъдат мразени.

Та разхождах се там нагоре и надолу сред народа и, както винаги, правех снимки и снимки, когато на едно по-безлюдно място към мене се приближи един младок, навря ми в лицето микрофон без каквито и да е идентификационни медийни белези и ме попита:

- Какво ви е мнението за европейското първенство по футбол?

В същото време един друг младок отстрани снима ли снима с фотоапарата (все едно Ванга му беше подсказала, че обичам много да ме снимат).

- Никакво – отговорих – не се интересувам от футбол и затова не се интересувам и от европейското първенство… (Което е абсолютна истина.)

- Защото – продължи този с микрофона – виждам това знаме (посочи прайд знамето с цветовете на дъгата, което си бях боднал в чантата), но не го разпознавам като европейско…

Опа, ето откъде тече джапанката!

Но и аз съм от стара коза яре.

- А знамето на Буркина Фасо разпознавате ли? – попитах.

- Защо?

- Защото виждам, че сте специалист по знамената? (заядливо, съвсем като Сирано дьо Бержерак, когато го подкачиш за носа му).

Мълчание, явно сме излезли извън сценария, микрофонът пада леко, но после пак се вдига и нов въпрос:

- А какво мислите за българския национален отбор?

Акцентът е върху „национален“, за да се завърти явно разговорът натам, но аз съм пък същият кютук:

- Нищо не мисля, както вече ви казах - не се интересувам от футбол, затова не се интересувам и от българския национален отбор. (И това е абсолютна истина.)

След което добавих по-категорично и от Наоми Кембъл:

- Интервюто свърши!

Обърнах се и тръгнах да търся някой от охраната, за да го насоча към двамата, които умират от желание да задават футболни въпроси по време на прайд купон, но когато след десетина крачки извърнах глава, видях, че микрофонджията и фотаджията вече са се изпарили от мястото си.

Махнах с ръка – да вървят по дяволите.

В края на краищата точно те и такива като тях са истинските педали, а не ЛГБТ хората, които са също толкова нормални, колкото и аз, който все се заглежда по чужди булки с не съвсем богоугодни помисли…

Църковници

Църковниците винаги са ми били безкрайно „симпатични“ с две неща: първото е избирателното четене на Библията, второто е постоянното погазване на Божите заповеди.

Казано е в Библията например да не се лъже, ама те лъжат на поразия, под път и над път, та пушек се вдига.

Ето какво са сътворили руските църковници (казвам руските, мислете за българските, от един дол дренки са) във връзка с Вселенския събор, на който РПЦ отказа да присъства (БПЦ – също, но това е друг разбор).

В превод този налудничав текст звучи така:

„На 19-27 юни 2016 година на остров Крит (Гърция) ще се състои Осмия Антипровословен Вселенски събор, след провеждането на който няма да може да се ходи в Православните Храмове, защото всичките ще станат католически, което в никакъв случай не трябва да се допуска, защото католиците са евреи, разпънали Исус Христос.

Ние, православните, в никакъв случай НЕ ТРЯБВА да се обединяваме с предателите на Бога, защото Господ покровителства именно нашата вяра, показва ни нейната истинност чрез мироточенето от иконите та Православните Светци“:

Ще попита тук всеки интелигентен човек: „Кой глупак би повярвал изобщо подобно бръщолевене?“

Не „кой глупак“, а „кои глупаци“ – би следвало да го поправим.

Защото ще повярват мнозина, същите тези, които ходят по църквите не за да разглеждат икони, дърворезба и стенописи, а за да палят свещи и да хранят тлъстите владици.

Защото те са „призваните“ (да вярват), а другите - владиците - са „избраните“ (да дебелеят от тяхната вяра).

Всичко останало е от Лукавия, надянал църковно расо…

Из подземията на „конституционна“ Турция 1)

Костадин Петров от с. Бачево, Разложко, Пиринска Македония - "Из подземията на "конституционна" Турция", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. I, бр. 38, София, 18 декември 1909 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Драги бай Г.

С`настоящето си разтреперено писмо идем да те поздравим от страна на всичките българи, които се намираме в Ролоския затвор, и се молим на тебе, като на брат, да съобщиш, където трябва, защото се намираме в опасно положение. Турците искат да ни избият нас, българите, и на 18 ноемврий видяхме, че турците се приготвиха и захванаха да ни заобикалят. Турците и ний българите навлязохме в каушите си и натрупахме на вратите дрехи и сандъци, за да запушим вратите и извикахме всички с голям глас на гардиянето за да затворят вратите, нъ гарднянего се бояха от турците и не се приближаваха, а ний продължавахме да викаме; горки! от никъде нямахме помощ. Подир време пристигна мюдура, и тогава затвориха вратите. Ето вече 8 дена как сме затворени, ден и нощ. Ако по някакъв случай се отворят вратите, знайте, че ще бъдем избити до един.

Та затова, бай Г., се молим пак на тебе, като на брат, да явиш, дето треба, защото ний не знаем къде да явим и не можем да адресираме. Молим и молим на тебе, разпореди се и яви, защото погиваме - избавете ни душата. Ако не е възможно да се освободим, молим правителството да се разпореди барем да бъдем преместени от Родоския затвор (Да бъдем върнати в Македония или изпратени в друг затвор).

С`почитание от всички българи, които се намираме в Родоския затвор.

Бай Г., молим, щом получиш писмото ни, къде ще явиш и що ще ти се каже, молим, отговори ни.

С`почитание

Аз К. М. П. от с. Бачево (Разложко), затворник в о-в Родос (А. Турция).

О-в Родос, 26 ноемврий 1909 г.

Поздрави чича Б., Н., Я. и И. Поздрав на Я. Моля кажи им за положението ни, в което се намираме. Бог знае дали ще останем живи. Бог, да ни е на помощ! Сбогом!

Бай Г., с големи мъки найдохме сгода да ви го нзпроводим писмото.

Ето имената ни на всичките българи.

1. Костадин Петров от с. Бачево (Разложко). 2. Божин Георгиев от с. Горна Сангартия (Неврокопско). 3. Спас Ангелов ог с. Старчища (Неврокопско). 4. Петър Анастасов от с. Сърбиново (Горно-Джумайско). 5. Калин п. Атанасов от с. Пожарско (Воденско). 6. Тома Андонов от с. Моровинци (Дойранско). 7. Мицо Ристов от с. Ватоша (Тиквешко). 8. Лазо Ванов от с. Чемсрско (Тиквешко). 9. Мито Петков от с. Драчевица (Тиквешко). 10. Колю Петров отъ с. Мирево (Кукушко). 11. Божин Гонов от с. Тушилово (Енидже-Вардарско). 12. Мито Станков от с. Рибница (Петричко). 13. Тодор Николов от гр. Серес и 14. Глигор Иваноъ огь гр. Прилеп.

¹) Даваме място във вестника си на горното писмо в подлистник, без да го изменяме в стила, за да видят читателите мъките на българина в "конституционна" Турция. Това е един документ, който хвърля достатъчно светлина върху положението изобщо в Турция. Но е изпратено до едно частно лице, познат на автора му. Б. Р.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКА

ЗА АВТОРА: Роденият в град Велес Йордан Хаджиконстантинов (1818 – 1882) е прочут български възрожденски просветен деец и книжовник. Дълги години работи като учител в българските училища в Скопие, Тетово, Прилеп и Велес. В български и сръбски списания обявява различни материали за българската средновековна история и литература. Сътрудничи на в-к "Цариградски вестник" с множество статии и дописки.

Русия продължава да е затвор за народите

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

От изпитващите носталгия по Съветския съюз разумен отговор на въпроса какво ги влече натам няма да дочакаш. За мнозина това е носталгия по детството, по младостта – съученици, състуденти, дипломиране, първата целувка, първото дете – обикновена физиология. Идеологическите поклонници са много по-малко: в семействата на мнозина от хората е имало проблеми – кой е бил арестуван и затворен, кой разстрелян, кой изселен. Страната беше затворена и криминална, КПСС се опитваше да бъде „тясно делова“, прилагайки властта само тогава, когато става въпрос за посегателство върху самата власт. Именно тогава, както казваха в СССР, се прилагаше сила „с всичката строгост на закона“, макар че закон като такъв нямаше, имаше желание да се запази на всяка цена властта. И на въпроса защо всички живееха „дружно“, не трябва да се търси отговор.

Отговорът е много прост – в затвора рядко се карат, всички са в еднакво положение. Има само наблюдаващ зоната, който регулира конфликтите. Впрочем, в затвора няма междунационални конфликти именно по тази причина – там всички са равни, разликата е само в това, че някой е в това положение за две-три години, някой – за десет години, а някой пожизнено. Съветските вождове предполагаха, че също ще управляват „пожизнено“. Плюс това имаха намерение да разпространят „световния пожар“ колкото се може по-далече и по-буйно. Оттук идва и известният израз „СССР е затвор за народите“. В съветско време пропагандата, свикнала да стоварва всичко върху царете, замени „Русия е затвор за народите“ с „Царизмът е затвор за народите“.

На 3 август 1976 година, в сряда през нощта, в центъра на Ленинград, на стената на Петропавлавската крепост се появява надпис с огромни букви, видим отдалече: „Вие разпъвате свободата, но душата на човека не знае окови!“. Надписът не е единствен – на други места в Ленинград има не малко други големи надписи по стените на зданията: „Долу партийната буржоазия!“, „Партията е враг на народа“, „СССР е затвор за народите“, „Свобода за политическите затворници!“ и други малко или много неприятни за комунистите думи. Ленинградските чекисти започнаха да търсят сред „гнилата интелигенция“ и след един месец, на 13 септември арестуват художниците Юлий Рибаков и Олег Волков. По време на разпитите те признават, че и априлските трамвайни надписи, и августовските върху стените са тяхно дело, като всеки поема цялата вина върху себе си.

В действителност твърдението за „затвор на народите“ не принадлежи на ленинградските дисиденти, а на френския аристократ Астолф дьо Кюстин, който посетил Руската империя през 1839 година по покана на император Николай I, а след това написал книгата „Русия през 1939 година“. Ето два цитата: „…Колкото и необятна да е тази империя, тя не е нищо друго освен затвор, ключът от който се намира у императора…“, „…Сега за мене няма повече съмнения и колебания, аз си съставих мнение за император Николай. Това е човек с характер и воля – иначе не би могъл да стане тъмничар на една трета от земното кълбо, - но великодушието му е абсолютно чуждо…“

Както и да се стараеха съветските и да се стараят съвременните руски пропагандисти да опровергаят очевидното, изразът „СССР е затвор за народите“ има конкретна дата и причина. На 8 юни 1934 година ВЦИК на СССР приема закон за сурово наказание, включително и смъртно, за опит да се избяга от страната. Така изглеждаше една от точките на член 58 от НК на РСФСР (в редакция от 1927 година и поправки от 1934 година): „Измяна на Родината, т. е. действия, извършени от граждани на Съюза на ССР в ущърб на военната мощ на Съюза на ССР, неговата държавна независимост или неприкосновеността на неговата територия, като: шпионаж, издаване на военна или държавна тайна, преминаване на страната на врага, бягство или прелитане зад граница, се наказват с най-строгата мярка – разстрел с конфискация на цялото имущество, а при смекчаващи обстоятелства – лишаване от свобода за срок от 10 години с конфискация на цялото имущество“. Член 58 е в действителност по-голям, от 14 точки – за всеки един случай на неудачен живот; съветската власт можеше да прати в затвора за всичко, както и да обвини във всички грехове, към които човек не е имал никакво отношение.

Процеси има много, властта плаши населението, наричайки избраните „престъпници“ шпиони, заговорници, диверсанти и други такива думи, които трябва да предизвикат негодуванието на съветските хора. Доскорошните съратници на Сталин и неговото обкръжение спокойно са обвинявани, арестувани, съдени и разстрелвани, като ги наричат „врагове на народа“. Най-много обвиняват „разкритите врагове“ в това, че са шпиони, диверсанти, вредители и терористи. През 30-те години в СССР съществува култ към вътрешния враг, когато писатели, поети, художници и други майстори на културата, депутати и съветски чиновници се съревновават да измислят някакво оскърбително определение. Максим Горкий, по това време един от най-приближените до Кремъл, пише следното: „Но предателят е толкова своеобразно отвратително създание на природата на класовата държава, че няма с кого и с какво да се сравни. Мисля, че даже тифозната въшка, сравнена с предателя, би се оскърбила“.

На Горкий му провървяло – той е любимец на двама вождове, а когато умира, Сталин лично носи урната с праха му към Кремълската стена. Всички знаят Горкий като ярък писател, съчинител на социални романи и прозорливи разкази от преписани легенди. Подкрепата му за съветската власт била неоценима, когато се върнал от доброволното си изгнаничество, от Италия, и станал основател на съветската пропагандна литература, възпитала огромно количество бездарни поети и писатели, съчиняващи произведения в прослава на Ленин, Сталин и родната комунистическа партия. Още в Италия Горкий пише статия, публикувана едновременно на 15 ноември 1930 година в „Правда“ и „Известия“: „Срещу нас е всичко, което е отживяло своите срокове, определени му от историята; и това ни дава право да се считаме все още в състояние на гражданска война. Оттук следва и естественият извод: ако врагът не се предава, го унищожават“.

През 1932 година Горкий се връща окончателно от емиграция – свеж, загорял, подхранен от италианската кухня, там – в Съветска Русия, където набирал сили маховикът на репресиите. Да би бил Горкий наистина този, за когото го приемали, хуманитарист и мислител, би се ужасил от мащаба на тези репресии. Но той написал това, което мислел, решил да застане до Сталин, да подкрепи репресиите, унищожаването на остатъците от руската култура, да възпитава от тях пропагандисти.

След това през 50-те години се появили истински шпиони – офицери от съветското разузнаване, които решили да се освободят от съветската действителност - Пьотр Попов, Олег Пенковский, Леонид Полешчук, Владимир Ветров, Владимир Пигузов, Адолф Толкачов. Те не били назначени за „шпиони“ от съветската власт, както през 30-те години, те си заминали сами. За тях има написани повече неща, защото те наистина били разузнавачи и наистина предали съветската власт, имайки си за това своите морални съображения.

Днес в Русия Горкий е заменен от Александр Проханов, един от основоположниците на новата литература на омразата, закален в съветско време от прославата на не една съветска война. Традициите на литературната пропаганда се запазват, укрепват и се развиват в зависимост от нуждите на Кремъл, а по-точно – на чекистката групировка, въобразила си, че е същата тази власт, която искал да създаде някога Сталин. Много от това, което правят днес руската пропаганда, прокуратурата, МВР, Държавната дума и президентът, напомня сталинските времена. Населението с удоволствие носталгира и участва в държавното шоу „Да направим Русия силна“, макар че в действителност тя е силна като СССР, може би само по мащаба на репресиите, но не и на икономиката. В съветската идеология не беше важна икономиката, а унижението на хората и страхът, който те трябва да изпитват пред властта – като затворник пред надзирател.

Прочетете показанията на В. А. Диасамидзе, студент от геологопроучвателния институт, разпитван от НКВД на 1 април 1938 година: „Диасамидзе си признава, че участва в контрареволюционна терористическа група, в която е завербуван от Еганова, студентка от Института за народно стопанство (мъжът на Еганова е арестуван от органите на НКВД). Групата се създава през октомври 1937 година предимно от роднини на репресирани. Участниците в групата организират систематично нелегални сборища в жилището на Еганова или Канделаки Аркадий. На тези сборища участниците в групата са водили контрареволюционни разговори, изразявали са озлобление срещу ВКП(б) и съветското правителство и терористични настроения“. Диасамидзе Владимир Александрович бил разстрелян на 21 април 1938 година, двадесет дена след разпита, а реабилитиран на 12 май 1956 година. Той е един от милионите, които са попаднали случайно под валяка на репресиите – да измисля обвинения за властта не било трудно. Да разстрелва било още по-лесно.

Не, сега не разстрелват по решението на някоя „тройка“, но как им се иска това на днешните стопани на Русия, на гладките затлъстели чиновници в МВР и прокуратурата, на депутатите в Държавната дума, измислящи почти всеки ден законопроекти със забрани. Понякога на човек му се струва, че в някой момент ще се объркат и ще забранят себе си. Но засега забраняват с удоволствие, все едно компенсирайки невъзможността да се разстрелва масово, както по времето на Сталин, и да се изпращат милиони в сибирските лагери. Без съмнение, ако имаха възможност и нямаха банкови сметки в Европа и офшорки в усамотени кътчета на планетата, щяха да си живеят щастливо зад „желязната завеса“ и щяха да редят своите многочислени забранителни закони. Не се съмнявайте, Русия е както и преди затвор за народите.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 95

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94.

95.

Както винаги, новият замисъл зрееше някак си между другото - сред всекидневие и дела, които имат малко общи неща с литературата. Подсъзнанието обаче си вършеше своята работа - все още неясна, неочертана, която обаче обещаваше все някога да се очертае. Понякога неочаквано.

В началото на есента отидохме с Ирина в Пицунда. Там обикновено ходеха много различни писатели. Изостри ми се астмата, затова морският климат на Ялта, където бях ходил няколко пъти преди това, стана неблагоприятен. В Пицунда, казваха, има реликтова борова гора, много благоприятна за хора с белодробни заболявания. В началото творческият дом ме разочарова - огромен жилищен корпус, безпорядък и грамадна, за стотици души, столова. И хора, сред които би било добре, ако се намерят двама-трима познати. Но този път се намериха няколко и сред тях милият Валодзя Караткевич (Уладзимир Караткевич, 1930-1984, беларуски писател, поет, драматург, сценарист и публицист - бел. прев.) с жена си Валя. Любопитно беше да разбера между другото, че Валя е в известен смисъл моя землячка, баща ѝ бил от Воцкавичи, което се намираше през една ливада от нашето село, и моминската ѝ фамилия беше Вацкович. Макар че не се беше родила там и, разбира се, знаеше малко неща за този край. В творческите домове, каквито имаше много по Съюза, това беше време за запознанства, сприятелявания и пиене. Да се работи - едва ли. Особено когато се събереше компания.

Там особена компания нямаше (освен Спринчан със сина си и Алес Савицки), но те през повечето време работеха и ние много не ги закачахме. Времето в общи линии беше добро, морето спокойно. Веднъж Валодзя каза, че трябва да намерим водка, защото на другия ден сутринта отива с рибарите в морето. Това добре - да излезеш в морето, но откъде да вземем водка, каквато по магазините не се продаваше? Оставаше ни да отидем в селото при абхазките лелки.

Тръгнахме четирима - аз, Валодзя и жените ни. Валодзя беше ходил вече там и знаеше пътя. Отдалече още на мястото на самодейното пазарче видях камилата Неля. Е, щом Неля е тук, някъде е и нейната стопанка - леля Мария, с нея ще оправим нещата! Така и стана - без големи проблеми, макар че наистина злостната камила се изплю няколко пъти към жените, които кой знае защо не обичаше, но Мария извади изпод полите си две бутилки с мътновата течност.

Зарадвани, се отправихме към къщи, където няколко колеги на верандата се опитаха "да ни обработят", но Караткевич се държеше твърдо и легна да спи трезвен. На разсъмване изчезна. Казал на Валя, че ще се върне надвечер.

Но не се върна до нощта, нямаше го и на другата сутрин. Започнахме да се тревожим. Някои ни успокояваха, като казваха, че с две бутилки нищо няма да се случи. Но към двете можеше да се прибавят още няколко. Впрочем, така и беше станало. Валодзя се върна на третия ден - мокър, измъчен, но весел и дори с някои трофеи, които подари на жените - малки морски кончета. "А рибата?" - попитахме ние. "По дъното рибата плава, как да я хванеш тогава?" - беше римуваният отговор.

И досега не съм убеден, че Валодзя е бил в морето, а не някъде на друго място. Но няколко дена той живя с този поход, разказваше живописно за бурята, в която попаднал край нос Карадаг, когато лодката им едва не била изхвърлено върху скалите. Но кормчията (разбира се, това бил Караткевич) завъртял ловко кормилото и с това спасил крехкия плавателен съд. Жените подвикваха от страх - ами ако беше потънал! Това няма как да стане, отговаряше Валодзя, защото съм автор на незавършено произведение, над което бдят боговете. Слушах живописния му разказ и си спомнях друг случай в Менск, когато срещнах един път Караткевич с бинтована и висяща на превръзка ръка. "Разбираш ли, приятелю - каза той тогава, - какво нещо ми се случи. Вървя вчера по същата тази улица и виждам две горили да бият едно момиче. Хубаво момиче. И какво трябваше да направя аз с моето възпитание на благородник? Скочих на бой и ги изпоразмятах като кученца. Наистина, изпатих си и аз - счупиха ми ръката. Но да върви по дяволите - ще зарасте. Затова пък спасих момичето, хубавото момиче". Тогава се учудих - и вярвах, и не вярвах. А после вече случайно разбрах, че предния ден пияният Караткевич паднал по стълбите на входа и си счупил ръката. Този или друг случай, ако не беше станал с него, щеше да ме възмути. Но Караткевич не ме възмущаваше. Може би цялата работа беше в това как падаш и на кого му се случва това. С Караткевич всичко се случваше много естествено. Човек можеше само да се смее...

След риболова Валодзя не се показа в столовата няколко дена. Валя каза, че пише. И наистина пишеше - бързаше да завърши своя приключенски роман, посветен на жена му. А когато се появи отново, възникна въпросът откъде да вземем чача (грузинско и абхазко спиртно питие домашно производство - бел. прев.). Милицията беше разтурила самоделното пазарче в селцето. На отъпканата площадка край опустелите пейки ходеше само злата камила Неля. Трябваше да отидем някъде на друго място.

Направихме една разходка до съседното, макар и малко село.

По пътя Валодзя беше трезвен и мрачен, говореше за нещо омръзнало - литературата. Разказваше как съвсем неотдавна подготвяли за печат в издателство "Мастацкая литература" романа му "Класове под сърпа ти". Как приятелите му по чашка не искали или не можели да му помогнат и той сам се борел с някогашния знаменит издателски бос Матузау.

И все пак победил, романът излязъл. А къде е сега Матузау? Пропадна, изчезна, умря и никой няма да си спомни за него. А романът ще остане в литературата, както е останал в историята неговият герой великият Калиноуски (Кастус Калиноуски, 1838-1864, беларуски революционер, поет и публицист - бел. прев.). Защото романът е от Бога. А редакторите са чада на дявола.

Караткевич ме утешаваше много в моите някогашни и сегашни грижи и казваше, че нашата литература ще живее в народа. Докато народът живее.

Но народът може и да не живее, ако не поиска това, усещайки се, добавяше той. Аз не възразявах. В моето подсъзнание от известно време вече се формираше сюжетът на новото ми произведение. След няколко дена, седейки на уединения балкон в нашия корпус, написах първото изречение: "Кравата скубеше тревата".

(Следва)

Алексо Турунджов

Вестник "Двадесети юли. Македоно-одрински лист" (издание на Илинденската организация) - "Алексо Турунджов", публикувано в бр. 11, София, 22 юни 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Роден през май 1874 год., в голямото и знаменито българско село Екши Су (Върбени). Син на заможни родители с гарантирано бъдеще, което се чертае по цариградските пазари, дето го води баща му, той още млад 18 год. се впусна в революционните борби като влиза в организационния кръжок при Босфора. Като терорист още през 1898 г. той взема участие в разни комитетски акции в Цариград, извършвани винаги героично. Завърнал се в Екши Су, през 1902 год. постъпва в четата на Папанчев, лерински районен войвода, дето бива оценен за своето безстрашие. След геройски загиналия Папанчев в с. Баница през м. май 1903 год., Алексо бива избран вече за лерински войвода. А през време на въстанието беше член-войвода в Леринския горски ръководен комитет и се отличава както с подготовката на въстанието в Леринско, тъй и в разни сражения, в които се дадоха скъпи жертви. След въстанието, въпреки увещанията на свои близки и приятели да замине на почивка временно в България, той остава да буди покрусения дух на населението в Леринско, обикаля цяла година любимия си район, докато подкупен ренегат от Костурския владика Каравангелис, именно Митре Гинов от с. Айтос, го предава на турците на 4 април 1904 год. в същото село. Намерил се в невъзможност да се защити или самоубие, той пада в ръцете на турците. Откаран в Невеска, Лерин и Битоля, той с гордост отговаря, че във всички комитски акции той носи всичката отговорност. Но неговия дух не може да се помири с положението на затворник в битолското "Катилхане" и ето защо, без някому да каже, решава той тайно да тури край на изтерзания си живот, като ненадейно се хвърля от прозорците на втория етаж на калдъръма на двора с вик: "да живее Македония". Обаче злата орисница пак го запазва жив, с раздробено обаче тяло. Турците дълго време го лекуваха, докато можа да се поповдигне наново, за да бъде обесен на края на септември 1905 год. на Ат пазар, който чу обаче неговия безстрашен възглас: "да живее Македония". Той спокойно се изкачи на бесилката и все тъй спокойно остави да му завържат около шията примката. Добри българи сутринта го свалиха от бесилката и но християнски го погребаха до олтара в българската черква „Св. Неделя“, край града близо до гробовете на други заслужили синове. Неговото обесване бе събитие в Битоля. Затаени по съседните къщи и ханове, битолчани следяха с трепет трагедията на македонския син и го фотографираха от далеч из един укрит прозорец. А населението не го е забравило, защото и "певци песни за него пеят". Ще чуете и днес по битолските мегдани и по леринското поле да се носи тъжната мелодия па неговата песен:

Църно му било пишано
на Александър войвода;
шеснайсе годин войвода
низ битолските планини,
......................
Излезе млади Алексо
из тия тесни долапи.
Тогай Алексо върза’а,
бели му ръци на опак,
тогай Алексо си разбра,
дек него чека невеста.
Викна Алексо извикна:
„Не видам мойта невеста,
тук видам мойта бесилка,
дек ке ме мене бесите!
Нека са живи бракя ми,
арни войводи ке бидат“.
Дойде поп да го опева,
Алексо на попо думаше:
„Де гиди, дедо свещеник,
ако си сърбин ма’ни се,
ако си бугарин ела сам!"
Свещеник сълзи порони,
па прийде да го опее.
Алексо дума продума:
„Не плачи, дедо, не жали,
ако ме мене обесат,
нека са живи бракя ми:
по-арни ке са от мене,
по-арни храбри войводи“.

Обесването на Александър (Алексо) Турунджов на Ат пазар в Битоля, 29 август 1905 година

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

(. ЗА ВЕСТНИКА: Вестник "20 юли. Македоно-одрински лист" е издание на Илинденската организация , излизал в София от април до юли 1924 година. В него пишат ВМОРО революционерът и публицист Арсени Йовков, публицист и ранен македонист Кръсте Мисирков и др. Вестникът помества материали за положението на българите в Македония под сръбска и гръцка власт, биографии на македонски дейци, сведения от живота на емиграцията, балканска хроника и много обяви.