Автор: Васил Бикау (Васил Биков)
Превод от беларуски: Павел Николов
Предишни части:
1,
2,
3,
4,
5,
6,
7,
8,
9,
10,
11,
12,
13,
14,
15,
16,
17,
18,
19,
20,
21,
22,
23,
24,
25,
26,
27,
28,
29,
30,
31,
32,
33,
34,
35,
36,
37,
38,
39,
40,
41,
42,
43,
44,
45,
46,
47,
48,
49,
50,
51,
52,
53,
54,
55,
56,
57,
58.
59. ХЕМИНГУЕЙ, РЕМАРК
Както се убедих с времето, животът в провинцията имаше явно преимущество пред живота в столицата, където за съвременният човек наистина съществува възможността да се скрие в мравуняка на многолюдието. Въпреки разпространеното мнение, това в провинцията не е възможно. Първо, тук си под постоянния поглед на началството, съседите, органите, които винаги се стремят всичко и за всички да знаят. Отново - посещения. В Горадня, където живеехме с Карпюк от години, не минаваше седмица да не дойде някой при нас - от Менск, от Москва или от Полша. Разбира се, идваха приятели, добри хора, журналисти, на които се радвахме. Обикновено след такива запознанства се създаваха приятелства, които понякога продължаваха години наред. Но сред дошлите се случваха и подозрителни хора или явно изпратени по линия на службите за сигурност. А как да разберем това? Други пишеха писма или телефонираха по работа от Менск или Москва. Често звънеше Микола Матукоуски. Той работеше в "Известия" и, естествено, се стараеше за своя вестник. Пишех някои неща така, както разбирах проблемите на литературата и езика, той, естествено, го преписваше и това се печаташе, но носеше малко радости на автора. Веднъж при нас дойде любимият на всички Уладзимер Караткевич. Тогава той пишеше "Христос се приземи в Горадня" и искаше да види гродзенските "костоломни кули". Без да чака стопаните да го поканят на маса, сам повика тукашните литератори в ресторант "Беларус" (който по това време още съществуваше), започна да отваря бутилка шампанско и оля любимата си Данута. След това се извиняваше галантно и целуваше ръцете ѝ. Малко преди смъртта си дойде от Варшава известният полски поет Виктор Ворошилски, когото след това задържаха на гродзенската митница, направиха му позорен, оскърбителен обиск по пълна програма. Ворошилски се е родил тук и е живял тук с родителите си по време на войната. Немците не унищожили семейството на известния гродзенски евреин гинеколог само защото през тези години на окупацията го спасявала една беларуска жена, бивша работничка в родилния дом. Виктор разказваше как влачела по нощите трите деца и тримата старци, криела ги в мазета и изоставени бараки, рискувайки своя живот и живота на своите близки. И ги спасила, никой не загинал. Тази жена умря през 70-те години, непочетена нито от беларуските власти, нито от израелския "Яд вашем". Дръвце в нейна чест до известната менска Яма никой не е посадил. За ден или два имахме с Карпюк удоволствието да посрещнем вече знаменития писател от Бялисток (град в Полша, в който живеят много беларуси - бел. прев.), изпадналия в немилост Сакрат Янович. Докато се разхождахме из околностите на Горадня, той разказваше за своето преследване от полските власти, а ние му разказвахме за своето. Това ни сближи. Както показа времето - завинаги.
Особена симпатия гостите изпитваха към Карпюк, плюс това той беше винаги достъпен, денем седеше в своя офис, тракаше на пишещата машина. По едно време започна често да идва в Горадня журналистът и писател Олек Амелянович, също от Бялисток. Карпюк обикновено не обичаше да сяда на чаша и в определени случаи канеше мене или изпращаше някого при мене в жилището ми. Амелянович беше обикновен, свойски момък, пиеше с удоволствие и разказваше много за своите екзотични пътешествия на юг, в Латинска Америка. Но веднъж, когато трябваше да дойде, някой се обадил анонимно в офиса на Карпюк и предупредил да не приемаме Олек. Бяхме объркани - чие е това обаждане, откъде? Помня как тогава тримата - аз, Карпюк и Клейн, като се усамотихме в парка до Каложа (църква в Горадня - бел. прев.), обсъждахме това събитие. Че обаждането е от държавна сигурност, нямаше съмнение, но от коя? Карпюк каза: а ако е от тяхната? Разумният Клейн отвърна: и от тяхната не е по-добре. Така и не решихме нищо. Но струва ми се, че след това Амелянович изобщо не дойде. Затова пък, когато скоро на Карпюк му се наложи да се обърне към него в Бялисток, той му помогна така, както не можеше да му помогне никой в Беларус.
Запомнил съм идването от Ленинград на инженер Вайцяхоуски, някогашен партизански комбриг. Помня, че тогава времето беше хубаво, взехме няколко бутилки и отидохме на природа край Пъшка. Когато пийнаха, комбригът и бившия му подчинен, когото той назначил някога за командир на отряд, започнаха да си спомнят множество епизоди от своето съвместно партизанство.
Тогава Вайцяхоуски се изказа много ласкаво за Карпюк като командир, двамата си спомняха много общи приятели партизани. Назоваваха имена - на тези, които са загинали, кой е жив и къде живее, каква кариера е направил след войната. Вайцяхоуски кореше, но и хвалеше Карпюк, че не е останал след освобождението пред 44-та да укрепва съветската власт в гродзенския район, както правели това всички партизански командири, а отишъл на фронта, където го осакатили.
А Карпюк, както разказваше, попаднал на фронта заради "валтера", с който се сдобил преди освобождението през 44 година. Подобно на много партизански началници и него не го вземали на фронта, оставяли ги за възстановяване на съветската власт в Западна Беларус. Но казали: трябва да предаде пистолета. Преди раздялата със своя "валтер" Аляксей отишъл в плевнята и се прицелил в един вързоп на стената. И улучил. Жал му станало за отличния пистолет и не се решил да се раздели с него. По-добре да отиде на фронта.
А там още по време на формирането на частите началниците му взели "валтера". Червеноармеецът Карпюк получил бързо куршум в рамото, а след това осколка в белите дробове и тогава вече не му било до пистолета.
Карпюк само се усмихваше. Те се познаваха добре и се уважаваха и аз неволно им завиждах. Нямах никаква възможност за подобни срещи: моите приятели или лежаха в братските могили от Днепър до австрийските Алпи, или бяха разхвърлени по света. Не мина много време и аз престанах да завиждам. Наложи ми се да съчувствам...
Някъде по време на хрушчовото размразяване в съветския печат започнаха да се появяват книги на известни западни писатели, непознати до това време у нас. Може би най-напред от тази поредица започнаха да издават Ремарк, който веднага си спечели голяма популярност сред четящите млади хора. (Париж, жени, калвадос. Но и "На западния фронт нищо ново".) Докато обаче властите търпяха някак си френските жени и свободната любов, "На западния фронт нищо ново" не можеха да изтърпят. Както винаги, оперативно беше пуснато в употреба отрицателното у нас определение ремаркизъм, което като табела на бичи рога окачаха на един или друг автор. Първи с такава "чест" беше удостоен Булат Окуджава с малката му, но съдържателна повест "Бъди здрав, ученико", издаден в скандалните "Тарусские страницы" (алманах на Калужкото издателство, 1961 година - бел. прев.) в Калуга. Беше добра повест. Но повече за войната Окуджава, струва ми се, не писа - отдаде се на поезията и шансона, които го направиха известен по света. След Ремарк в съветската литературна употреба влезе Хемингуей, макар че в Москва никак не искаха да издават неговият най-значителен роман "За кого бие камбаната", а когато го издадоха, се оказа, че почти една трета от текста е съкратен. Дадоха ми в Москва напечатания на тънка хартия ръкопис, който прочетох внимателно у дома и се почувствах много беден. И много необразован също. Това, което се силехме и изобщо не можехме да разберем за войната, прочутият Хем го беше разбрал и написал още през 30-те години. Оттогава, а може би и от по-рано същността на войната не се е изменила. Военната същност едва ли се изменя през столетията. Само на пръв поглед изглежда, че нашата война не е като предишната, че с нещо всяка следваща война е различна, а всъщност всички са еднакви. Минава време и всичко се слива в едно вместимо и омразно на хората определение - война. Хемингуей е казал открито, че "войната е бардак" и че войната на 30 години изглежда съвсем различна от войната на 18-20 години, че на някогашните впечатления и чувства не трябва да се вярва много. И че най-добрата школа за писателя е нещастното детство (Твардовский обаче смяташе, че е юношеството), и че прозата е "архитектура, а не декоративно майсторство". А ние толкова се трудехме над стила, над нюанса на думата, забравяйки за извода на друг знаменит автор (Уилям Фолкнър), че ако се грижим прекалено много за стила, няма да остане нищо друго освен стил. Хем не се беше грижил много за узаконения стил, затова бързо го бяха признали за създател на собствен стил. Но може би най-значителното, което намерих за себе си у великия хуманист Хемингуей, беше простичката, но много съдържателна мисъл: "Добре е, ако решиш да не бъдеш боклук". Наистина, у нас само решение за това не беше достатъчно, трябваха още много неща, които понякога стоят по-високо от живота, по-високо от твоята човешка съдба.
Замисълът на "Круглянският мост" съзряваше бавно, този път повече под влияние на прочетеното, а не на спомненото, преживяното. В литературата и особено в журналистиката, а също така в т. н. документална литература за войната по това време бяха използвали всичко и всякакви прояви на истински и измислен героизъм, дойде ред на децата. Създаваше се образът на малкият отмъстителен герой, който така мрази фашистите, че само се стреми да даде живота си в борбата срещу тях. Възрастните чичковци, естествено, го разбират и му съдействат всячески. Макар че е жалко за малчугана, щом той иска така, не могат да му откажат. И те го научават как да прави това, постигайки най-добър резултат - да взривява мост, влак или поне камион със снаряди. Той, разбира се, загива, но геройски, и това обяснява и оправдава всичко. За моралната страна на този акт обикновено не се споменаваше - там нямаше място за морал. А мене ме привличаше именно моралът, него и представих.
(Следва)
