Автор: Юлия Латинина
Превод: Павел Николов
Три неща ме изумяват в Wikileaks. Първата, че Джулиан Асандж измени правилата на играта. До Wikileaks светът беше един, а сега стана друг. Асандж организира революция в класическия, марксическия смисъл на думата. Според марксизма революция има тогава, когато производствените отношения се променят, следвайки промяната на производителните сили. Ето че се промениха производителните сили – появи се интернет, а Асандж промени производствените отношения. И използва интернет, както през 1917-та пролетариатът използва паветата.
Второто нещо се състои в това, че революцията обикновено се осъществява от неформали и Асандж е класически неформал. Пише на 19-годишни момичета безумни писма и обвинява за всичките си беди, започвайки от тежкото си детство, държавата. Гари Каспаров ми разказваше много смешно как на една конференция, на която били заедно, Асандж се завъртял покрай всяка пола (дори ако полата носела панталони) и разтърсил публиката със заявлението, че Гуантанамо е новият Освиенцим.
Неизвестно защо средствата за масова информация много често повтарят, че Асандж е разпространил секретните американски документи в мрежата заради свободата на информацията. Това е лъжа. Целта на Асандж е точно противоположна и тя е формулирана в две негови програмни статии от 2006 година – „State and Terrorist Conspiracies“ и „Conspiracy as Governance“.
Това са доста забавни съчинения, в които се наблюдава удивителна шизоидно-кибернетична логика („Сonspiracy is a cognitive device“; „what does conspiracy compute? It computes the next step of conspiracy“). Ако математикът Перелман се беше заинтересувал от проблемите на обществото, вероятно би написал нещо подобно.
А ако трябва да се изразим кратко, авторът твърди следното: САЩ е авторитарна държава. Всички авторитарни държави управляват чрез заговори. Заговор имаме тогава, когато заговорниците притежават обособени канали за връзка помежду си и затова имат привилегирован достъп до информация, която не предоставят на тези, които не са участници в заговора. Ако се прекъсне връзката между заговорниците, тоталната мощ на заговора ще се сведе до нула (If all links between conspirators are cut then there is no conspiracy).
Ако преди заговорите са се ликвидирали с помощта на физическо унищожаване на заговорниците, сега, във века на интернет, вместо физическо отстраняване на заговорниците може да се унищожи връзката между тях. Ограничаването на информацията ще накара системата да изпадне в параноя, тя ще работи по принципа „боклук на входа – боклук на изхода“ (garbage in, garbage out).
Иначе казано – и това е много важно да се помни, - целта на Асандж е не да увеличи количеството на информацията, която достига до публиката, а да ограничи количеството на информацията, на чиято основа държавната система на САЩ взема решения. Да я застави да изпадне в параноя.
Повтарям, че това е революция в прекия, марксисткия смисъл на думата. Някога подобни момчета хвърляли бомби по президентите, „унищожавайки физически заговорниците“, през 1968-ма хвърляли „коктейли Молотов“ по парижките полицаи, а в началото на ХХІ век организират революция, опитвайки се да накарат системата за взема неправилни решения чрез ограничаване на количеството на достъпната й информация.
През тридесетте години крайно левите порицавали сурово „кървавия буржоазен режим“, но не виждали никакви недостатъци в сталинския СССР. Точно така и за Асандж най-уязвими са свободните държави. До мрежата, от която сержант Манинг свали своите три четвърти милиона документи, имаха достъп 18 хиляди души. В Русия или в Иран, или още повече в Северна Корея подобни мрежи няма. В Русия редовият чекист може да открадне милион долари, но не и милион документи.
Интересно е, че всички сподвижници на Асандж са от същата категория неформали, които понякога предизвикват уважение, а понякога – отвращение. Неформал е донкихотът сержант Манинг, който в юношеството си, както свидетелстват приятелите му, бил „педи“, мечтаел да стане Джеймс Бонд и се оплаква в кореспонденцията си с хакера Adrian Lamo, че никой не го цени и не го обича (в отговор на въпроса на Lamo защо не е продал документите на Русия или на Китай, сержантът отговаря: „Това е публично достояние“).
Неформал е верният сподвижник на Асандж журналистът Джон Пилджър, половин век вече снимащ филми за зверствата на американската и израелската военщина (в английски език дори се появи специален глагол - pilgerize).
Неформал е шведката Ана Ардин, която покани Асандж в Швеция, а след това го обвини в изнасилване. Г-н Асандж, преди да се възползва от г-жа Ардин без презерватив, би трябвало просто да влезе в любимия си интернет и да намери там, че г-жа Ардин сериозно смята, че 3 милиарда човешки самци са в заговор срещу 3 милиарда човешки самки и че вече е обвинила в sexual harassment свой студент, който я захарасил с това, че й написал по време на лекция есемес, демонстрирайки с това своя мъжки шовинизъм.
И, разбира се, супернеформал е представителят на Асандж в Русия Исраел Шамир, крайно неприятният антисемит, почитателят на Ахмадинеджад, отрицателят на Холокоста, разсъждаващ в своите текстове за това при какви обстоятелства евреите са принасяла в жертви деца.
Но третото и най-удивителното е друго. Всичко си остана все същото. Три четвърт милиона документи не накараха никого да измени представата си за света. Десните средства за масова информация прочетоха в тези документи, че Путин е alpha dog, че Берлускони е продажен, че Саркози е авторитарен, а Меркел е нерешителна. Левите средства за масова информация откриха в документите свидетелства за порочността и лъжливостта на САЩ. Вече споменатият Исраел Шамир дори успя да види в тях заговор на Грузия и Естония срещу Русия и, разбира се, заговор на Америка срещу трепетно любимия си президент Ахмадинеджад, макар че това е вече, разбира се, клиника.
Ние не четем с очите си. Четем с мозъка си. В известен смисъл е достойно за учудване, че Асандж и неговото обкръжение са получили три четвърт милиона документи, в нито един от които няма разказ за това как САЩ са организирали заговор срещу човечеството, и са извели от тези документи твърдото убеждение, че все пак са го организирали.
Революцията, разбира се, е добро нещо, но как все пак тези революционери са ни впримчили още от 1917-та!
